Херберт Франке
Нулева зона (3)

* * *

Стратегия на интеграцията

 

Интеграция (лат.)

а) общо: обединяване, образуване на по-обхватно цяло

б) мат.: натрупване на диференциални елементи

в) соц.: функционално включване на една частична социологична система в общата система

 

Фази на интеграцията (соц.)

 

0. Пропагандна подготовка

0,1 радио

0,2 агитатори

0,21 материални действия, саботажи

0,22 психологическо въздействие

1. Военна акция, потушаване на съпротивата

1,0 психомедикаменти (чрез питейна вода, хранителни продукти, климатични инсталации)

1,1 бактерии, вируси

1,2 химически бойни вещества

1,3 конвенционално оръжие

1,4 атомно оръжие (само в случай на отстъпление)

 

2. Инвазия

2,1 комуникационна система

2,2 психо-медицински центрове

2,3 хранилища за питейна вода

2,4 снабдяване с хранителни продукти

2,5 транспортно дело

2,6 научни изследвания

2,7 правителствени центрове

2,8 жилищни райони

 

3. Анексия

3,1 анализ на местните управленчески механизми, завземане

3,11 поддържане на равновесието

3,12 транспозиция — разполагане на по-широка работна площ

3,13 уеднаквяване с предварителната представа за целта

3,2 анализ на социалните видове и стойностните скали

3,21 трансформация на социоструктурата

3,22 сломяване на традиционната съпротива

3,23 възприемане на задължителни политически идеи

3,24 привличане на елит, верен на партийната линия

3,25 заемане на ключови позиции от местни кадри/вж. 3,24/

* * *

Задачата им изглеждаше лесна, както изглежда лесно всичко, когато е вече реализирано.

Анализът:

Комуникационни мрежи. Обвързани системи. Устройства за обратна връзка. Отрицателен feed back,

лесно за разкодиране,

смущаващо въздействие,

регулируем параметър,

командно въздействие,

входен параметър,

Държавите са адаптивни системи. За анализ на тяхното поведение теорията на управлението предоставя инструментариум от формални математически методи. Те и особено променливите функции, изразяващи се чрез съотношенията между входните и изходни параметри на един член от веригата, позволяват държавните системи да бъдат изучавани във времето. Ако тези съотношения са известни, тогава равновесието на една система може да се опише с поредица от диференциални уравнения.

Независимостта на регулатора от причината за смущението дава възможност в много случаи различните видове смущения да се преодоляват чрез относително проста система за автоматично регулиране с малка вариация. Този факт се дължи на обстоятелството, че причинно-следствените отношения в една система не са еднозначни, а многозначни. Върху отклоненията от определена зададена величина влияят голям брой смущения. Регулаторът, чиято задача е да компенсира тези отклонения, получава информация само по косвен път, от изхода на системата, според това, дали се е появило някакво смущение, което да е причинило промяна. Неговата вариативност следователно не трябва да бъде по-голяма от тази на отклоненията на резултата от зададената величина.

Върху смущенията, чиято причина е неизвестна, влияе обратно управляем регулатор. По този начин става възможно разрешаването на някои проблеми от инстанция, която не е запозната с тях. Въз основа на тези свойства могат да бъдат овладени извънредно сложни системи чрез обратно управляеми регулатори. Добър пример за това е държавата. Тя се състои от хора и материални средства. Преследва своята цел в условия, чиято промяна зависи в голяма степен от други държави или от творческата активност на гражданите й. Самият човек е изключително сложна случайна система. Действията му не са детерминирани, мотивите му — не винаги ясни. Освен това хората имат различни качества, които не се поддават на подробно описание. Държава и човек действуват като системи с обратна връзка. Нито промените на околната среда, нито тези на самата държава могат да бъдат предвидени със сигурност. Въпреки това е възможно държавната организация да бъде контролирана с помощта на сложна система от обратно управляеми вериги.

Всички системи подлежат на схематизирано описание.

Всички системи се поддават на количествено определяне.

Нито една система не излиза от рамките на една обща схема.

Характерни въпроси за постигане на решение.

Критерии за функционални типови структури.

Кои комуникативно обозначени групировки са отстраними?

Каква свобода се дава на организациите участнички?

Какви са верните алтернативи за действие?

