Александър Белтов
Матрикант (29)

28.

Ченгето удържа на думата си и дойде в хотела. Имах известни съмнения, но нещата, разбира се, бяха извън мен. Нямах друг избор — рискувах заради парите.

Беше застанал на прага на вратата, така че нямаше как да се измъкнем, ако нещо се обърка. Можех само да се надявам това да не се случи.

— Някакви проблеми с рецепциониста? — попита той, макар да знаеше отговора.

— Не — отвърна момичето вместо мен.

— Взе ли ги? — включих се в разговора и аз.

Без да отговори, полицаят хвърли на леглото шумолящ пакет с дръжки. Стори ми се, че би трябвало да е по-пълен, ако е това, което чакахме. Седнах до пакета, взех го на колене и отворих дръжките. Вътре имаше друг, по-малък, а на дъното — дебели пачки с пари и паспорт. Банкнотите бяха едри купюри. По-лесно се пренасяха, но и повече биеха на очи.

— Взел съм си своето — обади се ченгето. — За риска, който поех. Нали знаеш — лошите неща се случват на добрите хора! Та ето защо съм имунизиран срещу неприятностите. А ти — разтегли устни в крива усмивка, — заслужаваш ли ги? Трябваше да си затваряш устата, както си им обещал.

— Хм, кой ще повярва на проститутка и корумпиран полицай, ако излезе тази история? Какво доказателство ще им покажете? — веднага съжалих за думите си. В момента бях напълно беззащитен.

— Ха! — засмя се той. — Логично, братко Франкенщайн. Да не повярва човек — бива си те и теб!

Момичето приседна до мен. Положи ръка на рамото ми и попита с интерес:

— Това ли е?

Не й отговорих, а се обърнах към полицая.

— Добре — казах, — всичко е наред! Няма нужда да ги броим.

Той се подготви да си тръгне и като закопчаваше дрехата си, подхвърли:

— Нещо друго?

Хванах с две ръце шанса, който ми се отвори.

— Ще ми помогнеш ли? — попитах с надежда. — Без теб няма да мога да се справя.

Ченгето повдигна дебелите си вежди.

— Някой открадна живота и душата ми и сега е време да си плати — изстенах и стиснах юмруци.

— Не ставай глупак! — мъжът ме хвана за лакътя и стисна силно. — Едвам се удържам да не те смачкам като хлебарка. Още сега. Така че не ме предизвиквай!

Заболя ме.

— Утре да ви няма оттук! Ясно! Имате кеш, така че нямате проблеми — ченгето се запъти към вратата. — Следващия път, когато ви срещна, мога да ползвам оръжието си.

— Ясно — отговорих.

— Ясно — повтори след мен и Таня.

Сега вече нямах търпение той да си тръгне и се надявах да не го видя никога повече.

— И да не си помислил даже да плашиш някога човек! — извика ченгето, преди да затвори вратата след себе си. — Лично ще ти извия врата, да знаеш!

Нямаше нужда от повече уговорки. Дори не чакахме утрешния ден, а няколко минути по-късно напуснахме хотела. Разбира се, носех праховата маска на лицето си.