Александър Белтов
Матрикант (33)

32.

Възможно ли е в човешкото поведение да има нещо по-отвратително от предателството? Предателството от човек, който чувстваш близък и с когото, макар и за кратко, сте мечтали заедно. Болеше ме не толкова, защото отново бях в института, бях под контрол, бях „несвободен“, бях в затвор, а защото именно Лила го бе извършила.

— За твое добро е, Антоне! — плачеше на гърдите ми тя. — Те ще ти обяснят! Искам да те спася!

— Да ме спасиш? — бях като прекършен. Как може да ме спаси, хвърляйки ме отново затворен между четирите бели стени? Как може несвободата да бъде спасение? И от кого да ме спаси, след като съм под контрола на преследвачите си?

— Ти не можеш… ти не трябва да си сам… Ти не си като нас! — при тези й думи я отблъснах от себе си. Завинаги!

Тя изхлипа за последно, а после се изправи срещу мен. Сълзите й попиха в нежната кожа така внезапно, че се запитах дали наистина бе плакала. Учестеното й допреди секунди дишане постепенно забави своя ритъм и тя изглеждаше напълно добре.

Махнах с ръка и обърнах гръб.

Тя не ме повика повече.

„Какво се получава? Защо не съм приет сред хората като един от тях? Защо?“

Бяха ми обещали, че нищо няма да ми се случи. Хората, които ме доведоха принудително, се държаха прилично, дори любезно, бих казал. Не приличаха на полицаи, поне не такива, каквито бяха в моите представи. Настаниха ме в самостоятелна стая, но аз не им вярвах.

Можех ли да избягам, чудех се, но външно не проявявах интерес към заобикалящата ме среда — предполагах, наблюдават ме. Един път успях, макар и с помощта на Жорж, но сега съм сам. Пазачите ми вероятно ще са по-подготвени. Не знаех как да реагирам, ако отново се срещна с Жорж. На това вероятно казват „гузна съвест“. Не знам, не бях изпитвал това чувство — до този момент. Ето доказателството — аз съм човек. Имам чувства, имам разум.

От друга страна, ако мога да извлека ползи от сегашното обстоятелство, то е, че може да ми се отдаде възможност да отмъстя на хората, които извършиха това с мен.

Вратата бавно се отвори и в случая ми се стори нелепо, сякаш някой внимава, да не ме стресне. В рамката се появи широко усмихнат непознат за мен мъж. Бе облечен с официален и скъп костюм, а това предизвика у мен чувство на очакване. Може би трябва да получа решение. Каквото и да е то, нямам избор и трябва да го приема.

Мъжът протегна ръка, с бърза крачка се приближи и се здрависа с мен.

— Здравей, най-накрая си тук — познах гласа му по тембъра. Телефонната линия променя, но не чак дотолкова. — Името ми е Божил.

— Здравей и ти — отговорих и зачаках.

Той придърпа стол и се настани на масата срещу мен. С показалеца на ръката си изчисти въображаема прашинка от ревера на сакото си и после духна на мястото. Не бързаше да започне разговор. Аз също не бързах.

— Не зная как да те наричам, но това скоро ще се изясни, нали така?

„Провокация!“

— Казвам се Антон, не знаете ли? — изрекох спокойно, сякаш това бе най-очевидното нещо на света.

— Хм, добре тогава, ако искаш — така ще те наричам, макар че… — замълча многозначително.

Бих искал да е по-директен в обясненията си, но си наложих търпение и останах така.

— Казвам се Антон — опитах се да говоря без емоция.

— Да, да — поклати утвърдително глава Божил. — Може, ако си правоприемник.

Помислих, че не съм чул правилно и се наведох напред.

— Какво? „Право“ — какво? — нещо не схванах. — Правоприемник?!

— Точно! Имаме доста за обясняване.

Издух бузи и изпуснах шумно въздух. Очертаваше се наистина интересен разговор — време беше. Търпението ми започна да се изчерпва.

Божил мълчаливо разтърка с ръка мястото около устните си. Обмисляше откъде да започне. Извади химикалка, щракна, после пак я прибра в джоба си.

— Виж какво, дали ще бъдеш правоприемник, това зависи най-вече от теб.

— Какво означава „правоприемник“?

— За теб лично означава „живот“, или каквото там се разбира под съществуване.

Не ми хареса отговорът му. Знаех, че съм затворник, знаех, че може би съм обречен, но въпреки всичко не очаквах толкова директен отговор.

Божил забеляза колебанието ми и реши да вземе инициативата.

— Искаш ли да стигнеш сам до същността и въобще да си изясниш положението?

— Как?

— Аз ще ти задавам въпроси, а ти сам ще отговаряш. Просто е, нали? — усмивка налази лицето му.

Беше нагло от негова страна да определя правила, но бе в силната позиция, затова трябваше да отстъпя и в интерес на истината в този момент нямах никаква друга идея.

— Съгласен, започвай… — вече бях нетърпелив и това ми личеше. Беше грешка да показвам слабост и дано това да няма последствие.

Божил се понамести, поглади назад не много гъстата си посребряваща се коса, поизкашля се в шепата си и започна.

— Ето ти въпрос — чукна с върха на пръстите си по гладката повърхност на бюрото. — Какво би направил, ако имаш много пари? Как би живял?

