Александър Белтов
Матрикант (3)

2.

Бледи човешки лица. Имах достатъчно време, макар и скришом, да ги разгледам. Те, на свой ред, също поглеждаха в моята посока.

В неголямата квадратна стая бяхме само ние — кандидатите за работа. Две жени и двама мъже, включвайки себе си. Млади, добре облечени и вероятно всеки от тях се надяваше да получи работата. Бяхме стигнали до последния тур на предварителния подбор, или поне така ни бяха съобщили.

Не се чувствах притеснен или напрегнат, въпреки че имаше за какво — хонорарът бе изключително примамлив. Не бях напуснал поста, който заемах, доволен съм от развитието си, но така се стекоха обстоятелствата.

Бях пропуснал обявата за тази работа, когато Стефан ме насочи.

Преди около двайсетина дни двамата със Стефан Ангелов бяхме в централния офис на движение „Нова генерация“, където заемах позицията „Секретар“, а Стефан бе председател. С времето, прекарано заедно в напрегната работа, бяхме станали близки. Толкова много общи интереси и възгледи споделяхме помежду си, че обичайно прекарвахме повече време заедно, отколкото би било нормално, и това не ни беше бреме.

Същата вечер до късно преговаряхме отговорите на интервюто, насрочено за следващата сутрин. Бяхме се издигнали до подстъпите на големите фактори в политическия и обществения живот на страната, или поне така ни се искаше да бъде, така че да започнат да се интересуват от нашите виждания. Това ни даваше сила и увереност да продължим със същия хъс.

— Видя ли рекламата, която оставиха сутринта на входа? — Стефан стана от бюрото си и се приближи до мен. — За пръв път виждам нещо подобно. Какво ли не измислят… — кръглото бледо лице на Стефан се издължи и очите му се ококориха. — Хей, ти не си ли на трийсет и три? Ами да — отговори си сам. — Виж! — наведе се, извади от кошчето смачкан памфлет и започна да го разгъва.

— Да, май го мярнах. Беше и на моето бюро заедно с останалата кореспонденция. — „Кой ли го бе пъхнал там?“ — учудих се. — Защо носят боклуци?

— Не, не, виж! Интересно е — поприглади с ръка хартията и зачете на глас:

„Търсят се енергични млади хора за високоотговорна хуманитарна дейност.

Условия, на които трябва да отговарят кандидатите:

— възраст 30 — 35 години

— неосъждани и нерегистрирани за антиобществени прояви в полицията

— физически и ментално здрави

— религиозни убеждения — нерелигиозни.

Ангажираност за дейността — два месеца.

Хонорар — тел. 012 453 762 14 за подробности.“

— Какво ще кажеш, а? — ентусиазира се Стефан. — Точно като за теб, а и доколкото знам — не вярваш в Бог. Ще е добре да смениш малко обстановката.

Замислих се над думите му, но не реагирах, а той продължи:

— Пренапрегнат си. Изморен. Само два месеца. После аз излизам в отпуск. Знаеш, в края на годината програмата е тежка — навиваше ме той.

— Не знам. Не ми се ще — замънках извинително, като отбягвах погледа му.

Не ми се щеше да се откъсвам от делата си тъкмо в този момент. Имахме толкова много несвършена работа.

— Виж, обади се — не се отказваше Стефан, — разбери за какво става дума. Това е хубав пиар ход, ако правилно съм разбрал — „високо хуманитарна дейност“. Пък и знам — имаш нужда от пари.

— Е, добре. Щом настояваш, ще звънна, но да знаеш, че не обещавам — опитвах се да се измъкна тактично.

Малко по-късно се разделихме и всеки пое към своя дом.

След дълъг размисъл спазих обещанието. На следващия ден се обадих на телефонния номер от обявата и с мен проведоха кратко интервю, на което да се уверят, че отговарям на условията. Когато ми съобщиха размера на хонорара, едва не спрях дъха си. Затваряйки слушалката, се чувствах изключително мотивиран кандидат. Само два месеца! Пък и не е лош пиар, както отбеляза Стефан, наистина.

Десетина дни по-късно, след кратко телефонно обаждане бях извикан на интервю.

И ето ме тук, в компанията на тези млади хора.

Неголямата приемна стая бе с чисти и бели стени. Няколкото стола, заети от нас, бюро и два прозореца с пуснати до долу плътни щори. Запалените кръгли прожекторчета на тавана обаче правеха осветлението достатъчно силно, за да видя, че кожата на момичето, което гледах, е толкова нежна и фина, та можех да видя тънките като косъмчета надиплени венички около слепоочията й. Прекарах показалеца на ръката си върху облегалката на стола и с учудване установих, че бе чист. Полъхваше хлад — вероятно климатичната система работеше, при това с допълнителни прахови филтри, предпазващи от мръсотията във въздуха, който засмукваше отвън. Доста скъпо като оборудване, струва ми се.

Сред нас витаеше някакво неопределено чувство. Това бе странно и невидимо усещане за сила, обратна на наелектризирането. Вътрешно в себе си го определих като стерилност.

