Александър Белтов
Матрикант (23)

22.

На сутринта се събудих от дразнещо почукване. Момичето бе станало преди мен и потропваше с токовете на ботушите си, прекосявайки малката стая. Още разтърквах очи, когато тя вече бе до вратата. Гримирана и устремена.

— Трябва да тръгвам, имам клиент за тази сутрин — изкриви устни, наподобяваща усмивка, пъхайки кутийка презервативи в малката си чанта.

— Няма да ходиш! — Скокнах от леглото, но се спънах от чаршафа и паднах в краката й, като пред очите ми се изпречиха високите й лачени ботуши.

Тя отскочи назад и вдигна чантичката високо пред лицето си. Бе взела позиция за защита.

— Не ми казвай какво да правя — сряза ме тя, — разбра ли! Никога! Какво си въобразяваш? — завъртя бързо тънкия си ханш и затръшна вратата след себе си.

Наругах се наум за проявената слабост — никога повече. Никога!

Опитах се да дишам бавно и дълбоко и не след дълго бях вече спокоен. Да прави каквото мисли за добре — не ме интересува! Тя бе случайна проститутка от улицата. Една от многото.

В някои дни като днешния бе достатъчно мрачно, а в късния следобед там, където не работеше уличното осветление, можех да пропадна в някоя шахта. Купих си джобно фенерче със собствено динамо — стискаш многократно и енергично спусък на дръжката му, то произвежда ток и свети слаба крушка. Капаци отдавна нямаше. Няма и да има, защото отиваха за скрап. Един капак, изкупуван в пунктовете за старо желязо, струваше няколко сандвича. Не повече. Виждах хора с фенерчета на каски върху главите си. Бе доста по-удобно, трябва да призная. Ръцете им бяха свободни.

Намерих работещ телефон, достатъчно далеч от хотела, в който бях отседнал. Застанах с гръб към счупената страна на кабината. Вятърът се провираше оттам и духаше като през усилвател, като се чу характерното за това просвирване „Фиууу!“. Гърбът ми запуши дупката и шумът от вятъра секна.

— Готови ли сте, Божил? — исках да съм официален, това си бе сделка, затова говорих в учтива форма.

— Да, готови сме — беше спокоен. — Ще получиш парите — ти и без това си ги заслужи. Паспортът също е у нас.

Прозвуча ми искрен, а и защо да не е. Наистина си бях заслужил парите — нали имахме договор, за който той спомена в предишния ни разговор. Изиграх ролята си на експеримент и сега трябваше да си платят. Само че тази игра е за двама, драги Божиле! Паспортът ми трябваше само за да ги подхлъзна, за да ме търсят чрез него. Ако се хванат на тази уловка, разбира се, но защо да не опитам. Мислех да намеря някого, за да ми изработи паспорт с фалшива самоличност, който след това да използвам, за да се покрия. Във всеки случай, надявах се, поне да спечеля малко време.

— Ще ви звънна утре, за да ви кажа как ще ги взема. Хайде, за сега толкова — затворих, без да чакам. Инициативата оставаше в мен.

Започнах да стискам дръжката на фенерчето, защото бе достатъчно тъмно. Нахлупих шапката и вдигнах маската на лицето — тъкмо навреме.

„Внимание! Внимание! Прахова замърсеност! Прахова замърсеност!“ — включиха се говорителите на системата за оповестяване на населението. Близкото информационно табло засвети в червено. Бе време да се прибирам и ускорих крачка, внимавайки къде стъпвам.

Пътят ме прекара покрай стара хлебарница. Осветлението едва мъждукаше, но все пак вътре зърнах две забързани фигури. Ухаеше на топъл козунак. Увиха ми един в стара брошура за дребните пари, които дадох.

Пред вратата на стаята ми в хотела се препънах в нещо. Бях се замислил и не го забелязах, докато краката ми не се удариха в някаква мека топка. Сведох поглед и видях прегънато на две човешко тяло. Сърцето ми се сви, защото веднага познах червената коса. Наведох се и повдигнах с ръка главата само за да видя разбитото лице на проститутката.

— Какво, по дяволите, стана?

— Хм, ох! — наведе засрамено лицето си надолу.

— Чакай! — извадих картата и я прокарах през четеца на бравата. Вратата се открехна и тялото на девойката изпадна в стаята. Помогнах й да си прибере краката, след което се огледах. Коридорът беше тих и пуст. Затворих и помогнах на момичето да се изпъне на леглото.

