Волф Дуриан
Робър (28)

Завръщането

Гаричката от гофрирана ламарина се намира сред прерията. Два пъти дневно тук спира експресът на Северния Пасифик от изток и от запад, всеки път за три минути. Изхвърлят чувала с пощата, началникът на гарата мята във вагона своя чувал с писма. Ако някой иска да слезе или пък да се качи, трябва да побърза.

Градът, чието име може да се прочете на гарата, е далеч и се състои от една дъскорезница (край реката) и от една главна улица с тротоар, скован от дебели дъски, край който има около тридесет дървени къщи, между тях пощата, магазинът, гдето може да се купи всичко (което липсва в склада, се поръчва), и полицейският участък. Там живее шерифът Стрикленд.

На около сто километра от „града“ се намира фермата на Тъпър.

Но животновъдните ферми от цялата просторна околност са във връзка с града. Има телефон. Господин Тъпър може да се обади от своята ферма на шерифа в града, може да изпрати по телефона една телеграма в пощата или пък да даде поръчка в магазина. От време на време пощенският раздавач яхва коня си и тръгва из околността — за да разнесе и събере писмата.

През този ден се наложи да проверят клеймата на говедата. В една от съседните ферми се бяха изгубили няколко говеда; възможно беше да са попаднали в някое чуждо стадо. Много работа имаше. Едно по едно всяко добиче трябваше да бъде хващано с ласо и отвеждано за проверка.

— Тъкмо днес! — ругаеха Джек и Дан, които главният ратай бе извикал от ограденото пасбище и ги беше изпратил в Змийската долина, гдето бяха говедата. Но следобед той ги пусна, нали им беше обещал и не искаше да разваля радостта им. Самият той на драго сърце би отишъл да посрещне дъщеря си, но нямаше време.

Коларят Хенри стоеше на гарата с шейната си.

След триминутния си престой влакът потегли отново, слязъл беше един-единствен пътник.

— Ало! — извика старият Хенри и разтърси едновременно и двете ръце на Джил. — Я каква си… тоест, исках да кажа каква фина леди сте станала, мис Джил! Гръм и мълния, та ти… та вие сте порасла съвсем!

— Ама това съвсем не ме прави за тебе леди и спокойно можеш да продължиш да ми говориш на „ти“. Не си кълчи езика, чичко Хенри! — каза засмяна Джил.

Сега тя позволи и на началника на гарата да разтърси здравата ръката й.

— Мини някой път насам, моето момиче, да ми разправиш как е в града. Ние тук не чуваме и не виждаме нищо.

— Дадено, ще ви разправя. Но сега искам да си вървя у дома.

Мистър Хъбард, началник-гарата, изчезна с пощенския си чувал.

В това време Джил беше поздравила и потупала конете и беше пъхнала в устата на всеки по бучка захар, които беше спестила сутринта от кафето си във вагон-ресторанта. И ето че потеглиха.

От един час вече пътуваха. Джил подскачаше в шейната и трябваше да се държи здраво с две ръце. Коларят полагаше усилия да се движи по следите, които беше оставил на идване. Но прерията не е пързалка, надлъж и шир в нея не можеш да намериш равен път.

След два часа всичко щеше да свърши.

Ала ето, коларят посочи с камшика си към прерията. Там се виждаха вълци. Бяха още далеч, но сега Хенри подкара конете така, че шейната почна да прави скокове като неукротен див жребец, който при това не спираше дори за секунда. Джил би предпочела дивия кон.

Вълците се бяха събрали в глутница и се понесоха след тях през снега.

— Гръм и мълния! — ругаеше Хенри и камшикът му плющеше върху конете.