Какви поощряващи стимули са предвидени за отъждествяване на личните цели с целите на организацията?

Развита ли е безконфликтната йерархия? Прости отговори да–не,

статистически равносметки,

функционални отношения,

алгоритмична формулировка,

планови уравнения,

текущи диаграми,

векторни полета,

графични мрежи,

мотивационни области,

вероятностно подреждане,

стимул-реакция,

програми.

Това, което следва, е познато. Всеки на мястото си. Монтиране на подслушвателни уредби, разшифроване на кодове. Включване. Постепенна промяна на сигналните редове. Модулация на акцентите. Транспозиция на стойностната скала,

аудиовизуална информация,

подсъзнателни стимули,

кибернетична педагогика,

естетически програми,

психологическа подкрепа,

преминаване на вторично ниво,

предлагане на недиференцирана свобода.

Всяка стъпка се контролира. Отчитат се въздействията, резултатите се вземат пред вид като параметри в следващите акции. Излишната информация се отстранява. Пречките се преодоляват. Несигурността е изключена. Стратегията е изпробвана. Преквалификацията не създава трудности. Преустройването не плаши. Усърдието да се премахнат старите структури е забележително — такъв е опитът от предишните акции. Може адаптационният период някъде да е по-продължителен, някъде по-кратък, може да се появят трудности при приспособяването, непредвидени варианти, но всичко това не влияе на общия ход, не променя ефекта. По този начин се доказва, че шансовете на бъдещите акции са още по-големи, отколкото на досегашните. На практика тези шансове са стопроцентови.

* * *

На следната утрин ги разбуди алармената сирена. Когато изскочиха от палатките, неколцина мъже стояха на възвишението зад лагера и наблюдаваха нещо.

Между стръмнините опасно криволичеше калиграф-ски изписана линия с остри завои. Заприлича им на релсов път. Нещо като стрела профуча по него — червено ланцетовидно превозно средство, на четири колелета, с нещо, подобно на котва, висящо на една шина на задната му част. При острите завои оттам изскачаха искри. Колата се занасяше, но продължаваше да лети, задържаше я само котвата. Въздухът бе изпълнен с метално скриптене. Появи се втора кола, отровнозелена, прелетя по отсечката, хвърли се в завоя, внезапно намали ход, ускори, изчезна в един тунел, после прелетя над един връх…

— Тревогата бе излишна — каза Тибор. — Това не ни засяга.

— Сякаш въобще не се интересуват от нас. Висим тук като неканени гости.

— Никакъв респект пред завоевателите, нали?

Нещо изпука, чу се гласът на полковника:

— 10/4, не надхвърляйте границите на допустимото с вашите забележки, ако не можете да ги потиснете!

Почти всички войници се бяха събрали на края на насипа и гледаха надолу. Оръдията бяха обърнати с дулата към пистата. Автомобилите се бяха отдалечили от погледа, отново бе притихнало. Тъкмо когато смятаха, че шумотевицата е минала, нещо зави оглушително и цял рояк коли се изсипа по „шосето“. Явно беше, че можеха да сменят пътните платна, тъй като, както се виждаше, всички искаха да пътуват повече откъм вътрешната страна на завоите.

— Как мислите, наистина ли е толкова безобидно, колкото изглежда? — попита полковникът.

— Като че ли да! Но сигурен отговор няма.

— А може би е диверсия?

— Невероятно, но все пак възможно!

Няколко дежурни бяха напуснали постовете си и наблюдаваха спектакъла. Майорът им отбелязваше наказателни точки и ги пращаше по местата им. Връщаха се с неохота. Надбягването бе вълнуващо. Човек можеше да забрави тежкото си положение. Няколко коли изхвърчаха на завоите и се намериха на банкета. През шлемовите високоговорители се чу многогласен вик. Колкото и опасно да изглеждаше, нито една кола не се обърна, само се занасяха настрани и после отново се вливаха в пътя, за да продължат надбягването. Окуражаванията се засилиха, чуваха се забележки, подвиквания и подофицерите трябваше да се намесят енергично, да настояват за ред, но без желания ефект.

— Вижте! Полковникът! — Този път Йозеф бе включил вълните, на които можеха да разговарят необезпокоявани (мярка, която не бе привилегия, а трябваше да служи на по-нататъшните им задачи).

