Волф Дуриан
Робър (25)

Бялата вълчица

За вълците не е никак трудно да изминат за една нощ сто километра и през следната нощ още толкова. При такива огромни походи глутницата се движи тичешком в колона един след друг. Свели са ниско глави, опашките им се влачат по снега. Движат се сякаш в полусън, лапите им тичат от само себе си.

В действителност глутницата, която дърварите бяха видели след бягащия елен, не наброяваше петдесет, а двадесет и четири вълци. А от тия двадесет и четири бяха останали още само единадесет, които бяха издържали продължителното преследване на елена. Между тия единадесет е и Робър! Останалите вълци ги следват по-отдалеч.

Времето на разгонването на елените, когато из горите ехти техният проточен рев и роговете на борците се удрят яростно едни в други, отдавна е минало. Елените са привършили своите борби. По-късно те ще захвърлят рогата си и ще потеглят беззащитни през горите, към далечни места, гдето никой вече не може да ги намери.

Този североамерикански елен, наречен вапити, беше стар единак, „отхвърлен елен“, както казват ловците. След пладне вълците го бяха принудили да напусне леговището си сред храсталаците. Той ги беше посрещнал яростно и тутакси бе набучил с огромните си рога два вълка, които вече не се помръднаха. От този миг нататък вълците избягваха неговите удари. Еленът е опасен противник. А през периода на разгонването, през есента, той е по-опасен и от мечката гризли. Вълците знаят това.

Поради тяхната многобройност еленът побягна.

Вълците не могат да настигнат един елен, когато бяга с всички сили. Но те го следват отблизо, упорито, неуморно, душат дирите му и не престават да го гонят. Не го оставят на мира, изтощават го и го преследват до смърт. Дълго продължава такъв лов.

Едва при преследването до пълно изнурение се вижда на какво е способен вълкът. Тук вече всичко зависи от издръжливостта. Това е едно изпитание за силите на вълците.

Сега гоненето на този вапити беше към края си. Еленът беше отхвърлил глава, дишаше на пресекулки, дъхът му свистеше. И езиците на вълците се бяха подали от техните челюсти, те дишаха тежко, с разтворени уста. Един след друг изоставаха. Сега след елена тичаха само седем. Между тях бе и бялата вълчица. Начело беше Черният капитан. По-назад следваше един едър и силен вълк.

Нито Маки, нито Ирам биха го познали.

Изведнъж вълкът Робър се намери на второ място в колоната. Капитанът беше само с една дължина пред него.

Водачът на глутницата трябва пръв да се хвърли върху преследваното животно и да го повали, това е вълчи закон. Не му ли се удаде този скок, той е изгубил играта и не може вече да бъде водач на глутницата. Понякога, ако плячката се изплъзне, гладната и разярена глутница го разкъсва; всички се нахвърлят отгоре му, ако не му се удаде да избяга.

Черният капитан се снижи, жилите му се изопнаха. Важно при едно такова преследване е силите да се пестят до последния миг. Ала другият вълк ускори сега крачка, капитанът бе забелязал, че този вълк се канеше да го изпревари. Ето че муцуната на другия се плъзна още напред, той го принуди отсега, прекалено рано, да напрегне до крайност сили, ако не искаше да изостане зад него. Задъхваше се. Езикът му бе увиснал от челюстите, па̀ра излизаше на вълма от тях.

Сега вече всичко зависеше от това чий дъх ще издържи повече, а челюстите на вълка Робър все още бяха затворени, той дишаше безшумно. Бе още млад и имаше още сили. Дълги години Черният капитан беше водил глутниците, той имаше опит. Но доброто време бе останало вече зад него. Със своите дробове той не можеше да съперничи на другия, по-младия.

Капитанът дебнеше дали няма да му се удаде случай да повали своя съперник през време на тичането с едно бързо захапване отстрани. Сега изостана назад и бялата вълчица, прекрасно животно. След този лов тя щеше да принадлежи на победителя, него щеше да следва занапред.

След елена бяха останали само те двамата. Но Капитанът не можеше да издебне подходящ случай да се нахвърли върху съперника си; нямаше да може да го досегне. При най-малкото отклонение встрани той щеше да изостане с две вълчи дължини зад съперника си и тогава вече едва ли щеше да може да го догони. Защото сега, обзет от смъртен страх, еленът бе събрал още веднъж всички сили и се понесе с дълги, скокове през гората.

Снегът се сипеше от клоните на дърветата. Дали в страха и изтощението си еленът беше усетил, че след него са останали само двама от двадесет и двамата му преследвачи? Двама от двадесет и четиримата той бе намушил и повалил върху снежната покривка. Защо ли не се извърнеше сега и не посрещнеше тези двамата с наведени рога? Тъй, както тичаха, те биха се блъснали в него и той щеше да хване с рогата си първия от тях, Робър, и щеше да го запрати на няколко метра във въздуха, след това бързо би стъпкал втория, Капитана.

