Александър Белтов
Матрикант (30)

29.

Стефан Ангелов не изглеждаше никак добре. Не се учуди, вероятно е предполагал, че може пак да се срещнем. Както и да е, надявах се да не го следят. Но Стефан определено бе притеснен. Кръглото му лице сякаш се бе издължило и брадичката му бе несъразмерно заострена. Бледата му кожа бе изтъняла до прозрачност, дори на приглушената светлина в заведението. Рядко поглеждаше към мен и се страхуваше да срещнем очите си. А може би просто бе гузен за нещо.

— Антон загина на 24 май тази година — започна обясненията си пръв, без да съм го молил за това. — По-точно, тялото на Антон. Престрелка между две улични банди. Бил е в неподходящо време на неподходящо място, казаха от полицията. Знаеш как е — Слушах думите му, но те някак нямаха смисъл.

„Младежът с раницата! На булевард «Мария Луиза», преди да стигна до офиса на движението!“ Изведнъж нещата като че ли си дойдоха на място.

— Мозъкът му също загина — продължаваше обясненията си той, — но два дни по-късно. На 26 май бе копирана матрицата на все още живия му мозък, а тялото му бе погребано. Той нямаше роднини и бе идеален за този експеримент. Никакви юридически спирачки. Та дори външно не е нужно да сте еднакви! После онзи, който наричат матрикант, но с копие на мозъчната матрица на Антон, влезе в групата. Това е. Антон и без това щеше да влезе в групата. Беше се записал — ти знаеш. Щеше да влезе като човек, а ако го бяха избрали, щяха да излезат двама. Антон и негов изкуствен аналог — матрикант. Каква е разликата? — погледна очаквателно, но аз все още не отговорях и настъпи известна пауза.

Трябваше ми известно време, за да осъзная новината, че съм мъртвец. Не усещах нищо по-различно. Наистина нищо!

„Реален ли е този свят, или бе кошмарен сън? Твърде дълъг и все по-мъчителен.“

Той човъркаше кожичките около ноктите на пръстите си и ги късаше с настървение, после ги хвърляше по земята. Продължаваше да се чувства неудобно, а това започна да се предава и на мен. Изнервих се.

— Как можеш… Ти…! — не намерих подходящо продължение.

— Честно казано — аз също не исках. Дори ходих няколко пъти в института да моля да се прекрати експериментът. Убеждаваха ме, че това е необходимо и неизбежно. Говорят за технологична революция и такива неща.

— Стига! — не исках да слушам повече. — Аз съм експеримент, така ли? И щом решат, че не съм нужен повече, тогава?

Отново настъпи неловка пауза. И двамата се бяхме замислили. Стефан доста бързо бе изпил питието си. Бледото му до този момент лице се зачерви и по това разбрах, че алкохолът започна да дава отражение върху организма му.

— Според мен, наистина си прав. Ти си експеримент. Не им е ясно за какво го правят дори и с този резултат — надигна глава през рамо и даде знак на сервитьора, а после се наведе към мен: — Ако успеят да направят такова прехвърляне на мозъчна матрица, едва тогава ще решават как могат да го ползват. Така мисля и аз сега. А ти, защо не се върнеш? Може пък така да трябва, а? — макар да ме придумваше да го направя, усетих колебанието в гласа му.

— Да? — сервитьорът се бе изправил до масата. Бе дошъл неочаквано бързо.

— Да оправим сметката — поръча Стефан. — Аз черпя! — посочи ме с пръст.

Сервитьорът кимна и се отдалечи от нас така безшумно, както се бе появил преди малко.

— Няма да ме хванат! — стиснах юмруци. — Поне не в този ми вид. И няма да се върна… В този затвор.

Той не оспори определението ми. Той също знаеше, че това е така. Там за мен бе затвор.

— Светът се движи напред, Антоне! С нас или без нас. Мислят си така — Стефан Антонов поклати глава. — Струва ми се, че ти си опасен само защото не се подчиняваш. Върни се!

— Хм, помисли за себе си, не за мен! — подхвърлих. — Много знаеш.

Той не отговори. Започна да бърка по джобовете си, търсейки нещо. Намери портфейла си и се успокои.

— Един съвет от мен, Стефане! Само защото сме приятели.

Той престана да върти главата си и ме погледна притеснено.

— Не се бъркай в тази история, защото ще загазиш! — казах не силно, но достатъчно, за да ме чуе. — Много ще загазиш.

Стефан въздъхна дълбоко — видях гърдите му да изпъват връхната му дреха за миг и после отново да се приберат в слабоватото му тяло. Той отново завъртя глава по посока на бара, някъде над рамото ми, вдигна ръка и помаха.

Поседяхме, докато дойде сервитьорът, и протегна ръка към мен. Стиснах я и почувствах топлата влага на потта му. Разделихме се, без да си кажем „Сбогом!“.

Докато премествах няколко стола по пътя си на излизане, малко се забавих.

— Антоне! — чух гласа на Стефан зад гърба си. Обърнах се и спрях, за да го изчакам да приближи.

— Може ли един въпрос? — бе платил бързо сметката и вече излизаше.

Когато бяхме навън, спряхме пред вратата.

— Питай! — подканих го — Само че по-бързо!

— Колко пари платихме за интервюто във вестник „Алтернатива“ миналата година към края? Помниш ли? — изстреля набързо.

— Пет хиляди на ръка на редактора, за да излезе на първа страница. Нали аз му дадох парите? — отговорих, без да се замислям. Когато се усетих защо пита, посегнах с пръст и го бутнах леко в гърдите. — Ей, ама ти май не вярваш, че съм този, който съм, а?

Устните му се свиха, гъста мрежа от бръчки опаса ъгълчетата на очите му.

— Аз съм Антон, все пак. Да знаеш — сложих противопраховата маска на лицето си и забързах да се слея с тълпата. Той остана на мястото, на което се разделихме — затворената врата на заведението.

Не вярвах, а и не исках да се срещаме никога вече.