Полковникът бе вдигнал лицевия предпазител на шлема си, за да погледне през бинокъла.

— Щом той самият така открито пренебрегва предохранителните мерки, скоро няма да има възможност да ги прилага въобще.

Офицерът се обади отново:

— Мисля, че трябва да разгледаме всичко отблизо. Сигурно има възможност да пленим някой жител. Дан, Павел, Йозеф, елате! Другите остават тук.

Тръгнаха. Присъединиха се и другите десетима, които полковникът беше определил. Прекосяваха игрища, прехвърляха насипи, прегазваха площи, покрити с мек като прах пясък, който стигаше до коленете, и приближаваха до следващия завой.

— Ето ги отново черните пръчки! — извика Йозеф.

Имаше право. Точно на завоя се виждаха няколко от тях, скупчени на едно място. Едни стърчаха високо нагоре, други едва се подаваха от пясъка, имаше няколко и покрай самото шосе.

— Предавателно устройство — предположи Йозеф, — телевизия. Следят надбягването. Вероятно е голямо събитие.

— Такова рали без публика?

— И при нас намалява броят на посетителите — каза Дан. — Логична последица от добрите предавания. Никой вече не ходи на стадионите.

От общия канал се чуха викове:

— Зелената води!

— Кара щуро!

— Виолетовата ще я надмине! Да се обзаложим!

— Залагам на зелената.

— Червената ще бъде последна — каза полков никът, — остана далеч назад.

— Интересувате ли се от автомобилни състезания? — попита Соня.

— Не — отсече полковникът — Но последния ще го приберем, ще мине оттук. Скрийте се!

Той имаше право. Завоят не бе много далеч от финалната отсечка. Първите, които все още бяха в пакет и си разменяха водачеството непрекъснато, вече се задаваха.

Лежаха зад насипа, слушаха виенето на дивата гонка, засипваше ги дъжд от искри.

— Все пак ни видяха — отбеляза Дан и посочи черните пръчки.

— Не се безпокой — отвърна полковникът и даде указания на хората си. Когато и последните автомобили се приближиха, мъжете извадиха пистолетите си и покосиха загадъчните телевизионни камери. Отмина предпоследният, двама войници изскочиха на релсовата линия и поставиха върху средната шина чиниевидна мина. Когато последната кола стигна до мястото, се чу взрив и тя изхвръкна от завоя. Блъсна се в насипа, преобърна се няколко пъти и остана да лежи — беше без една гума, дясната страна бе разбита, предната част — хлътнала. Но въпреки всичко експлозия нямаше. Войниците затичаха нататък с пистолети в ръце, обградиха колата. Приближиха я бавно, двама излязоха напред и вдигнаха смачкания покрив. Нямаше нито шофьорско място, нито волан — вместо това се виждаше метален сандък, от който излизаше жица. Тя водеше към една антена, която сега, след случилото се, бе прегъната. Иначе колата беше празна.

* * *

В тези първи часове направи ли ви впечатление нещо във вътрешността на града — нещо необикновено, някакво въздействие върху хората или върху вас самия?

Нищо особено.

В какво настроение бяхте?

В добро.

Всички ли?

Мисля, че да.

Необикновената обстановка не ви ли повлия?

Никой нямаше усещане за непосредствена опасност.

Но все пак имаше странни събития, например появяването на черните пръчки.

Всички, включени в авангарда, бяха внимателно подбрани и проучени. Всеки от тях би могъл да се справи и с много по-тежки обстоятелства.

Как си обяснявате тогава нарушенията на дисциплината?

Може би защото не се случваше нищо. Всички горяха от нетърпение я биха влезли с най-голямо удоволствие в града, а им бе наложено скучно и бездейно изчакване.

На тринадесет години, по време на кадетството си, сте избягали за три дни от лагера. Спомняте ли си защо?

Смътно — мисля, че имах романтични идеи и исках да живея необвързан и свободен.

Членовете на групата за специални задачи се провиниха в нарушение на служебния ред. Използваха общия канал, за да разговарят за неща, които не засягат другите екипи.

Това се случи само веднъж — от недоглеждане.

Наистина ли само веднъж? Не можеше ли радиопредаването, което слушахте нощем, да бъде следено и в другите палатки?