В два от ъглите на стаята, противоположни един на друг, закрепени на тавана, забелязах два малки стъклени купола. Камери! „Мерки за сигурност!“ — помислих без капка притеснение.

Не след дълго вратата се отвори и при нас влезе приветлива жена на средна възраст, пристегната в сив костюм, на който висеше малък пластмасов бадж. Опитах се да прочета какво пише на него, но така и не успях. Виждах само цветната снимка на жената и някакъв номер — може би двуцифрен. В едната си ръка държеше кафява кожена чанта, която положи да легне на повърхността на бюрото пред нас.

— Знам, че сте нетърпеливи — изпълни гърди новодошлата, — но първо — нека се представя. Казвам се Лиана Добрева. Доктор Добрева. Ръководител на екипа, който ще работи с вас през следващите два месеца. — Изчака няколко секунди и добави — Ако решите, че ще работим заедно.

— Извинете, доктор Добрева! — вдигна ръка едно от момичетата. — Имам въпрос към вас.

— Да? — жената отправи поглед към нея.

— Какъв доктор сте?

— Психолог. На прага сме на вземане на критично важни решения… к-хм — прочисти гърло. — Извинете! Решения, нетърпящи отлагане.

Момичето благодари мълчаливо за отговора с поклащане на главата си.

— Добре, но относно обявата — включих се и аз. — Там, с тези странни изисквания… Какво?

Всички погледи се насочиха към жената.

— Бихте ли пояснили?

— Обявата? — разтегли устните си в усмивка, показвайки малки и равни бели зъби. — По-точно?

— Ами, това за годините, съдебното минало и другите условия. За какво е всичко това?

— Добре — кимна тя, — разбрах. Ще поясня. Интересува ни вашето съзнание. По-точно, съзнанието на зрял човешки индивид, който — започна да свива един по един пръстите на ръката си:

— Първо, достатъчно е голям, за да отговаря за постъпките си, тоест да може да се прилага Наказателна отговорност спрямо него. И ако ме попитате сега: „Добре, докторе, но нали Наказателна отговорност човек носи след навършване на пълнолетие?“ Да, така е — продължи тя, — но ние търсим хора, които имат и зрялост, житейски опит. А това означава да са попадали в значителен брой ситуации, в които да са вземали решение, вследствие на което са изградили стереотип на поведение. Разбирате ли?

Кандидатите се спогледахме и поклатихме глави — това беше ясно.

— Второ — сгъна още един пръст, — да не са осъждани и да нямат антиобществени прояви. Мисля, че няма какво да се добави тук. Търсим примерни граждани, с мисъл и грижа за общо изградения признат ред. Така, какво още? Относно физическото и менталното здраве — това е изключително важно, но сами ще разберете в края на нашата обща работа. Атеизъм? — задържа поглед върху мен. Не разбрах защо мен и ми стана неудобно.

— Атеизъм — продължи тя, — защото не желаем индивидът да се влияе от субективни възгледи, даващи субективни насоки в поведението, както е в различните религии. Това е подчиненост на волята и убежденията. Различните религии се оспорват и противопоставят в убежденията си. Ние не можем да допуснем това. Но, както ви споменах — разпери ръце, — има време и сами да разберете.

„Съзнание ли?“ — стана ми неприятно от споменаването на това понятие. Твърде лично ми се стори, за да го изявяваме на показ.

Доктор Добрева издърпа стола, който бе пред бюрото й, и седна на него. Бръкна в чантата и оттам се появиха очила с фини телени рамки и тънка папка в черни корици. Изглеждаше досущ като моята първа учителка по български език.

„Как ли въобще си спомнях за нея?“

— Нека се запознаем един с друг. Ще чета имената ви, а вие ще ставате, за да се представите с няколко думи на останалите. — После отвори папката и зачете:

— Галя? — вдигна поглед.

— Аз съм — смутено се приповдигна от стола едно от момичетата. Бе средно на ръст, с добра фигура и изгладени до ръб чисти дрехи. — Какво да кажа за себе си? Работя в банка. Винаги съм работила в банка. Всъщност, откакто завърших университет.

— Посочили сте хоби. Свирите на пиано. Така ли е?

— Да, така е — оживи се момичето, — свиря.

— Каква е любимата ви музика? — продължи с въпросите си жената.

— Различни жанрове, най-вече класика. Моцарт е един от любимите ми.

Жената извади тънка химикалка и отбеляза нещо в папката. Прелисти от край до край страниците и после отново се обърна към групата.

— Добре. Продължаваме — сведе очи към текста. — Лила?

— Да — изправи се една чаровница, с пристегната с диадема назад черна коса, подчертаваща високото й чело. Чипото й носле в съчетание с малка трапчинка на брадичката, бяха рядко срещана комбинация и подчертаваха индивидуалността на лицето й. Да си призная, не можех да не отбележа присъствието й. Осанката на момичето излъчваше притежанието на изключително високо самочувствие и видимо имаше покритие. Със сигурност съзнаваше как изглежда в очите ни. — Работя в Националната библиотека. През свободното си време карам ролкови кънки, ходя на фитнес и играя тенис.