„Какъв въпрос само!“

— Ами-и-и… — започнах колебливо, — бих ходил там, където искам спокойствие, и бих задоволявал нуждите си — отговорих, като се почудих къде е уловката. — Е, надявам се, не мисля нещо различно от хората, нали? — добавих бързо. Това може да е провокация от страна на Божил. Вероятно бях подложен на някакъв тест и сигурно изходът от него би бил важен за мен — дори съдбоносен. Прехапах устни — дано да съм дал верен отговор.

— Да, така е. Повечето хора мислят така — успокои ме Божил.

Отпуснах се с облекчение. Дотук разговорът ни протичаше в нормални граници и не виждах някаква заплаха за себе си.

— А какво би направил, ако имаш още повече пари и можеш да си позволиш всичко на света и винаги да го правиш?

— Какво? — не разбирах същината на въпроса.

— Имам предвид това, че можеш да си купиш всичко, но без едно, а то е най-важното и най-ценното нещо — повдигна очаквателно вежди към мен. — Ти не си ли искал това? Не го ли искаш и сега? Точно в този момент.

Прехвърлих няколко варианта, като се забавих с отговора. Какво съм искал? Какво искам сега? Свобода? Не! Това е, но не съвсем. Отговорът бе толкова ярък с простотата си, че като метла изчисти всички други варианти.

— Живот! — изрекох силно. — Хората искат живот — почти изкрещях.

— Безсмъртие — поправи ме Божил.

— Безсмъртие?

Той кимна с усмивка.

Като всеки смъртен, много пъти съм се замислял над това. За несправедливостта на природата и за нейното несъвършенство. Именно несъвършенство, защото какво по-велико може да има от един вечен живот — пълен с радостта от движението и общуването. Ние бяхме само зачатък, едно велико, но недовършено докрай дело на майката природа. За съжаление бе отвъд силите на човечеството да поправи тази несправедливост.

— Виж, светът ни загива. Поради изчерпване на ресурсите на планетата, но най-вече от глупостта на хората. Погледни градовете!

Нямаше нужда от повече обяснения. Така беше — човечеството загива.

— Ти не си глупав и сам разбираш — богатите живеят в собствен свят и не ги интересува това, стига да могат да продължат да го правят. Те и без това не живеят в градовете, които вече загиват, защото не им се налага да работят.

— Аз такъв ли съм — безсмъртен? — върнах го обратно на думата с притегателна, почти вълшебна сила.

Божил се забави, може би само за миг, който на мен ми се стори безкраен.

— По нашите класификатори ти си матрикант… Слушай! — положи двете си длани на масата между нас. Това бе заучен жест, който трябваше да излъчва спокойствие, но аз се чувствах напрегнат. — До три дни след смъртта на човек ние можем да копираме неговата мисловна матрица. Сам знаеш, че със спирането на сърцето и на мозъчната дейност, клетките продължават да се делят, дори косми растат, нокти и така нататък. Това си е продукт на тялото, но това теб не те интересува. Та до три дни след смъртта на човек можем да копираме мозъчната му матрица и да я пренесем върху биомеханична единица, наречена матрикант. Тя самостоятелно се захранва с енергия, тъй като биочастта й се поддържа по естествен път — чрез приемането и преработката на храна, както нормално човешко тяло, а механичната част — посредством ултравиолетовите лъчи на слънцето. Във всеки случай енергийната част е дублирана и при нужда се компенсира — от биочастта към механичната и обратно. Ето това си ти.

Необходимо ми бе допълнително усилие, за да осъзная значението на думите му. Чувах ги, но съзнанието ми ги възприемаше и обработваше с известно закъснение. Въпреки това той не бе отговорил на въпроса ми по същество.

— Тази дейност е революция и в съвременната медицина няма аналог. Нашата разработка отне около четири години и половина, а финансовият ресурс, който изразходвахме — да кажем, че той е несъизмерим с никоя друга научна работа. И ето, че имаме резултат! Ето те теб. Тук и сега. Жив образец.

Божил разпери ръце и помислих, че иска да ме прегърне през масата. Аз се почувствах неловко, както вероятно и той, защото смутено свали ръцете си:

— Ето те и теб, значи…

На вратата се почука силно и след това се отвори. Някакъв непознат за мен човек се подаде и направи знак на Божил да се приближи, което той стори с неохота.

Мъжът започна да шепне нещо, а Божил наведе глава към него, като кимаше на интервали, без да го прекъсва. Когато онзи най-накрая свърши, Божил се обърна към мен и с извинителен тон каза:

— Виж, трябва да тръгвам. Настани се добре, храни се, спи, чети и отпочивай. Утре сутринта ще продължим.

Излезе през вратата, преди да успея да отговоря каквото и да е.

„Колко удобно време да го направи.“

Чух, че бравата се заключи, и нямаше нужда да проверявам — бях изолиран. Отново. Така и не разбрах какво е правоприемник и статусът ми на безсмъртен. Това ще стане ясно най-рано утре. Това не беше ли някакъв капан от страна на Божил? Така ще ме държи в очакване, да съм в подчинена нему роля, за да нямам причина да се опитвам да бягам. Не и докато не разбера всичко.

Примирих се с тази ситуация и като протегнах краката си под масата, ги качих върху стола, на който допреди малко седеше Божил.

Той се очертаваше като първия в моя въображаем наказателен списък. Но как? И с какво?

Затворих очи, чакайки утрото.