Не.

Дори и при недоглеждане?

Не… едва ли… никой не е споменавал нищо по този въпрос. Дори полковникът.

Онази вечер полковникът беше дълбоко заспал.

* * *

— Пригответе се за проучване на града. Ще участвуват транспортьори 1 и 3, един бронетранспортьор и спецотделението. Всички други остават в лагера.

Колоната напредваше добре. Препятствия се явяваха рядко — веднъж един басейн, веднъж съоръженията на някакво стрелбище. Местността, макар и добре разположена, изглеждаше мъртва. Нямаше ни дървета, нито храсти, никаква зеленина, не се виждаха нито птици, нито насекоми. Никъде не можеше да се открие човек.

Стените на сградите бяха вече близко. Оказа се, че площите между блоковете са много по-големи, отколкото изглеждаха отдалече — не тесни проходи, а стръмни полета, разположени терасовидно. Докато стените пробляскваха в сребристосиво, балюстрадите имаха антрацитен оттенък. Не беше ясно как може да се стигне до горните етажи, но в подножието на сградите имаше квадратни отвори, които водеха навътре.

Колоната остана в началото на равнината, по средата на обточения с релси път; върху релсите, на около двадесет метра разстояние, бяха разположени плоски елипсовидни транспортни средства, открити отпред и отгоре, с по две места за сядане.

Войниците следваха поетата посока още десетина минути, след което стигнаха до един кръстопът. Продължиха направо до следващата пряка, после до другата. Свърнаха наляво, заобиколиха блока, стигнаха Отново до познатата улица — а може би беше някоя друга, но с нищо не се различаваше от останалите.

Йозеф работеше на пеленгатора, приемаше сигнали, гласове, които пееха, рецитираха, шептяха, питаха; чуваше се музика, сънливо дрънкане и гръмки барабанни удари, в промеждутъците прозвучаваше отново и отново плътен мъжки глас, който подканяше:

… Изправете се,

разтворете прозорците,

вдишайте дълбоко прохладния въздух,

оставете се на случая,

нямате нужда от цел,

забравете това, което ви тежи,

обгръща ви облак,

облива ви топлина,

заобикаля ви доброжелателство,

дъх на забвение, няма минало

и бъдеще.

— Можеш ли да настроиш предавателя? — попита Соня.

— Не ни върши работа, нужни са ни много антени, ако не се лъжа, по една за всеки блок. Не можем да разберем къде е централата.

— Какво ще правим по-нататък?

— Ако няма хора, нямаме много работа. Няма да има нужда да издаваме бюлетини и да принуждаваме някого да се нагажда към нашия ред.

— Но аз защо съм тук? — попита Соня.

— Защо дойдохме?

— Още не е установено, че няма хора. Не сме влезли в сградите.

— Защо не опитаме?

— Полковникът е предпазлив и аз съм почти убеден, че е прав. Ако тук няма никой, няма защо да бързаме. Но ако пък има, трябва да сме готови за всичко.

— Работа ще имаме достатъчно дълго — по-дълго, отколкото ще ни е приятно. Няма значение дали все още съществуват хора или не, ще изследваме техниката им, ще се запознаем с откритията им, със системата им на управление, с начина им на живот — откъснати от света, създали около себе си изкуствена обстановка. Ще се опитаме да разберем откъде черпят енергия, суровини, хранителни продукти. Ще видим как са се развили — духовно и физически.

— С наука ли ще се занимаваме тук?

— Ако се окаже, че нямаме други задачи, да!

— Тогава да изпратят други, които да се заемат с това.

— Ние сме тренирани да се нагаждаме бързо към всяка ситуация. По-експедитивни сме от останалите. Ако това беше нормален град, за няколко часа трябваше да знаем как се управлява той, къде се намират ключовите места, как можем да привлечем населението на своя страна. Може би сега няма защо да предприемаме нищо, но проблеми за разрешаване има достатъчно.

— Само Соня няма какво да прави.

— Да си ходя ли?

— Не, Соня, ти си с нас!

