Волф Дуриан
Робър (4)

Новият Бъни

Дай бе намерила в пещерата вълчето през онзи нощен обход, когато претърсваха гъсталаците. Братчетата и сестричетата му бяха измрели от глад, самото то беше вече толкова слабо, че едва смогваше да вдигне глава, но все още чакаше майка си. Нали тя все пак трябваше най-сетне да дойде!

Тогава дойде Дай, майката на кученцата. Тя миришеше на нещо чуждо. А малкото миришеше на вълк, на смъртния враг. Ала те двамата се нуждаеха един от друг; вълчето нямаше вече майка, кучката беше изгубила рожбите си. Оттогава насетне тя почна да идва всеки ден, тичаше от колата на пасбището до горската пещера. Малкият вълк се гушеше там и я чакаше. Взираше се в светлата точка.

Дай беше измъкнала от пещерата мъртвите братчета и сестричета на вълчето, беше я превърнала от вълча бърлога в кучешко жилище. И вълчето бозаеше до насита от кучката, а ето сега Маки му беше дал име, с него малкият вълк беше приет в общността на човека и кучетата. Но той се беше родил вълк. В жилите му течеше вълчата кръв, това не можеше да се промени. Вълците са врагове на хората, на кучетата, на конете, говедата и овците…

Отначало всичко тръгна добре. Новият Бъни беше още толкова мъничък. Можеше само да души, да се ослушва и да гледа, всичко беше ново за него, целият свят. Понякога присвиваше очи и се осмеляваше, примигайки често-често, да хвърли поглед нагоре: слънцето! Тутакси свеждаше очи и — ще не ще — кихваше. Но толкова приятно беше да лежи така, да протяга нозе и да припича козината си на златистия му блясък. И насън дори ноздричките на вълчето потръпваха.

За кучетата този нов Бъни бе интересен случай. И това ми било… куче! Наистина Дай се държеше така, сякаш то беше нейно собствено дете, а пък господарят му викаше на име и го чешеше по пухкавата козина зад ушите. Но я го помириши: то си беше вълк!

Страхотна глъчка пробуди Маки от следобедния му сън. Дай и Нед се бяха хванали за гушите. Териерът бе мушнал дръзката си муцуна под колата и се беше опитал да захапе тъй наречения „Бъни“. Сега той се разкайваше за постъпката си, защото още в следния миг Дай го беше спипала и го разтърсваше така, че той квичеше с възможните най-високи тонове. Голямото овчарско куче Фаг наблюдаваше от известно разстояние тази сцена.

Маки подаде глава през прозореца на колата.

— Нед! — извика той рязко.

Тутакси настъпи тишина. Дай пропълзя под фургона, Нед се измъкна, подвил опашка. А и Фаг пое пътя си, потънал в своите кучешки размишления. „Нед“ беше извикал господарят, а не „Дай“. Значи кривият беше Нед. Той се беше опитвал да захапе новия Бъни. Този нов Бъни миришеше на вълк, а вълците бяха врагове. Но… Нед беше сбъркал. Немислимо бе да е сбъркал господарят, когато укори Нед вместо Дай. В очите на Фаг господарят бе безпогрешен. Излизаше — както заключи Фаг, — че новият Бъни не беше истински вълк. Той само миришеше така.

Оттогава насетне кучетата оставиха новия Бъни на мира, държаха се тъй, сякаш той изобщо не съществуваше. А пък Бъни си лежеше сам и чакаше Дай. Дойдеше ли тя, чувствуваше се щастлив, промъкваше се до нея, обикаляше я и размахваше опашка. Дай ближеше и миеше малкия, точно както бе правила и вълчицата, после се излягаше до него и докато той жадно сучеше, гледаше го с големите си хубави кучешки очи.

След известно време, когато Бъни вече стоеше на собствените си нозе и имаше своя собствена паничка, и получаваше храна като големите кучета, почна да бие на очи една малка разлика. На тази възраст малките кучета бягат от майка си и искат да станат самостоятелни. А малкият вълк Бъни вървеше след кучката като сянка. Където беше Дай, там беше и Бъни. Щом тя се втурнеше да тича, Бъни се завтичаше по следата й, спреше ли тя, спираше мигновено и той. Младите вълчета следват неотклонно своите майки.

Вълците са разбойници, те живеят сред сенките на гората. Придвижват се винаги тайно сред полумрака или в нощта. Всички — и хора, и животни — желаят смъртта на вълка. Слабите се боят от него, силните се стремят да го унищожат.

Кученцето може безгрижно да се наслаждава на това, че живее, всички го обичат и играят с него. Вълчето обаче трябва да следва по петите своята майка, да повтаря всичко, което върши майка му. Тича ли тя, тича и то, пълзи ли, пълзи и то, свие ли се майка му, то се свива до нея. То трябва да изучи от майка си опасния разбойнически занаят.

В това отношение кучката Дай не можеше да му бъде полезна. Дойдеше ли време тя да поеме нощната си служба около стадото, малкият вълк Бъни искаше да върви заедно с нея. Щом тя се надигнеше безшумно от кошницата и поискаше да се измъкне крадешком, той се надигаше също така безшумно и се прокрадваше след нея. Дай натикваше с муцуната си малкия Бъни обратно, но само след миг той отново беше зад нея. Тя го захапваше за козината над врата и го отнасяше пак в кошницата.

И при все това на него му се удаваше да я последва. Ето коня, който Маки тъкмо оседлаваше. Той почна да пръхти, подушил беше врага, вълка, извърна се и ритна със задните си крака.

Бъни описа във въздуха дъга и падна в тревата. Дай се спусна след него, но малкият беше вече отново на нозете си и се отърсваше, копитата едва го бяха докоснали. На негово място едно кученце би се разквичало, но малкият вълк не издаде нито звук. Вълците не са чувствителни.