Александър Белтов
Матрикант (18)

17.

Отново се намирах в столицата. Пътят ми обратно бе по-лесен — основният трафик от провинцията бе насочен основно към нея.

С парите, които бях взел от Жорж, бях решил да си наема стая в непретенциозен хотел, някъде в центъра на града. Можех да си го позволя поне за около месец и това време би трябвало да ми стигне, за да си реша проблемите и заема мястото, което ми се полага.

От дълго време безцелно се лутах из пустите сутрешни улици на големия град. Избирах подходящия за мен хотел. Тълпата, която обичайно наводняваше центъра, бе притаена някъде за през нощта и само чакаше изгрева на новия ден, за да изпълзи и заеме своето място навън.

Бях се дегизирал достатъчно, за да не бъда разпознат, или поне така си мислех. Приличах на клошар и дори миришех на такъв, благодарение на престоя ми в няколко кофи за боклук и торбата с отпадъци, който носех. Поздравявах малцината подранили за работа хора, но никой не ми отговори. Някои от тях се правеха, че не ме виждат, а други съвсем открито ме наругаха. Не бях чувал да е обявявана тревога, но повечето хора носеха прахови, а някои — газови маски. На почти всеки светофар имаше електронно табло, информиращо нивото на замърсеност на въздуха. Тези, които видях, светеха в зелено — показател, че все още е безопасно да се диша без маска.

Очите на минувачите гневно святкаха в моя посока. Спомних си усмихващото се непознатото момиче пред телефонната кабина. Мисля, сега ми е ясен отговорът на въпроса: „Приятели ли са непознатите?“.

— Ало, обажда се Антон. — Бях се притиснал странично към телефона в кабината, така че можех да наблюдавам дали някой на улицата не проявява излишен интерес към мен.

— Да, момент така! — не чаках дълго, слушайки познатата мелодия.

— Антон? — обади се непознат мъжки глас.

— Ало, доктор Добрева, ако обичате! — обърнах се към другата страна, за да огледам отново улицата. Нямаше спрели хора. Обичайният човешки бърз трафик в две противоположни посоки. Някъде се срещаха, сбутваха се едни с други, получаваше се запушване и уплътняване. Това уплътняване се раздуваше известно време под напора на последните, но после изведнъж се разделяше като срязано, намираше път през масата хора и постепенно отново се оформяха двете колони, за да продължат в противоположни посоки на улицата.

— Доктор Добрева е заета, но аз ще разговарям с вас.

— А не, имах уговорка с нея. Благодаря, ще затварям — Обърнах се отново към улицата. На пръв поглед бе чисто и това означаваше, че можех да напусна безопасно мястото.

— Почакайте! Точно затова ще разговаряте с мен — достигна до ушите ми, точно преди да затворя слушалката. — Въпросите, които сте й задали, не са от нейната компетенция, но ако държите на отговорите, ще трябва да разговаряте с мен.

За миг се поколебах, но това бе по-добре от нищо. Ако затворех сега — не знаех дали изобщо щях да се свържа повече с тях. Засега един разговор не ме ангажираше с нищо.

Реших да го послушам и останах на линията.

— Добре, слушам! — подканих го да започне.

— Да ви се представя. Казвам се Божил.

„Божил?“ Едва ли е истинско. Божил — Бог? Признавам, свободни асоциации от моя страна, но все пак не ми се вярва да са толкова прозрачни. Не коментирах това, а и не биха ми отговорили. Прекалено съм мнителен, но кой в моето положение не би станал такъв. Стана ми неудобно да се представям пред него и останах на слушалката.

— Отговорът на въпроса ви е: частна компания със средства на едри предприемачи. Но за неговата цел… — забави реч, — ще разбереш, когато се върнеш при нас — премина на „ти“.

Това ме изненада. „Частна компания? Да се връщам?“ Наистина не очаквах подобно нещо. Това сигурно е капан!

— Защо ще се връщам? — поисках да разбера, преди да затворя слушалката.

— Защото мястото ти е при нас. Така ли смяташ да живееш? Вечно криейки се?

— Е, поне живея — отговорих и наистина вече щях да прекъсна разговора.

— Да, така е — взе бързо думата за последно той. — Но можеш да бъдеш полезен. За нас, за обществото и най-вече на себе си. А това за обществото е отговорът на втория ти въпрос към нас. Помисли над него!

Не трябваше да го слушам, този вероятно е психолог. Знае, че макар и прохождащ политик се имам за такъв и че опитвам да впечатля с откровеност, като същевременно съм декларирал готовността си за помощ на всякакви общественополезни дела. Не бях популист обаче — това трябва да знае той. Така поне се надявах да е. Или греша? Този човек със сигурност е подготвен за разговора си с мен. Проучвал ме е. Направих асоциация с тези специалисти по социална комуникация, които преговарят с терористи в случаите, когато по някаква причина са взети заложници. Трудно биха ме прилъгали по този начин, но въпреки всичко останах на линия.

— Нищо страшно не се е случило — продължи той. — Всички участници са добре. Добрева, Лила, Галя и Жорж. Да, наистина, и Жорж е тук. Ако искаш, мога да уредя да говорите. Той сам дойде при нас.

Това бе лъжа. Сигурен съм. А след всяка лъжа доверието изчезва. Ако все пак е истина — как ли са го открили толкова бързо?

— Чакаме те — продължаваше да нарежда точно според сценария, изграден на база сравнение от това, което знаех за тези случаи. Дори можех да предугадя как ще продължи. Губеше си времето, а с него губеше и моето.

Тръгнах си, оставяйки го безсмислено да рецитира в слушалката.

Промених маршрута си на връщане към хотела, който бях вече избрал, и затова се позабавих. Не виждах къде е слънцето, но трябва вече да бе паднало ниско и обичайният задух започна да отстъпва на влажната хладина.

Отбих се в „Бърза закуска“, да хапна един бургер с аромат на говеждо и чипс.

Тъкмо привършвах с картофите, когато усетих, че някой настойчиво ме наблюдава. Чистачката бе застанала чинно до мен и чакаше да си вдигна краката. Нямаше търпение да провре пръчката с мръсния парцал под стола ми. Някой бе покапал кетчуп на пода и той се бе размазал под тежестта на нечия обувка. Заприлича ми на кървяща рана. Захвърлих остатъците в почти препълнения кош и бързо се изнизах.

Умих лицето и ръцете си на чешмата в тоалетната на Централните хали, а една двайсетачка в джоба на рецепциониста в хотела свърши останалото. Никакви въпроси и никакви адресни карти. Картата, с която се активира четецът за отключване на вратата на стаята ми, бе предадена тихомълком и почти веднага рецепционистът изгуби интерес към мен, като си намери друга работа. На стената зад гърба му висеше опушена и леко олющена икона на Девата с младенеца. Очите на светицата сякаш бяха вперени в мен.

Прибрах се бързо в стаята и се скрих под лъхащото на евтин парфюм одеяло.

За тях съм говореща кукла, ето какво съм по думите на Жорж. А какво правят хората с куклите? С красивите им сини очи?

Лила ми бе разказала за това.