* * *

Вечерта се върнаха в лагера. Не бяха видели нищо освен празни улици, стени без прозорци, ивица изкуствено небе. Групите бездействуваха, някои от хората се шляеха безцелно. Мнозина бяха отворили шлемовете си. Полковникът преодоля колебанията си и разреши официално предпазните костюми да се свалят. Анализаторите не бяха установили и следа от микроби и вече никой не вярваше в тайнствени вируси.

Когато в 21 часа дойде заповедта за нощна почивка, войниците не бяха уморени, тъй като бяха работили много малко, а и бяха раздразнени, защото и малкото, което им бе наредено, им се струваше елементарно.

Йозеф бе взел приемниците в палатката и прослушваше диапазона на някои вълнови честоти.

— Как ще продължим?

— Имаме нужда от пълна свобода на действие, иначе не можем да напреднем.

— Утре ще разгледаме къщите, дори полковникът да не е съгласен.

Ядоха, набелязаха си някои неща, изпробваха част от уредите. Вече нямаха какво да правят. Навън беше светло, денят нахлуваше през процепите на палатките и хвърляше безброй сенки.

— Нямаме ли нищо за затъмняване? От това проклето празнично осветление не може да се мигне.

Закрепиха сребристо фолио от опаковъчна хартия над отворите. Стана сумрачно, но вечерно настроение не се създаде. Легнаха отегчени по гумените дюшеци, придърпаха одеялата върху себе си.

— Пусни музика, Йозеф!

Тясното пространство се изпълни от разтеглени, ту усилващи се, ту затихващи звуци, постепенно реалността избледня и отстъпи място на приятна омая.

На фона на музиката отново прозвуча глас — този път женски — приглушен, мек, трепетен:

… това е часът на нежността,

часът на прастарите игри,

бъдете добри един към друг,

подарявайте си топлина,

оставете ръцете да галят,

потърсете устните си,

погалете влажните коси,

охладете горещата кожа,

вслушайте се в гласа на нощта,

обгърнете се в мантията на забравата,

сладостта е в тайнството,

търсете я, търсете я…

Дан превъртя копчето и погледна към Соня. Тя го гледаше с широко отворени очи. Той протегна ръка и тя тръгна към него. Устните му докоснаха челото й, очите й, страните, устата. Ръката му усети раменете й. Погали гладката й кожа. Беше тихо, чуваха се само сдържаните им въздишки, леката музика и гласът от високоговорителя. Дан още се колебаеше. За миг той като че ли видя всичко това отстрани — как принципите се разпадат, колебанията избледняват. Изведнъж му олекна странно. Светът притъмня, той не виждаше нищо, всичките му сетива се концентрираха в чувството. Обзе го странен смут и той се предаде. Соня го целуна, той й отвърна. Дълго стояха безмълвни и неподвижни. Някъде иззад завесата от сенки гласът ги убеждаваше, хипнотизираше ги.

На следващата сутрин, когато се събудиха, лежаха един до друг, но въпреки това се чувствуваха безкрайно отдалечени. Не осъзнаваха какво се бе случило, може би беше сън и може би всички са сънували един и същи сън.

Малко след това по радиото се обади полковникът — имало нещо интересно.

Изкачиха възвишението и стигнаха пътя, който ги беше довел дотук преди два дни. Спряха на рампата. Оттук можеха да видят гребена на платото и част от изкуствената стена. От взрива нямаше вече и помен. Стената беше равна, матовопрозрачна, както и преди, оттатък се простираше безкрайна равнина.

— Оградени сме.

— Откога? Постовете не са ли забелязали нищо?

— Не Трябва да е станало тази нощ. Вчера някои от нашите бяха тук. Уверяват ни, че отворът все още е съществувал.

— Какво ще правим сега?

— Не давайте гласност на случилото се, за да не се предизвика безпокойство. Нещата не са трагични. По всяко време можем да взривим отново. Ако трябва, ще вдигнем цялото небе във въздуха.

