Волф Дуриан
Робър (1)

Точката

Дотогава всичко изглеждаше тъмно. Но ето, той видя точката.

Заедно със своите братчета и сестричета малкото вълче се намираше в една пещера сред гористата планина до прерията. Дива и романтична бе планината, с огромни скали и пропасти, по които буйно се спущаха пенливи реки. Дърветата бяха превити от зимните бури, които яростно връхлитаха откъм прерията и се блъскаха в скалите; корените на някои от тях бяха оголени. Там, гдето дърветата бяха повалени от вятъра, растеше гъсталак от клекове, хвойна и планински маргаритки. През такива места човек можеше да се промъкне само с усилие.

В пещерата цареше мрак, светла бе само тази точка, в която той трябваше сега непрестанно да се взира. През светлата точка минаваше майка му. Светлата точка беше входът на пещерата. Идваше ли майка му, точката изчезваше. Нейната сянка я затъмняваше.

Петте братчета и сестричета се притискаха плътно едно до друго, за да се топлят. Цели седмици бяха живели сред слепота, сега се взираха в тая светла точка. Изведнъж тя изчезна, тогава всички едновременно понечиха да скочат на нозе, запремятаха се едни през други, заскимтяха и захленчиха и опашчиците им затрепкаха. Сега вече всичко беше наред, майка им си беше дошла, миришеше на майка. Диханието на майка им лъхна над техните муцунки, погъделичка ушите им. После дойде езикът. Навсякъде достигаше езикът на майка им, той изми толкова основно малките, че да би ги видял сетне човек, би ги сметнал за таралежи; космите на пухкавите им кожухчета се слепиха. Ала това мина и тогава настъпи отдавна бленуваният миг — майката се просна до своите рожби и позволи на петте душещи муцунки да се мушнат в меката топла козина на корема й. Тогава те, мъничетата, почнаха да мляскат, ръмжаха, притискаха и хапеха козината на търпеливата майка. После се усмириха и тихо засукаха сладкото майчино мляко. А когато стомахчетата им се напълниха, те заспаха, тъй както лежаха и където лежаха. За тях топлото тяло на майка им беше незаменима възглавница.