Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Robber, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead(2013)

Издание:

Волф Дуриан

Робър

 

Превод от немски: Владимир Мусаков

Библиотечно оформление: народен художник Борис Ангелушев

Редактор: Надя Кехлибарева

Художник: Александър Денков

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Райна Иванова

 

Дадена за печат на 20.II.1964 година. Излязла от печат на 30.VI.1964 година. Пор. №87. Формат 1/16 59/84. Тираж 15 000

Изд. коли 5,81. Печатни коли 7. Корица 0,18 лв.

Кн. тяло 0,26 лв. Обложка 0,07 лв. Цена 0,51 лв.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1964

Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“, София

 

WOLF DURIAN

ROBBER

DER KINDERBUCHVERLAG

BERLIN

История

  1. —Добавяне

Робър

Това едва ли означаваше край за вълчето. Наистина в този критичен миг Джил се намираше само на няколко метра, но тя бе в конюшнята при своя Тъндърболт и пак го сресваше след ездата с гребен и четка. А котката от конюшнята, цялата на черни и бели петна, мъркаше, вдигнала опашка, и се галеше в ботушите й.

Наистина до ушите й стигна шумът отвън, зад конюшнята, но Джил дори не помисли, че може да се е случило нещо особено; навярно двамата джафкащи песове бяха изровили някой плъх и сега го преследваха. Котката се беше оттеглила на гредите под тавана.

Всъщност вълчето трябваше да благодари за живота си: тъкмо на тая котка (самата тя не би мръднала за това и нокътя си). Заради нея в задната стена на конюшнята бяха пробили малка дупка, през която да се измъква. През тая дупка се промуши в неволята си мъничкият Бъни. Добре охранените песове не можеха да го последват, особено като се има предвид, че и двамата налетяха да се мушнат едновременно. Те напразно се мъчеха. Гледана отвън, сцената трябва да е била много смешна. Койотът, който я наблюдаваше от известно разстояние, й се порадва хубаво, преди да си тръгне.

Понито изпръхтя, сви уши и ритна.

— Прррррр! — рече му Джил и го потупа по шията, за да го успокои. — Какви са тези глупости?

Тъндърболт упорито се притисна в стената и впери поглед встрани от Джил, към дъното на конюшнята. А горе, на гредите, котката беше направила голяма гърбица, козината й бе настръхнала като четка и тя фучеше.

jil_namira_robyr.png

Когато погледна натам, гдето бяха вперили погледи животните, Джил видя едно рошаво… кученце с къси уши, което, подвило опашчица и вдигнало едната от предните си лапи, куцукаше покрай стената. Тя захвърли чесалото и четката, вдигна куцукащото животинче и го залюля на ръце.

— Клетото ми бебче, какво са ти сторили?

Сякаш за да й покаже, Бъни протегна изхапаната си лапичка, от която капеше кръв.

Ето още един случай за Джил, приятелката на животните. Тя отнесе мъничкия ранен отсреща, в къщата на ратаите, и го сложи върху леглото си.

— Куш! — заповяда му тя.

И той остана „послушно“ там, гдето го беше сложила, също като кученце, за каквото го смяташе Джил. Кученце, избягало от някой от пастирите в прерията. Сега вълчето протегна и четирите си лапички.

Джил се върна с шишенце и бинт. Окървавената лапа беше измита внимателно с хладка вода и после дезинфекцирана. През цялото време вълчето не откъсваше поглед от очите на Джил. Досега то познаваше само черните братя и клещите, за пръв път виждаше над себе си тия очи. Ала щом срещна техния поглед, без да ще, примигна и кихна; беше точно както тогава, когато за пръв път се бе осмелило да погледне тайно към слънцето.

— Какво ме гледаш така, малки разбойнико?

Джил прихна да се смее, докато превързваше лапата му. Така вълчето получи своето ново име: Робър — разбойник.

Дължеше го на рошавия си, неугледен вид. Козината му беше така залепнала, че отдолу можеше да се види голата му кожа. А по нея гъмжеше от бълхи и от кърлежи; доста време изтече, докато Джил успя да го освободи с помощта на петрол от тия мъчители. Робър лежеше на скута й, докато тя сресваше сплъстената му козина, и непрекъснато я гледаше в очите. Течността от шишето, която тя беше сложила върху ранената му лапа, го пареше, а изтеглянето на кърлежите от кожата му, колкото и да беше сръчна Джил, не беше приятно. Миризмата на петрола бе неприятна за обонянието. Но малкото вълче понасяше всичко и не помръдваше. От този човек то не изпитваше страх.

Когато мъчителното почистване завърши, Джил го сложи до себе си на трите му здрави крака. Робър се отърси. Независимо от превързаната лапа сега вече изглеждаше по-добре.

— Ах — каза през смях Джил, — какво смешно куче си направих само!

Той се притисна към нея, близна ръцете, та дори и носа й, когато тя се наведе над него.

— Е, хайде, хубаво! — Джил все още се смееше и го прегърна. — Ти си ми моят мъничък, послушен Робър.

— Хм! — рече баща й, когато тя му представи кученцето на име Робър. — Точно тъй и изглежда, като истински разбойник.

— Ах, татенце — замоли се тя, — вярно, че не е хубав, но много ми се иска да го задържа. Толкова е миличък и послушен. Тия песове са го ухапали, така ми домъчня за него, клетото дребосъче. Но то се държа смело и никак не рева. Обичам го!

И тогава татенцето промърмори под носа си нещо, което би могло да се сметне за съгласие. Виждал беше в тази стая вече и миещи мечки, и катерички, и кукумявки, не можеше сега тепърва да се повдига въпрос за някакво кученце. Тази беше последната година, през която Джил щеше да бъде още при него. Трябваше да я прекара хубаво.

Дъщеря му го целуна два пъти звънко по бузата. След това Джил се втурна със съдините през двора към кухнята и донесе вечерята. Яденето се готвеше общо за всички във фермата, трябваше само да го вземе и да го донесе.

Малкият Робър спа в леглото до нея.

На следната сутрин кухненската прислужничка Неси пристигна тичешком в кухнята.

— Джил седи в къщата на ратаите и се е заключила, и плаче, и страшно се вайка!

— Глупости! — заяви дебелата, добродушна готвачка. — Че нали тръгна с коня си още преди час. Това можеше да се разбере по лая на Баркър и Уегър.

Но при все това тя отиде заедно с момичето до жилището. Там, застанали пред входа към малкия дом на главния ратай, двете се ослушаха.

— … хууууууу — ак хау-хау-хау хууууу — ак…

Готвачката почна да блъска по вратата. Беше заключена. Виенето престана. Кухненската прислужничка цяла трепереше.

— Нали не се е случило нищо?

— Какво пък ще се случи? Чувала ли си някога хора да вият по този начин? Това е малкото псе, което тя е заключила тука. Но… странно, как само вие.

И тя внимателно се вслуша, когато воят почна отново.

— Съвсем не ми звучи като вой на куче. Напомня ми за вълците, дето ги чуваме зиме откъм прерията.