* * *

… Все още усещаше електродите върху гладко избръснатите си слепоочия, по китките следите от детектора, който контролираше пулса. Отначало беше доволен, след това раздразнен, на края обезпокоен… като че ли не ставаше въпрос за обикновено закъснение, за временно отлагане — сега вече беше сигурен, че го подозираха в нещо, че имаха някакви съмнения. Въпросите за настроението, дисциплината, общото поведение потвърждаваха това. Виновен ли търсеха? Или искаха да го накажат? Метеж ли подозираха? За инициатор ли го смятаха? Дали не трябваше най-сетне да признае нещо, за да свърши всичко? Но какво? Не премълчаваше нищо, не знаеше какво трябва да премълчи. В първите дни се беше опитал да запази личните си изживявания за себе си. Сега вече отдавна нямаше нищо лично. Забелязваха веднага, ако искаше да прикрие нещо, и лекарят на няколко пъти му поставя инжекция.

Разтрепера се. Не че му стана лошо — чувството за тежест в стомаха можеше да се изтърпи. Непоносима бе принудата да говори. Вслушваше се в себе си объркан, учуден, засрамен от това, какви мисли се появяваха в съзнанието му — неща, които сам не знаеше за себе си и не искаше да си признае. Като че ли изпитваше някаква дяволска радост от това, да излага на показ най-интимните си чувства, да ги анализира, да се рови в тях. В същото време не беше сигурен дали всичко, което казва, е истина. Не измисляше ли безволевото му, отстъпчиво „аз“ случки само за да се хареса на слушателите си.

С удоволствие би запазил преживяването със Соня в себе си. То нямаше нищо общо с по-нататъшните събития, засягаше само тях двамата. Не бяха говорили никога за това, не бяха се връщали към него нито с намек, нито с жест.

Той се беше опитал да премълчи тая история, но когато дойде лекарят с инжекцията, заговори. Дори се страхуваше да не каже твърде много или поне повече от това, което беше в действителност. Заразказва за Соня и двадесет души специалисти слушаха и записваха. Лекарят бе обърнал поглед настрана, русото момиче се усмихваше. Къде ли е то сега? Може би наблюдава през някоя пролука в стената?

Разказа всичко, както смяташе, че е било в действителност, и въпреки това не беше сигурен в себе си. Но дори и да е било истина, случилото се между него и Соня все още не означаваше нищо. Той беше убеден, че тя не го е обичала, не е обичала никого от тях. Беше жест на доверие, на съпринадлежност, породен навярно от чувството за самота, освен това и музиката, която галеше слуха, и подканващият глас си бяха казали думата.

Но всичко това не можеше да бъде причина да го задържат тук, то не беше нарушение на служебните задължения. Защо не го пускаха тогава? Дали русата сестра знаеше? Стана и тръгна към стаята й. Ако не иска да ми каже, ще я накарам насила, науми си той.

* * *

— Давам ви на разположение една кола и десет души охрана — каза полковникът. — Командуването ще поеме лейтенант Рошану. Можете да се движите свободно из местността, не ви налагам никакви ограничения. Само ви моля да бъдете предпазливи. Ще поддържаме радиовръзка. Дръжте ме в течение! Успех!

Половин час по-късно бяха пред сградата и търсеха как да проникнат в нея. На партерния етаж не се виждаха никакви входове и те слязоха от колата, за да се огледат. Войниците останаха. За да се приближат до постройката, трябваше да пресекат пътя, по средата на който се намираше водещата релса за малките двуместни коли. Когато се приближиха, кабинките тръгнаха. По едното платно напред, а по другото назад; кола след кола, в равномерно темпо, без шум.

— Ще пътуваме ли? — попита Тибор.

— Къде е спирката?

— Може би тук. — Йозеф посочи един от металните стълбове, разположени на равни разстояния покрай релсовия път. Отначало не се виждаше нищо. После една от кабините ускори темпо, приближи се до предната, спря пред стоянката, остана, докато дойде следващата кола, потегли и с ускорен ход се отдалечи.

— Имаше достатъчно време да се качиш!

— Да опитаме!

— Нямаме ли друга възможност?

— Все едно е къде ще започнем. Защо не тук? Обзалагам се, че ще научим маса неща.

Йозеф натисна бутона. Сцената отпреди малко се повтори. Йозеф се качи, Грег го последва. Вече тръгваха.

— Идвате или оставате?

— Не бива да се делим.

Десет минути по-късно вече владееха новото си превозно средство. На страничната стена имаше шалтер, чрез който се спираха кабините. На кръстовищата те обикновено продължаваха напред, но можеха да преминат и на някоя от напречните релси, достатъчно бе да се завърти надясно или наляво един лост. Веднага след това от напречната линия върху линията на първоначалното движение се прехвърляше друга кабина, така че редът се запазваше. При слизане от кабинката и напускане на пътната лента веригата от транспортни средства спираше.

