Александър Белтов
Матрикант (32)

31.

Не бяхме се карали, но когато Таня ми каза, че си тръгва завинаги, нещо в мен прегоря. Отдалечаваше се бързо от мен и знаех, че няма намерение да се връща обратно.

— Таня! — забързах след нея, опитвайки се да не привличам внимание. — Почакай! — дръпнах я леко за ръката

— Какво искаш? — обърна се рязко към мен. — Забрави ли нещо?

Засуетих се за миг, но после формулирах въпроса си.

— Познаваш ли други ченгета?

— Защо? Дори и да познавам, какво те интересува?

Чувствах някаква нужда от нея и нейната помощ. Не знаех какво точно искам, но някакво съмнение витаеше в мен, откакто бях говорил със Стефан.

— Трябва да намеря информация за една гангстерска престрелка, но искам информацията, която е вътрешна, а не тази за пред медиите.

— Ти си луд! И ченгето ти го каза — престани да се забъркваш в неприятности! Оттук натам никой не трябва да пострада — и понечи да си тръгне.

— Таня! — отново я задържах за ръката. — Остани с мен!

— Ха! Да преследват и мен, така ли?

Бе права и осъзнах това. Всичко се обръща против мен и започнах да губя надежда.

— Къде ще отидеш? — попитах, защото не исках да губя връзка с нея. — Ти изгуби надзорника си и не можеш да работиш повече. Поне не в този град.

— Прав си — усмихна се криво. — Не без помощта ти стана така. А къде отивам — не е твоя работа. По-добре и ти изчезвай оттук.

— Не и преди да съм си свършил работата.

— Каква? Да убиеш някого? И какво от това? — блъсна ме с кокалестото си юмруче в гърдите. — Какво ще промениш? Какво значение има това?

— Моят живот нищо ли не значи? Нима не разбираш? — избухнах и веднага съжалих. Тя наистина не можеше да разбере, защото бе от другата страна. За тях аз не съм човек.

Известно време се гледахме мълчаливо.

— Имам пари, знаеш. Искам да кажа — имаме пари. Ела, моля те! — опитах отново.

Бяхме застанали по средата на оживена улица и постоянно някой се блъскаше в нас. Привличахме прекалено много внимание, а не трябваше да е така. Оглеждах се на всички страни. Това настроение се предаде и на нея.

Тя въздъхна, подхвана ме под ръка и се запътихме в случайна посока.

Въздухът бе горещ между телата на хората — миришеше на пот, мръсотия и развалена храна. Таня сбърчи нос и се загледа в краката си. Имаше доста извадени плочки от тротоара и краката ни се спъваха в дупките, пропадаха в меката кал, а и ни беше страх да не паднем в някоя отворена шахта. Киселинният дъжд бе разпердушинил платнените тенти и те висяха парцаливи над главите ни. Слязохме на пътното платно и се запровирахме между препълнени кофи за боклук и спрели завинаги автомобили. Замириса на тор и край ухото ми изпръхтя кон, теглещ разкривена препълнена каруца. Тя скърцаше, увиснала на колелата си от тежестта на боклуците — старо желязо, картон и пластмаса. Наложи се бързо да отскочим встрани, за да не бъдем прегазени.

— Искаш отговор, нали? — този път Таня първа пое инициативата.

— Да.

— Отивам в манастир. Ще се отдам в служба на Бог. Това е. А най-добре направи го и ти.

— На Бог? — това бе наистина изненада — думи за Бог на една проститутка.

— Да, на Бог. Какво толкова чудно има в това?

— Откъде пък ти хрумна? — наистина бях любопитен. — Леко, внимавай! — дръпнах я, за да прескочи някакво човешко тяло, проснато на земята.

След нас някой се спъна в него и го изруга. Друг му се скара за нещо и настана голяма кавга. Не се обърнахме, но чувахме силните крясъци, докато бързо се отдалечавахме от мястото.