Огромна мощ има еленът вапити, той е най-силният след елха, много по-силен от благородния елен — царя на немските гори. Петима силни мъже не са в състояние да задържат с въжета един благороден елен, той ги повлича след себе си. Но този елен изнемогваше вече, силите му го бяха напуснали, обзел го бе леденостуденият страх от смъртта. Носеше се сляпо напред, през редките храсталаци, които не можеха да го скрият.

Още веднъж успя да спечели преднина, двата вълка изостанаха. Сред една пряспа, гдето попадна, вълците го настигнаха. Тук бурята беше натрупала цели метри сняг. Отгоре снежната покривка бе замръзнала, тя издържа вълците, но не и тежкия елен, който затъна до корем в пряспата. С отчаяни усилия сполучи да се измъкне оттам, но сега вече те го настигнаха. В трескава бързина, за да не бъде изпреварен от другия, Капитанът се хвърли, ала скокът му излезе несполучлив, еленът му се изплъзна, смачка го под нозете си. Защо не го намуши? Но сега вече бе твърде късно. Черният капитан, позор за този голям водач на глутници, за чийто скалп фермерите бяха обявили двеста долара награда, попадна още и под тежкото тяло на елена, защото в следния миг вълкът Робър се беше хвърлил с мощен скок на шията му и го бе повалил.

Но сега и самият той едва си поемаше дъх.

Черният капитан се измъкна изпод мъртвия елен, отърси се от снега и застана очи в очи, но свит и безсилен срещу тоя непознат едър вълк, срещу Робър. Цяла зима бе тичал този вълк в неговата глутница, втора зима вече, но Капитанът го виждаше за пръв път.

Няма приятелство между вълците, всеки от тях търси своята собствена изгода. Те не се познават. Сега обаче Капитанът измерваше Робър с поглед. Този вълк беше по-млад и имаше още достатъчно сили въпреки продължителния лов. В състоянието, в което се намираше Черният капитан, изтощен до крайност и премазан от копитата и от тежестта на елена, паднал отгоре му, той не можеше да се заеме с него. Но запомни вече тоя опасен вълк. Все щеше да се намери случай, за да разчистят сметките си…

В това време вълците от глутницата почнаха да пристигат запъхтени. Черният капитан се оттегли, накуцвайки, в храсталака.

Гладни бяха и най-важното нещо за тях сега беше плячката. Със завистливо и алчно ръмжене почнаха да късат парчета месо от жилавия стар елен и да ги поглъщат цели, без дори да ги сдъвкват. И Робър и бялата вълчица се нахраниха до насита като всички други. След четвърт час от големия елен остана само разкъсаната му кожа и рогата.

Като се нахраниха, те впериха погледи в Робър. Сега техен водач беше той.

Робър се втурна напред и те се втурнаха по следата му. Бялата вълчица тичаше до него.

Тичаха цяла нощ, навели глави, отпуснали до земята опашки. Четиридесет, шестдесет, осемдесет, сто километра. Щом бяха сити, те не знаеха умора.

След втората нощ, призори, стигнаха до реката, край която по-рано се бяха чувствували у дома си — Шийп Ривър, Овчата река, получила името си от това, че пролетно време къпеха в нея овцете. Там изпиха небивало количество вода след дългото си пътешествие, чуваше се само мляскането на езиците им. След това глутницата се пръсна. Някои от вълците се прехвърлиха на отсрещния бряг на реката, други останаха на отсамния и изчезнаха в полумрака.

Робър не беше вече сам. Следваше го бялата вълчица.

 

 

Настаниха се заедно в старата пещера в планината. Дали големият вълк Робър си спомняше още как бе седял свит тук, сред мрака, и се бе взирал в светлата точка час след час, съвсем самичък сред мъртвите си братчета и сестричета?

Четири пъти оттогава насам се беше запролетявало и ето че тук отново лежаха пет мънички, още слепи топчета от мека козина — три светли, две тъмни.

Очите на малките се разтвориха. Сега те се впериха в светлата точка, точно така бяха правили на същото място Робър и неговите братчета и сестричета. Точката изчезна, появи се майка им.

Вън отново бе пролет. Снегът се топеше, малките горски цветя цъфтяха. Говедата и овцете бяха изведени на пролетни пасбища. Животът върви по своя път. Година след година.

Бялата вълчица беше отлична ловджийка. Цялото лято тя се кри с вълчетата си в горите. Като всяка вълча майка, научи ги на разбойническия занаят, дебнеха в далечни краища земни катерички, койоти, зайци, сърнета. Едва през зимата, сред снега, бялата вълчица се появи сред откритата прерия. През лятото със светлата си козина тя би представлявала добра цел за пушката на всеки ловец, сред снега обаче беше невидима. Разделила се бе с двете си тъмни деца, но трите бели вълчета вървяха заедно с нея. Не се присъединяваха към никаква глутница, оставаха си сами. По цели часове четиримата лежеха в снега срещу вятъра и дебнеха притиснати до земята. Посред бял ден задигаха гъските и кокошките на птицевъдката от фермата. Поради бялата им козина овчарите не можеха да ги открият между овцете си. Никога не успяваха да ги хванат.

Потомството на Робър, чрез което той и до днес живее в прерията…