Едва сега успях да я разгледам добре. Лицето й бе подпухнало и загрозено от големи морави петна. Под ноздрите й бяха полепнали корички засъхнала кръв.

Напоих хавлия с хладка вода и посегнах да почистя лицето й. Тя го дръпна назад, но после се постара да не мърда, присвила силно очите си. Болеше я и макар да изохка на няколко пъти, ми позволи да го направя и сега изглеждаше по-добре.

— Какво стана? — настоях за отговор.

— Пари — отвърна. — За шибаните пари. Ето! — извади изпод блузата си смачкана топка банкноти.

— Кой?

Тя стисна устни и извърна глава. На скулата й имаше издута мораво-зелена буца в правилна кръгла форма.

— Не си ги отчела? Ясно ми е, да знаеш — не ми трябваха повече обяснения. — Трябва да кажа на семейството ти. Те ще се погрижат за теб.

— Няма нужда. Добре съм — захлупи с ръка буцата на скулата си.

— Дай ми номера ти казвам! — повиших глас.

— Нямам семейство. Ти какво си мислиш? — обърна се към мен и сбърчи вежди.

— Нямам предвид мъж, знаеш. Родители, братя, сестри, братовчеди. В краен случай — приятели.

— Сама съм — очите й видимо потъмняха. — От онези деца съм, които уж всички милеят за тях, но сме отраснали в най-мизерните домове. Какъв друг шанс имам?

— Ти ще ми покажеш кой го направи, нали?

— Защо ти е да знаеш и какво ще направиш? Той има семейство, а аз какво съм? Боклук. Точно това ми каза, докато ме налагаше: „Ти си парцал, с който се бършем между краката и го хвърляме“, а после, докато кръвта ми изтичаше и умирах от болка, ме изнасили.

Обърна гръб и прегърна колената си, а крехките й рамене се затресоха. Чувах хленчовете на това създание, накъсвани от тихи стонове. Със замах хвана косата си и я изтегли нагоре и назад. В ръката й остана червена перука, която тя захвърли, без да гледа на земята. Макар и смачкана, истинската й коса заблестя като злато. Бе средно дълга и руса.

Оставих до леглото леген със студена вода, редом с окървавената кърпа, и излязох.

Намерих обществен телефон в шумен ирландски пъб. Пих едно тъмно пиво в опушен ъгъл, а някакъв разгонен мъжкар, който между две бири на висок глас ми разказа последните си преживявания с жените, ми правеше компания. Не ми бе приятен, но не желаех да ме запомнят като клиента в заведението без консумация, затова пиех и слушах разсеяно глупавите му истории.

Когато привърших питието си, станах и отидох да се обадя на Божил. Бях приготвил дребни монети за телефонния апарат, но изгубих известно време, докато бъркам в джобовете си. Докато правех това, някакъв непознат мъж най-любезно ми предложи от неговите. Помислих си, че може да е гей, защото не бе прието да се помага на непознати. Tъкмо се чудех какво да му отговоря, когато намерих своите, така че с усмивка му ги показах. Мъжът с видимо неудоволствие се обърна и седна на бара с гръб към мен, като от време на време извръщаше глава в моята посока. Усмихнах му се за последно и му обърнах гръб.

— Божил, утре чакам Жорж с парите и паспорта в метрото — виках в слушалката, защото почти не чувах гласа си от шума, който вдигаха развеселените клиенти. — Пускате го да се вози от край до край. Цял ден. Така че нека си вземе вода и нещо за хапване. Аз ще го намеря. Ако не го видя утре, пускате го вдругиден отново и така, докато се свържа с него.

Треснах слушалката, преди да ми каже каквото и да било. Не бях склонен да преговарям.

Поръчах още една половинка от тъмното пиво. Гърлото ми бе пресъхнало и гореше.

Върнах се при разгонения мъж, а той сякаш не ме позна и започна да разказва това, което вече знаех. Оставих гласа му да заобикаля съзнанието ми, а аз започнах да премислям отново: Ако Божил имаше друг план, Жорж нямаше да е сам в метрото. Предполагах, че съм им нужен за нещо. С нещо съм много необходим и ме искат на всяка цена. По някакъв начин трябваше да разбера своята цена и да я изтъргувам. Не знаех какво и как, но се надявах скоро да измисля.

Допих си бирата, платих на бармана и се изнизах незабелязано от шумотевицата.