След известно време Таня продължи да говори:

— Когато бях малка, идваха сестри от манастира и говореха за Бог и неговото милосърдие към хората. Раздаваха ни храна и дрехи в приюта. Никой друг не ни е посещавал там. Никой друг не ни е носил нищо. По-късно разбрах — чиновници са крали чрез машинации пари от бюджета за храна и издръжка на приюта. Виж! — извади изпод блузата си малко сребърно кръстче, висящо на бяла верижка. Досега не бях го забелязал, дори когато сме били интимно. Трябва тайно да го е сваляла по това време или го носи от днес.

— А има ли Бог? — позаинтересувах се. — Сега, ако кажеш, че има… — провокирах я, без да ме бе предизвикала.

— Е, очевидно за теб — не! — отвърна бързо. — Пък и нямаш нужда от него.

Това ме ядоса.

— Аха, значи, ако имаш нужда — има Бог, ако нямаш… И тъй като имате нужда, понеже ви е страх от естествения процес и неизбежната смърт, си го измисляте. За мен Бог — Творец, е някой си или няколко хомо сапиенса. Създали ме по свой образ и подобие. И притежаващ същата онази човешка глупост. Нали така? Логично. А за теб — това са хора, които, уви, не познаваш, защото са те изоставили. Наричат се родители. — Бях набрал скорост и дори не помислих да спирам. Сигурно я бях засегнал с думите си за родителите й, но това бе истината и тя би трябвало отдавна да я е приела. — А ако говориш за предците си, то науката е категорична относно теорията на Дарвин за произход и еволюция на видовете. Имаш ли изобщо представа за това, че ако твоите предци в Южна Африка преди сто и петдесет хиляди години не бяха се хранили с миди от Индийски океан, за да им се развие мозъкът, сега в най-добрия случай щеше да ровиш с пръчка в земята за грудки и да живееш в пещера. А що се отнася за Бог — щеше да знаеш за него, колкото, да речем, едно куче. Между впрочем, кучетата имат седемдесет процента от твоето ДНК, а човекоподобните маймуни — деветдесет и осем процента.

— Не го познавам твоя, как го каза — Дарвин, нито ме е грижа, дори да е така. — Таня спря. Спрях и аз. Погледна ме в очите и продължи: — Аз познах милостта на Бог и искам да му служа. А ти, щом не познаваш Бог — Творец, можеш да познаеш Бог — Хранител.

— Бог — Хранител? — е това вече бе прекалено. — Бог — Хранител, казваш. А къде е този твой закрилник, когато около теб пребиват, изнасилват, убиват, а? Къде е? — набрах скорост и тя трудно можеше да ме спре. — Къде е, когато умират хора от глад и болести. Когато ги газят по улиците или изпращат на бой. Нещо не виждам да се грижи за тях. Защо ли е Хранител само за богатите, а? Защо не му пука за тези, които наистина имат нужда? Молитвите на бедните не са достатъчно усърдни ли?

— Не богохулствай! — целуна кръста и го пусна обратно в пазвата си.

Подхванах я внимателно за ръка и отново тръгнахме с потока. Помълчахме известно време.

— Е — какво, Таня? Излиза, че Бог — Хранител може да се купи. А кой има пари за това? — спрях за момент и някой ме блъсна в гръб, напсува ме и заобиколи, бутайки ме грубо.

Таня също спря и се обърна към мен:

— Ако трябва — ще си купя. Така да знаеш!

— Таня, религията е тест за интелигентност на индивида.

Тя не отговори и не ми стана ясно дали изобщо разбра мисълта ми.

Задуха силен вятър и вдигна прах нависоко. Премрежихме очи, за да се предпазим. Таня дори ги закри с шепа и изплю жълта плюнка в краката си. Аз се благодарих, че нося прахова маска на лицето си. Хората се стараеха да ни заобикалят, но това не можеше да продължи дълго. Отново ни заблъскаха и почти насила поехме отново.

Тълпа, съставена предимно от невежи, неграмотни и озлобени индивиди.

Притиснах с ръка дрехата си отдолу — там, привързан за тялото ми, бях скрил пакета пари. На улицата кражбите на лични вещи от хората бяха ежедневие.

