Александър Белтов
Матрикант (27)

26.

На следващия ден имах уговорена среща с ченгето. Неочаквано като развитие, но сега имах нужда от него. Той също не действаше безкористно, както ми се струваше. Чакаше точно в уговорения час и одобрително кимна, когато се появих навреме за срещата ни.

Слязохме в метрото на станция „Опълченска“, където още на входа ме посрещна оглушителна реклама, излъчвана по голям дисплей. Исках или не — ушите ми възприемаха поредната заблуда, убеждаваща ме да купя нещо си. Ядосах се. Хората плащат пари, за да се превозят, а не да ги бомбардират с реклама против волята им. Това е терор над гражданите. Ето къде нашата партия ще трябва да вземе отношение.

„По дяволите, та аз не съм политик, или поне в този момент не ме приемат като такъв.“

Ченгето показа полицейската си карта, за да влезем в служебното помещение на охраната, и след като затворихме вратата, шумотевицата от рекламата утихна.

— Здрасти, Влад! — здрависа се с мрачно фиксиращ ме с поглед мъж. — Няма да се бавим, брато!

„Тези, които те гонят, не са такива, за каквито се представят пред теб, да знаеш! Не са всесилни — уверяваше ме полицаят рано сутринта. — Имам един длъжник в охраната на метрото, така че отиваме да намерим този твой герой.“

Бях се доверил на неговия нюх. Имаше самочувствие на добро ченге и сигурно бе така.

— Покажи ми камерите във вагоните и излез да дръпнеш един фас! — обърна се той към охраната. Човекът не отвърна, вместо това посочи с ръка два големи дисплея и все така с мрачното си изражение излезе навън.

— Давай по-бързо, ако можеш! — седна на стола и започна да натиска бутона на мишката, увеличавайки малките прозорчета на дисплея.

Не мина много време и в тълпата забелязах това, което търсех.

— Стой! Ето го! — не повярвах на късмета си.

— Кой, с червеното яке ли? — полицаят източи врат и наведе главата си. По някаква причина, вероятно точно за целите на разпознаването, камерите във вагоните бяха настроени да излъчват цветен сигнал и това много ни помогна.

— Не този — другият. С черното кожено яке. Едрият — посочих Жорж. Така облечен, изглеждаше дори още по-внушителен в сравнение с останалите пътници.

— Аха. Носи май някаква чанта. Да, бе — запомних го.

Стана енергично и се приближи до вратата.

— Влад! — викна през нея, все още извърнал глава към монитора.

Охранителят се върна все така намусен и безмълвен. Цялото му държание показваше, че не бяхме добре дошли, но явно по някаква причина не можеше да откаже.

— Тази камера — почука с пръст по монитора ченгето. — Пише „номер три“. Кой влак е това?

— Този влак е на първа линия и в момента точно спира на „Сливница“ — мъжът се вгледа внимателно в нея. — Нещо друго?

— Мамка му, Влад! Кажи ми, кога ще спре тук?

Охранителят погледна някакво електронно табло, а после часовника на ръката си.

— Ще ти кажа, щом дойде — отвърна. — Излизаш оттук и се качваш в първия вагон.

— Слушай! — ченгето се обърна към мен — Отиваш в хотела и ме чакате с момичето. Не мърдате никъде, разбра ли?

Добре би било да се махна оттук, защото се чувствах притеснен, но и в хотела нямаше как да се върна.

— Не мога да се върна там. Освободил съм стаята.

— Стига простотии! Отивай и кажи, че стаята е за мен. Аз ще се оправям после. Точка.

Полицаят бе категоричен и това ми подейства. Сигурно знаеше какво прави, а и на този етап нямах друга идея.

— О’кей — не чаках втора подкана. — Там сме.

— Дай ми пликчето! — протегна ръка и присви пръсти.

— Ето — подадох му найлоновата торбичка.

Когато му бях разказал за плана ми за срещата с Жорж, той го одобри, но бе категоричен, че трябва да прехвърлим съдържанието на чантата в нещо друго. С толкова много пари в него Жорж едва ли щеше да е сам и това също споделих с полицая. Не зная с какво можеха да заставят Жорж да изпълни мисията, но ченгето ми бе казало, че това не е мой проблем. Повярвах му.

Изнизах се покрай потния намусен охранител и изчезнах по най-бързия начин.

Оттук натам нещата бяха извън мен.