Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Robber, 1955 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Владимир Мусаков, 1964 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead(2013)
Издание:
Волф Дуриан
Робър
Превод от немски: Владимир Мусаков
Библиотечно оформление: народен художник Борис Ангелушев
Редактор: Надя Кехлибарева
Художник: Александър Денков
Художествен редактор: Тончо Тончев
Технически редактор: Лазар Христов
Коректор: Райна Иванова
Дадена за печат на 20.II.1964 година. Излязла от печат на 30.VI.1964 година. Пор. №87. Формат 1/16 59/84. Тираж 15 000
Изд. коли 5,81. Печатни коли 7. Корица 0,18 лв.
Кн. тяло 0,26 лв. Обложка 0,07 лв. Цена 0,51 лв.
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1964
Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“, София
WOLF DURIAN
ROBBER
DER KINDERBUCHVERLAG
BERLIN
История
- —Добавяне
Магическата цигулка
Въжето, с което той бе завързан за каручката на овчаря, беше достатъчно дълго. Робър можеше да се разхожда наоколо, но после изведнъж въжето се свършваше. Тогава нещо дръпваше шията му.
Робър не беше разбрал какво представлява въжето, никога дотогава не беше връзван. Опита се да се измъкне с един скок и падна по гръб. Въжето беше по-силно. След това почна да се тегли назад, но герданът, за който бе вързано въжето, го душеше. Тогава той се нахвърли яростно върху коварното въже, захапа го и го скъса; продължаваше да се бори с него, дълго след като то беше скъсано.
Когато на следната сутрин излезе от къщата на прислугата, главният ратай отново видя Робър легнал пред стълбата, със скъсания край от въжето на гердана си. Лежеше там и чакаше Джил.
След малко пристигна Ирам, яхнал магарето си, и пак го отведе. На полето край каруцата той му сложи съдина с храна, каквато не бе получавало още нито едно от неговите кучета: пилешко месо с ориз. Готвачката му го беше дала за Робър. Но Робър не се докосна до вкусното ядене.
— Дебелоглавец си ти! — каза Ирам. — Би могъл да живееш добре. Защо си решил умишлено да умреш от глад?
Той бе извадил един чувал със слама и няколко дъски; скова от тях колибка за Робър. Вътрешността й бе покрита тъй със слама, че стана топла — там не проникваше вятър. Робър се вмъкна в колибката и вече не мръдна оттам.
Не беше ставало нужда Ирам да прави колибки на Коли. Той спеше при него в каруцата. През студените нощи се промъкваше до Ирам и двамата се топлеха взаимно. Овчарят потъна в спомени за верния стар приятел. След вечеря те седяха край загасващия огън пред каручката; тогава Коли слагаше глава на неговото коляно и го гледаше с хубавите си големи очи. А Ирам понякога изваждаше цигулката си. Но новият, вълкът, още дълго, може би дори никога, нямаше да дойде при него.
Като малко момче, Ирам беше израсъл сред овчари и овце в Унгарската пуста. Циганско чедо беше той. Една цигулка, направена саморъчно от сандъци за цигари и засукани овчи черва, бяха му дали циганите. Не си спомняше майка си и баща си.
Загърнато с дългия овчи кожух, който стигаше чак до глезените му, момчето стоеше тогава по цял ден, от сутрин до вечер, при овцете. Зиме носеха кожусите с козината отвътре срещу студа, лете — с козината отвън срещу жегата. Нощем спяха увити в тях.
Под тоя прекалено голям кожух момчето мъкнеше своята цигулка. На нея то свиреше в полето пред овцете своите фантазии. Нищо друго не можеше — само да пази овце и да свири на цигулка. Когато стоеше на полето сред стадото, представяше си, че стотици хора са се събрали около него, за да слушат как свири. Ала тая глупава четирикрака концертна публика само пасеше неспирно трева, блееше и гледаше цигуларя с безизразните си овчи очи.
Един ден го откриха през време на музикалните му упражнения, ала вместо да го отупат, както малкият очакваше, уредиха му почетно тържество. Унгарците обичат свиренето на цигулка повече от всичко. Вечер, след като привършеха работа, караха момчето да свири. Тропаха ботушите, развяваха се пъстрите поли на девойките. Чардаш!
Овчарите танцуваха със селските моми по цели нощи, чак докато вън проблеснеше утринната заря. Видеха ли, че има опасност циганчето да рухне от умора от масата, даваха му да пие вино и подсладена ракия. А когато при някакво сбиване цигулката се счупи и момчето заплака неутешимо с горчиви сълзи, защото тя бе единственото нещо, което то притежаваше, купиха му истинска цигулка. Не се поскъпиха. Събраха парите. Трябваше да купят хубава цигулка. Искаха да си имат своята музика, за нея нищо не им се свидеше.
Един ден Ирам избяга с цигулката си. Цели десет години беше пасъл овце и беше свирил за танци, но се чувствуваше роден за музикант.