— Системата е идиотски сигурна! — каза Павел. — Обзалагам се, че достъпът до горните етажи е също тъй лесен.

Обиколиха няколко пъти сградата, минавайки покрай войниците, които ги гледаха със съмнение. След това направиха проучващо пътуване към центъра, без да открият нещо съществено ново.

— Хайде да опитаме пак! Не вярвам да ни сполети беда.

Нямаха водач, бяха група без йерархични отношения, подбрани внимателно, за да бъдат максимално дееспособни. Всеки можеше да поеме командуването, ако работата опреше до неговата специалност, но дори тогава никой не издаваше заповеди. Обикновено се правеха само предложения, които или всички приемаха, или — ако имаше основателни възражения — ги отхвърляха.

Вървяха покрай фасадата и не бе трудно да намерят контактен ключ като оня на линията. Беше в една ниша в стената, около която имаше плитък улеи в земята във форма на правоъгълник.

— Ще влезем оттук! — Йозеф натисна шалтера и от улея се издигнаха стъклени стени, обградиха го, подът също се повдигна, прозрачната кабина ги понесе нагоре. Улицата остана под тях, насрещната стена се отдалечи. Изведнъж спряха, стъклената стена потъна в пода, намираха се на тераса, висока около стотина метра, оградена с парапет колкото човешки бой.

— Ти ли ни спря?

— Да, изпробвах механизма. Съвсем прост е — под тази пластинка се появяват светещи цифри, натискаш и асансьорът спира. Да продължим ли нагоре?

— Не. Нека първо се огледаме!

Пред себе си видяха обикновен входен отвор, без врата или каквато и да е друга преграда. Един дълъг коридор отвеждаше към дифузно осветената вътрешност. Светлината идеше от луминесцентна лампа на тавана — не много ярка, но достатъчно силна. Коридорът беше съвсем празен, не се виждаха дори врати. Вървяха няколко минути, дневната светлина зад тях започна да се губи, докато остана само силуетът на един квадрат. Стигнаха до края на правата отсечка, където една пряка отвеждаше наляво и надясно.

— Да продължаваме ли?

— А как иначе?

— По-добре да маркираме пътя.

Грег извади от джоба на якето си молив и изрисува на безупречно чистия под една стрелка. Свърнаха наляво. Усетиха топъл полъх, който идваше отвътре.

— Вентилация!

— Тази огромна сграда трябва да има климатична инсталация.

— Не чувате ли нищо?

Заслушаха се.

— Идва отзад.

— Не, отпред.

Изведнъж се чу по-ясен шум — дращене и скимтене. Тибор тръгна към напречния коридор. Там имаше човек! Останалите изтичаха след него. Коридорът беше вече празен.

— Къде е?

— Там, напред… изчезна.

— Да не се лъжеш?

— Сигурен съм.

— Да проверим!

Грег отново изрисува на пода стрелка.

— Вижте, прав съм бил! — Откри се нов коридор, този път по-тесен и по-нисък.

— Тук трябва да се е скрил.

— Той видя ли те?

— Не зная, видях го само отзад.

Отново чуха дращене.

— Сигурна съм, че идва отзад. — Соня се върна. Дан я последва. Останалите стояха в колебание. Двамата отново стигнаха до напречния коридор. Не се виждаше нищо. Празни коридори и в трите посоки.

— Виж, стрелката я няма!

— Елате!

— Тук беше!

— Грег, помниш ли къде точно сложи стрелката?

— Тук! — Той клекна и затърси някаква следа. — Нищо!

— Видяхте ли някого?

— Сигурно пак автомат. Може би един вид служба по чистота — да не се мърсят пода и стените. Сигурно е автомат!

Соня прошепна нещо и хвана Павел, който беше до нея, за ръката. Сега и другите видяха. Към тях на един ролков стол се приближаваше някакво същество, отмина ги и те неволно се отдръпнаха назад. Превозното средство изчезна с товара си зад ъгъла. Пръв се съвзе Грег, затича зад него, но трябваше да отскочи — пред него падна стена.