Александър Белтов
Матрикант (10)

9.

Онзи късен следобед съзерцавах подреждането на столовете около масата в трапезарията. Имах идея и щях да я предложа — да разделим трапезарията на две равни части. Все повече се отчуждавахме един от друг. След първоначалната еуфория на запознаването и идеята да съжителстваме заедно, любезностите в общуването преминаха и сега усещах общата тежест над главите ни.

Само ако можехме да се отделим с Лила! Как бихме съжителствали двамата!

Бях се замислил и не усетих присъствието на някого зад гърба си, така че се изненадах, когато разбрах това.

Носеше в ръка празно шише и се опитах да отгатна от какво е. Беше измито и подсушено, а на всичкото отгоре нямаше етикет. Затрудних се и не можах да направя каквото и да е предположение.

— Не разбираш ли? Използват те — небрежно подхвърли Галя.

— Какво? — ядосах се, че ме е изненадала, а и се бях стреснал. — Защо се приближаваш толкова тихо!

— Лила те използва — невъзмутимо продължи тя. — Жорж те използва, докторката — също. Всички те използват — обобщи накрая и обърна гръб, за да си тръгне.

Протегнах ръка и я задържах леко, така че тя трябваше да спре и да се върне.

Повдигна нагоре тънките си вежди и на лицето й се изписа надежда.

— Първо, ще кажа, че се радвам да се обърнеш към мен — излъгах, без да се замислям. — Можеш да говориш? Помислих, че не говориш с нас, защото не можеш — засмях се, — а то било грешно. Бях те отписал. И второ, това, което каза, не е вярно. А ти? — доближих съвсем близо до нея, на почти интимно разстояние. Ухаеше на сапун и чистота. — Не се ли пробваш ти да печелиш чрез мен?

— Не. — бялото й лице потъмня, а в ноздрите си усетих горещия й сладникав дъх на карамел. — Не искам, а и не мога да те използвам. Исках да споделям с някого и си помислих, че…

— Аха, и какво?

Тя предъвка няколко пъти устните си, преди да продължи. Изпитваше някакви съмнения и очевидно се колебаеше.

— Виж, много е неприятно. Имам предвид, неприятно е това, което ще ти кажа, но мисля, не — сигурна съм, че някой рови в нещата ми — изстреля на един дъх и отстъпи малко, за да възстанови нормалната дистанция между нас.

Това ме изненада, така че ми трябваше време, за да осмисля думите й.

— А, значи това било? Когато ти говоря и искам да общуваме, както се полага на хора, живеещи заедно, се правиш, че не съществувам, а сега, когато търсиш помощ, се сети за мен! — търсех някаква реакция в очите й. Може би очаквах да се разширят зениците й или каквото и да е, но те останаха без промяна. — Изобщо не ме изненадваш, знаеш ли? Виждал съм те и преди, само че в друг човешки облик. Под друга външна форма, но същността ти ми е позната — продължих да нападам. — За какво съм ти? Само да разследвам кой рови в нещата ти? — изгледах я с възможно най-студения си поглед. — Това искаш от мен. Разглеждаш ме като инструмент за постигане на целта. — Казах всичко, което исках да кажа. Жестоко, но честно и справедливо. Това, което липсваше в отношенията на съквартирантите ми, бе именно откровеността.

Този път думите ми я засегнаха и ноздрите и се заиздуваха ритмично.

— И ти си, ти си… — изчерви се от възмущение и помислих, че може да ме удари с празното шише, затова се приготвих да реагирам, за да се защитя. — Като всички — продължи тя, обърна се рязко и бързо изчезна от погледа ми.

Не съжалявах. Най-после ми се удаде повод да отмъстя за пренебрежителното й отношение към мен.

Какво толкова? Държах се естествено. Та аз съм човек!

Всъщност… Това ли е човешкото?

А дали просто не бях започнал да изпълнявам плана на Жорж?

Трудно бе да повярвам — колко сме еднакви и същевременно — колко различни.

Четири различни индивидуалности в четири различни тела. Едно от тях — ламариненият човек.