— Добре, Лила, добре. Продължаваме — отгърна следваща страница. — Хайде сега мъжете. Жорж? — доктор Добрева извърна поглед към момчето до мен.

— Здравейте! — стана червенобузест здравеняк, избутвайки грубо стола си назад. Подпря големите си юмруци на плота пред него и заговори, въртейки главата си към всички присъстващи. Получи се комична гледка, но на него това изобщо не му направи впечатление. — Казвам се Жорж. На трийсет и три години съм и работя в телевизия. По професия съм озвучител — направи малка пауза и стисна юмруци, от което кокалчетата на пръстите му изпукаха. — Е, в момента съм без работа, но това е временно. През свободното си време обичам да съм с приятели. Бивш спортист съм и сигурно щях да бъда шампион по джудо, но тежка травма не ми позволи да продължа.

„Сигурно щях да бъда шампион по джудо.“ — каква самоувереност! Аз лично не знам да има нещо сигурно на този свят — по това време.

— И кой остана? — положи папката на бюрото пред себе си жената. — Антон?

— Здравейте! — изправих се. — Антон. Знаете на колко години съм. Работя за един политически проект. Хоби не мога да посоча, тъй като нямам свободно време, но имам многостранни интереси — спорт, литература, художествено изкуство, но най-вече история. Последното е доста изтъркана фраза и се е превърнало в клише, но ще я цитирам, защото според мен е вярна. Вярвам, че в историята е закодиран ключът към бъдещето. А вие, доктор Добрева — обърнах се към жената пред нас, — кажете ни нещо повече за себе си и най-вече за естеството на проекта — седнах обратно на мястото си.

Беше ми леко на душата и се усмихвах безпричинно.

— Проектът, за който сме ви подбрали и ще ви платим естествено — подхвана бодро тя, — се касае за това, че на нас ни е нужна матрица на зрял човешки интелект. Тоест, искаме да сканираме и отпечатаме, иначе казано — да мултиплицираме, интелекта на човек в изкуствено създаден биомеханичен човешки аналог. Този аналог ние наричаме матрикант. Той е много различен от изкуствения интелект — продължи обясненията си, — с който досега бяха интегрирани механични човешки аналози, така наречените андроиди. Това е само началото на мащабен и многообещаващ проект. Вие ще бъдете заедно, ще живеете тук — при нас, в продължение на два месеца. През това време няма да се срещате с други хора. Разбира се, няма да бъдете лишени от съвременните технологии, но без връзка с външния свят. В края на проекта на един от вас ще бъде предложено да предостави за копиране своето съзнание. Ще бъде така наречения матричен донор. Много е важно! — погледът й се стрелна зад нас. — Запомнете, одобреният не е длъжен да даде съгласието си за това. Всички ще получите хонорарите си в пълен размер, а избраният от вас за матричен донор — в двоен. Това е бонус, но не бива да се чувствате като състезатели и не трябва да се съревновавате.

— Извинете, докторе — подхванах веднага, щом осъзнах смисъла на думите й. — Какво включва тази матрица на човешкия интелект, както я наричате? Имам предвид, всичко ли от нас? — посочих с показалец слепоочието си. — Дори и спомените?

— Да, всичко — отговори бързо. — Дори и спомените. Всичко, което осъзнавате и не осъзнавате, сънувате, усещате, начинът ви на мислене, начинът ви на възприятие и така нататък.

Отново ми трябваше време, за да осъзная думите й, и това никак не ми се понрави.

— Което означава целия ни живот?! — притеснен обобщих вместо нея.

Някой изпусна химикалка и падането й върху пода ме стресна. Доктор Добрева изчака здравият момък, за когото знаех вече, че се казва Жорж, да вдигне химикалката и продължи:

— Да, но оттук започва да се развива в самостоятелна линия, макар и предопределена по такъв начин. Вижте — разпери театрално ръце, — може да се откажете още сега, а може да се откажете и на по-късен етап. Това вие сами избирате. Ние няма да спрем и ако не вие, то други ще се съгласят. Ще намерим, обещавам ви. Затова ви даваме тези два месеца заедно. Ние ще решим и ще предложим на един от вас. Само един, или никой. Подходящата матрица — вдигна рамене. — Това е всичко.

Бяхме застинали на местата си. Не зная защо, но не смеех да се обърна, за да погледна другите.

„Това е безумие! Мога да се откажа. Още сега.“

Хонорарът обаче си го биваше. Дори не смеех и да си помисля за удвояването му. Гарантираше година спокойствие, а най-вече можех да реализирам някои от мечтите си.

Огледах другите. Всички изглеждаха замислени, забили погледи ниско пред себе си. Едва ли мислите им бяха по-различни от моите.

Хубавото момиче извърна глава към мен и в погледа й разбрах — бе направила своя избор.

Аз също — ще участвам и ще победя!