Започна като концертиращ цигулар ту в едно, ту в друго малко кафене в големия град Будапеща. Да свири можеше, а сега като всеки начинаещ — трябваше да изучи нотите. На осемнадесет години той се научи от едно букварче да чете и да пише. Нищичко не знаеше за света. Като беден, нищо неподозиращ Робинзон, той скиташе с калъфката на своята цигулка из милионния град, живееше в мизерна таванска стаичка и учеше. Каквото спечелеше, пръскаше го за книги и за театрални билети, дълго трябваше да изплаща един фрак, даден му от някакъв вехтошар в старата част на града. Използуваха го и го лъжеха.
Сетне му потръгна. Наеха го за главен цигулар в голямо кафене край Дунавския кей. Вечер лампите блестяха като огърлица от перли край брега на реката. Сложеше ли Ирам цигулката под брадичката си, разговорите около масата стихваха. Кой беше тоя млад мъж с черните цигански къдри, този вълшебник с цигулката? Хубавици със скъпи дрехи му се усмихваха.
Дотогава той беше седял в концертната зала само като слушател, ала един ден самият той застана на подиума и стотици люде се бяха събрали и слушаха свиренето му. Онова, за което беше мечтал някога сред овцете в Пустата, се беше сбъднало.
Но той се върна пак при овцете. Не в Пустата, купи си билет за Америка, заряза всичко. То бе внезапно бягство от хората. Никой не научи причината.
В големите американски градове той би могъл да има като цигулар още по-бляскави успехи, но избяга до самия край на цивилизования свят, в просторните прерии на северозапад. Там не питаха никого защо е дошъл. Само цигулката си беше донесъл Ирам. Тя не бе вече същата, която му бяха купили на времето овчарите в Пустата.
Върху тази цигулка, която той извади сега от кутията и приближи до ухото си, докато настройваше нейните струни, можеха да се прочетат на пожълтяла от времето табелка следните думи: „Antonius Stradiuarius Cremonensis Faciebat Anno 1713.“
Цяло състояние струваше този инструмент. Да би поискал, Ирам можеше да си купи за него свое собствено стадо овце. Сега държеше скъпата си цигулка в овчарската каручка.
Той седеше отново при своята четиринога, хрупаща трева, блееща публика, при овцете, където беше започнал да търси музиката. Черните цигански къдрици, за които жените бяха мечтали, сега вече бяха станали сиви. Онзи живот в светлината на прожекторите беше отминал навярно завинаги. Над просторната прерия тук грееше единствено самотната луна.
Ирам сложи цигулката под брадичката си. Онова, което засвири, беше от Шуберт — песен, изпълнена с копнение, която глъхнеше в нощта.
Никой не слушаше тук, когато майсторът свиреше. Или може би някой все пак слушаше? Робър беше излязъл от своята колибка. Втренчено гледаше той човека, който стържеше с пръчка по своето парче дърво и изтръгваше от него песни, които изпращаше към луната. Опашката на Робър почна да потропва в такт също както тогава, когато беше доловил откъм прерията песента на койота. И ето, той почна да приглася на песента по свой начин: „Хууууу — хууууу — хууууу…“
Тогава Ирам накара цигулката на Страдивариус да заплаче с дълги, провлечени тонове, прилични на вой. Импровизира прериен концерт с множество животински гласове — в него мяукаха котки, виеха вълци, пееха койоти, клявкаха лисици, а Робър му акомпанираше с вой така, че над челюстите му се издигаше па̀ра; нощта бе студена. И ето, сега се намесиха и други виещи гласове — на койоти и вълци, от много далече, клявкаше и една лисица.
Ирам се беше покачил върху сандъка на Робър и стоеше там със своята вълшебна цигулка, както някога на подиума на голямото кафене край Дунавския кей. Сега вече той не свиреше на хубавиците, а на животните под безкрайното небе, ширнало се над прерията. Звездите блещукаха. Лъкът се плъзгаше бавно по струните, къдриците паднаха над челото на музиканта. Никой не виждаше колко бяха посивели.
Но ето, Ирам затвори цигулката в калъфа. Концертът бе свършил. А след малко, когато вече лежеше в каручката, той чу как вън, в мрака, Робър изяде храната си. Ирам се усмихна. Ръката му нежно се плъзна по кутията на цигулката, която беше до него. Голям успех бе извоювал още веднъж със старата си вълшебна цигулка. Спечелил беше приятелството на един вълк.
Приемайки храната, вълкът Робър бе дал да се разбере, че желае да остане при него. Човекът беше вил заедно с вълците, сега вълкът гледаше на него като на равен, сближил се беше с него.
Ала на следната сутрин сандъкът пак беше празен и Ирам реши, че вече е сторил достатъчно за тоя твърдоглав вълк. Донесъл му беше най-хубавата храна, сковал му беше колибка за спане и я бе тапицирал меко със слама. А на това отгоре беше изнесъл заради него цял концерт. Всичко това напразно!
Ирам оседла магарето, яхна го и потегли с него в полето при овцете. Смятал беше през тоя ден да вземе със себе си и Робър.
Сега вече трябваше да си набави овчарско куче, на което да може да разчита, без куче нямаше да се оправи със стадото. Жалко! С какво удоволствие би държал при себе си Робър…