Адско пътуване беше. Джил приклекна в шейната и правеше всички усилия да се задържи. Вълците бяха вече съвсем близо зад тях. Сега ги подушиха и конете, разбраха опасността и нямаше вече спиране. Полетяха с все сила. Хенри извади стария си револвер и стреля два пъти сред вълчата глутница. Третият изстрел засече. А вълците отново застигнаха шейната и сега тичаха отпред, край конете. Един от тях се опита да скочи върху десния кон, но не успя и беше стъпкан и прегазен. Конете се носеха в галоп, шейната хвърчеше след тях; изведнъж тя се наклони силно. Джил изхвръкна от нея и падна сред снега.

Внезапно видя над себе си един силен вълк и изкрещя. Вълкът не се помръдна.

Вълците от глутницата не бяха забелязали падането й, тичаха след конете, за тях бяха важни те. Само още един изостана и спря срещу вълка, който се намираше над Джил: Черният капитан. Сега той почна да обикаля с дрезгаво заплашително ръмжене другия вълк. Този също не го изпущаше от очи. Внезапно Капитанът се хвърли върху него и двамата впиха зъби един в друг.

Джил бе свободна, скочи на крака и побягна, но се намери сред дълбок сняг, падна, измъкна се от пряспата и продължи да бяга. Тичаше, колкото сили имаше. Ала сега не можеше повече. Тъкмо тогава видя сянката на вълка в снега зад себе си и страхът й даде нови сили. Препъваше се, тичаше, докато падна изнемощяла. Когато отвори очи, видя вълка до себе си. Той я гледаше.

— Робър! — прошепна тя.

Тогава той се приближи съвсем. Джил почувствува горещия му език върху вкочанената си от студ ръка, затвори очи и се успокои като дете…

Обърнатата шейна с обезумелите от страх коне се носеше срещу Джек и Дан, зад нея тичаха вълците. Двамата каубои ги прогониха с револверни изстрели.

Понесоха се в галоп по следите от шейната. Ето там, проснат сред снега, старият Хенри. Не беше ранен, но в безсъзнание; при падането си от шейната явно се беше ударил в някакъв камък. Джек остана при него, Дан се метна отново на седлото и се понесе в галоп по следата.

Скоро видя един мъртъв вълк, снегът наоколо беше силно разровен; тук се бе водила борба. Не беше ли това черният вълк, Черният капитан, за чиято глава бе обявена високата награда? По-нататък, сега няма време за това!

Ето тук в снега следи от човешки стъпки…

— Джил! — извика Дан. — Джил!

И тогава я зърна да седи сред снега. А недалеч от нея тичаше някакъв вълк. Дан бързо извади револвера си.

— Не стреляй! — извика Джил.

— Ранена ли си? Ухапа ли те вълкът?

Дан беше скочил от коня и се завтече към нея.

— Какво става с Хенри? — запита трескаво тя.

— Има на главата си цицина, нищо повече. Джек ще го отмъкне в къщи.

Той поиска да й помогне, но тя стана сама и отърси снега от дрехите си. Бе непокътната. Дан продължаваше да я гледа вторачено и в недоумение.

— Добър ден, драги мой, ето ме пак — засмя се Джил и го ръгна в ребрата, както обикновено ставаше между приятели от пасбището. — Какво ме гледаш така? Аха, никога досега не си ме виждал в женски дрехи, но успокой се, днес съм за последен път с тях.

— Но това… дето току-що избяга, беше вълк.

— И то какъв вълк! — кимна утвърдително Джил. — Беше Робър, моят добър стар приятел Робър. Не го познах и се уплаших от него, но той ме защити. Бори се с друг един вълк, голям, черен вълк, който ме нападна. Ако не беше Робър, нямаше да остане почти нищичко от мене. Щеше да можеш да издириш само костите ми ей там.

— Не бива да казваш такива неща. Другият вълк, черният, лежи сега там. Мъртъв е. Мисля, че е Черният капитан.

— Не думай! Ех, че юнак е моят Робър!

— Робър ли? Чакай, чувал съм това име. Май че тогава, когато ни изпратиха с Джек да пазим овцете. Не беше ли той онзи опасен вълк на стария овчар?