Петнист кльощав пес заби зъбите си в прасеца на левия ми крак и тутакси отскочи встрани. Засилих крак, за да го ритна по муцуната, но при вида на гладните му очи ми стана жал за него и не го направих. Не ме заболя и затова подминах, но Таня се стресна и ме стисна за ръката, сбутвайки тялото си към моето.

— Та значи, на Бог ще служиш — в манастир ще ходиш, така ли? — не се предавах.

— Да, изчезвам от всичко това. Писна ми!

— Стой! — спрях внезапно. — Криеш се!

— Глупости — избяга от погледа ми и се загледа в краката си.

— Така е, по дяволите, Таня! Така е! — извиках триумфално. — Помниш ли как разкри лъжата ми при нашата първа среща? Помниш ли как безпогрешно отгатна, че се крия? Това може да разбере само онзи, който го е изпитвал — размахах пръста си пред лицето й. — Така е, не ме лъжи!

Тя се засуети за миг.

— Добре де, крия се. Какво от това? Теб не те засяга — отговори нервно и извърна глава.

— Не разбирам. До днес стоеше на пиацата, нагиздена, видна от всички страни, а сега — криеш се и бягаш.

— Абе, ти глупав ли си, какво? — изпъна в линия красивите си устни момичето. — Не разбра ли, че от днес нямам защита. Няма го ченгето зад мен — надзорникът.

Лицето й се бе зачервило, а очите й се насълзиха.

— Е, какво от това? Ще работиш за собствена сметка — наистина не разбирах какъв е проблемът й. — Няма да си плащаш, ще внимаваш за клиентите — това не стига ли?

— Не, не стига! — избухна не на шега. — Дължа пари. Много пари, и то на хора, които ще си ги вземат, или с мен е свършено.

Това бе проблем, но не чак толкова голям, колкото й се струваше. Можех да й помогна.

— За какво пари? Ето — имам… Хм, имаме пари. — предложих най-искрено и инстинктивно се хванах за дрехата, под която бях привързал за тялото си плика с пари.

— Продадох единия си бъбрек — каза просто тя. — Преди около две години — допълни и заби поглед в краката си. Погледнах натам, но не забелязах нищо интересно по тях. Обсипани със ситен прах черни ботуши. Бях сигурен, че ги е изчистила, преди да излезе от хотела, но престоят на улицата бе дал своето.

— Как така?

— Така — отговори ядно. — Как не разбираш! Виждаш ли всички тези нещастници по улицата? Колко от тях мислиш, че ще оживеят до четиридесетгодишнината си? — и преди да отговоря каквото и да било, продължи: — А до петдесетгодишнината? Знаеш ли какъв е бизнесът с човешки органи?

— Но ти нямаш белег? — усъмних се в думите й. — Поне за това съм сигурен — спомних си нежната розова кожа около плиткото й пъпче.

— Загря ли? — някой я блъсна отзад и тя се притисна към мен. — Взех парите, а после си намерих ченгето и така… Длъжница съм и сега вече ще ме накълцат.

— Че той, дългът ти, значи не е върнат. Надзорникът се е възползвал от теб, но не е решил проблема ти, само го е отложил, докато работиш за него. Кофти — изругах останалото наум — бе толкова цинично, че не желаех тя да го чува.

Тълпата се бе поразредила и Таня се загледа в сградата на отсрещния тротоар. Дали не позна някого или нещо? Загледах се и аз — видях нескопосан опит за реставрация на фасадата на иначе хубавата някога постройка. На мястото на гипсовите орнаменти беше лепнато някакво тяхно подобие, вероятно от леки материали — може би пластмаса или стиропор. Бе боядисана в оранжев цвят, но вече достатъчно почернял на няколко места. Както и да е — не беше се получило добре. На помпозна светеща табела бе изписано: „Луксозен магазин за всеки.“ В този град явно всеки може да си позволи и малко лукс, каквото и да разбираха за това. Стана ми смешно.

— Ще си купуваш ли нещо?

— Не. Остави ме, само ми кажи къде да те намеря после! — съвсем спокойно каза Таня.

— Защо? Защо не сега? Защо после? — придърпах ръката й. За кратко очите ни взаимно се проучваха.

