Волф Дуриан
Робър (11)

Един го позна

Щом Джил го оставеше сам, Робър почваше да вие продължително. Сега лапата му бе заздравяла, но момичето не можеше да го взема със себе си. Малкият не беше още в състояние да препуска по цели часове наред с коня.

Беше по времето, когато стрижеха овцете. След изкъпването им в реката овцете бяха събрани в една кошара близо до фермата. Жените, превозвани с коли от ферма до ферма, за да стрижат животните, се бяха заловили вече за работа. Те вземаха в скутовете си овца след овца, големите им ножици тракаха, тежка вълна падаше и я връзваха на бали. Двойно по-дребни, слаби, блеещи, остриганите овце търчаха наоколо. След това те щяха да потеглят към летните пасбища в планината, гдето растяха сочните и ароматични треви. Настъпило бе доброто време за стадото.

Овчарят Ирам пристигна, яхнал своето магаре.

Джил седеше на стълбището пред къщата на ратаите и държеше в скута си Робър. Овчарят спря пред нея.

— Какво си си намерила?

— То само̀ дотърча при мене.

— Дотърча ли? — Ирам хитро й намигна.

— Наистина е така, чичо Ирам. Честна дума! Дотърча при мене в конюшнята, тъкмо когато чистех Тъндърболт, моето пони.

— Откога в конюшните ни почнаха да се разхождат вълци?

— Въл…?

— А понито ти никак не се разтревожи, тъй ли?

— О, да, сви уши и почна да рита.

— Виждаш ли? — разсмя се Ирам. — Това е то, конете не могат да търпят вълци.

Джил беше пуснала животинчето от скута си. Магарето обърна глава към него и нададе рев, който приличаше на тръбене с тромпет. Този рев можеше да означава както страх, тъй и радост, но магарето явно не изпитваше страх. То наведе глава и почна да души Робър. На мъничето това допадна и то размаха опашчица.

— Както виждаш, магарето пет пари не дава. То е готово да се сприятели с всекиго.

— Сериозно ли искаш да кажеш, че той е…?

— … вълче. Ако не си го знаела, сега вече го знаеш. Познавам ги аз вълците, повярвай ми.

— Истински вълк? — Джил просто не можеше да проумее това. — Но той е съвсем питомен и послушен. Ближе ръцете ми.

Ирам се приведе от седлото и погали вълчето.

— Очевидно е свикнало с хората. Ако оставиш някое вълче да бъде отгледано от кучка, то става питомно като кученце.

— Но кой го е отгледал тогава?

— Попитай Маки, той има кучка.

Когато Ирам потегли с магарето си, Джил се завтече след него.

— Чичо Ирам, моля ти се, не казвай на никого, че е вълк!

Той прихна.

— Не се безпокой. Нали и на времето опазих тайната за твоите лисичета, а?

Кажеше ли нещо Ирам, можеше да му се вярва.

Ирам разбираше от животни.

Джил погали вълчето и отново го взе в скута си. То размаха опашчица и близна ръката й. Ала сега вече тя го гледаше със съвсем други очи.

То беше вълк. Макар и питомно, беше си истински вълк. Ирам го беше познал още от пръв поглед.

И… тя се почувствува горда, че притежава истински вълк. Куче си има всеки, но вълк!…

Никой не знаеше, че е вълк. Чичо Ирам ще мълчи, на това Джил можеше да разчита. То беше нейна тайна.

Но не, имаше още един, комуто тайната беше известна: собственикът на кучката, Маки! Това не й даваше мира. Трябваше да разбере дали наистина е така.