— Мой беше, не на овчаря — скара му се тя. — Ако бях тук, никога нямаше да си дам моя Робър и всичките тия белѝ нямаше да се случат на овчаря, казвам ти.

Изведнъж по лицето й почнаха да се стичат сълзи, но те се дължаха на преживяното от нея, пък и такова нещо беше простено за едно момиче, дори когато бе толкова смело и твърдо като нашата Джил. Безпомощен и объркан, Дан почна да гали ръката й, докато тя яростно я дръпна. И тутакси сълзите й изчезнаха.

— А сега, да вървим! — Джил отново се смееше. — Помогни ми да се кача на крантата ти. Никога не съм предполагала, че заради тия смешни дамски одежди ще бъда принудена да моля някое от вас, момчетата, за такова нещо. Ще има да се пулят, като ни видят, че пристигаме тъй. Господин каубоят със своята госпожица годеница на връщане от града една неделна утрин.

След като се издаде тъй с приказките си, тя се изчерви здравата. Сега бе настъпил големият миг за Дан. Че нали вече я държеше в ръце пред себе си на седлото! Вярно, тя веднага щеше да му удари звучна плесница, ако дръзнеше той да я целуне. А пък той толкова я обичаше (и тя него). Плесницата не би го уплашила, но… той не посмя.

Впрочем след време те двамата, Дан и Джил, все пак се ожениха. Но това вече не влиза в тази книга.

Сега беше твърде късно и за целувка, и за плесница. Към тях се приближаваха в галоп конници начело с бащата на Джил. Щом във фермата пристигна обърнатата шейна, те веднага се метнаха на конете.

— Татенцее-е-е-е!

И Джил се изскубна от ръцете на Дан и се втурна към своя татко.

Двамата се прегърнаха. Най-после бяха пак заедно.

Още един следваше Джил отдалече — една сянка над снега — вълкът Робър.

 

 

Осем часа̀ вечерта е в града Будапеща в Унгария. Лампите горят като огърлица от перли край Дунавския кей. В „Гранд кафе“ не е останало свободно вече нито едно място. И сега на подиума се качва старият беловлас мъж и след едно кратко кимване към оркестъра вдига към брадичката си своята цигулка, стария страдивариус, който ние вече знаем. Пълна тишина. Старият човек почва да свири. Свири прекрасно на своята вълшебна цигулка.

Два часа̀ през нощта показва светещият циферблат на джобния часовник на господин Тъпър, оставен на нощната масичка далече, далече от Будапеща… Долу в двора се беше вдигнала адска глъчка. В коридора се бяха разлаяли като подлудели Баркър и Уегър. В конюшните конете пръхтяха и чаткаха със задните си копита по стените на своите отделения, кравите мучаха и дърпаха дрънчащите си вериги, свинете грухтяха в кочините си. Вълкът, техният общ враг, от който се страхуваха, който мразеха, стоеше сред двора и надаваше своя вой: „Хуууууу — ууууууу — ауауауау — ууууууу…“

Господин Тъпър скочи от леглото си, бързо разтвори прозореца и изпразни пълнителя на своя автоматичен пистолет колт до последния куршум върху сянката, която зърна пред къщата на своята прислуга. Сянката изчезна.

Хората от фермата дотърчаха, въоръжени с вили, тояги и метли — с онова, което бяха успели да сграбчат в бързината. Човек можеше да помисли, че индианци или банда разбойници са нападнали фермата.

Но изтощената Джил спеше дълбок сън. Тя не чу нито воя, нито изстрелите. Пък и нямаше да може вече да помогне на своя приятел.

„Ще умреш от куршум. Той ще се забие като мълния в тялото ти“ — беше му предсказал на времето край огъня овчарят.

Тъй и стана. Един от осемте куршума от пистолета…

Той успя само да се измъкне от двора, направи няколко колебливи крачки в прерията. Там падна мъртъв.