— Не мога сега… Дай ми време! Само кажи къде ще ме чакаш — извърна глава.

Не искаше да гледа очите ми и нещо ми подсказа да бъда нащрек. Огледах се бързо наоколо, а тя не реагира.

— Колко пари ще вземеш? — запитах директно.

— Какви пари? — сепна се момичето.

— За мен — отново я дръпнах за ръката, за да видя очите й. — Смяташ да ме предадеш за пари, а дори не знаеш кой ме преследва.

— Пари ли? — избухна насреща ми. — Не ми трябват пари! Свобода искам, но ти не разбираш, не разбираш, изобщо не разбираш! — заблъска с малките си юмручета по гърдите ми.

Придърпах я силно и тя не успя да се освободи, така че стояхме прегърнати по средата на улицата, а тези, които не успяваха да ни заобиколят, се блъскаха в нас и трябваше да полагам физически усилия, за да останем прави. Оставих я да поплаче на гърдите ми. Започнах да я галя по косата и установих, че червената й перука също бе прашасала. Бе твърда и отгоре посивяла.

След известно време се успокои, вдигна лице към моето и усетих влажните й бузи да докосват моите.

— Няма да спечелиш свобода — наведох глава и прошепнах в ухото й. — Поне не в този свят — да знаеш!

Тя мълчеше и аз допълних:

— Само ще ме загубиш, а на твоя жаргон аз съм единствен „на който му пука за теб“.

Тя се отблъсна от мен и притеснено се огледа. Огледах се и аз, но не забелязах промяна в обичайния поток хора.

— Това е важно и ти го знаеш — продължих. — Ще вземеш пари, но и това не е много вероятно, ще се откупиш за неизвадения бъбрек и ще те забравят за малко. А после? — тя не отговори, така че продължих: — Не че на този свят му пука за някого, камо ли за някакъв си „получовек“̀като мен. Хайде! — подканих я и този път тя тръгна с мен. — Отиваме да ти купим Бог, нали? — стиснах леко ръката й.

— Колко си глупав! Никога няма да те предам — никога! — стисна устни, нацупи се и после продължи:

— Но и никога, запомни, никога няма да дойда с теб! Ти не си като нас — усетих лекото й отдръпване, — ти не си като мен.

Замълчахме и продължихме без посока. Дори и да е искала да купи нещо от онзи магазин, вече нямаше значение.

Стори ми се, че за миг мернах ченгето на отсрещната страна на улицата. Дали момичето нямаше среща с него пред онзи магазин?

„Не може да бъде! Не тя!“

Минахме покрай стара жена, седнала на парче картон върху калта, встрани от потока хора, продаваща цветя. Наведох се към нея и взех червен божур, още влажен, съвсем скоро набран от нечия градина, като оставих дребни стотинки. Жената кимна признателно и направи с ръка кръст към мен.

— Бог да те поживи, синко! — дрезгаво каза тя.

Благодарих за пожеланието й, а после бързо догоних Таня.

— Почакай, това е за теб! — поднесох й цветето, но видях на едно от листата му малък охлюв и дръпнах ръката си назад. Охлювът бе извадил рогцата на главата си и ги въртеше във всички посоки. — Трябва да го занесем на поляна. Тук няма да оцелее. Да вървим да потърсим поляна, а? Ще излезем извън града, искаш ли? Там ще го пуснем.

Тя не отговори, стисна ме за ръката и с крайчеца на окото си забелязах, че се усмихва, загледана в тълпата пред нас.

— Преди да тръгнеш за манастира, ще те помоля за още нещо — за последно, но преди това охлюва.

— Става — отвърна кратко.

— Ще те помоля да предадеш нещо на един човек… Момиче. Работи в Градската библиотека и мисля, че може да я наблюдават, за това не мога да се срещна с нея. Теб не те познават, така че би могла да ми помогнеш. Оставяш й една бележка и това е. Нищо друго. Моля те!

— Първо охлюва, нали? — тя забърза крачка.

— Да, първо охлюва, разбира се — ако не носех противопрахова маска, хората щяха да видят широката ми усмивка.

— Знаеш ли… Ти все пак си човек — каза Таня.