Валентин Рич
Вася

Почувствувах нещо необичайно веднага щом престана да бръмчи релето в затворилия се след мен асансьор. Току-що бях успял да се приближа до вратата и опипвайки се навсякъде, открих в задния джоб на панталона ключа, когато настана тишина. Именно тогава почувствувах, че нещо се е случило.

Въпросът е там, че обикновено веднага със замлъкването на релето зад вратата започваше да лае Тер. А сега пълна тишина. Може би не е чул стъпките ми?

Преднамерено вдигайки шум, изтрих обувките си в гумената бърсалка. Никакъв резултат.

Шумно напъхах в ключалката мъчно влизащия ключ. Мълчание.

Влизайки в антрето, бях изненадан още повече: Тер стоеше на прага на стаята, помахвайки опашка, вдигнал лявата си лапа и леко изпънал шия напред и нагоре. В стаята имаше някой!

Дали предсрочно не се е завърнала от слънчевите Гагри моята скъпа родителка?

Впрочем пред нея бях чист. Заминавайки за санаториума, тя ми нареди: „Надявам се, че този път къщата ще остане цяла!“ Сега би могла да се убеди, че в общи линии съм успял да оправдая надеждите й: нямаше нито едно счупено стъкло, всички столове бяха здрави, а в коридора между сметта оставаше цял проход, наистина не много широк, но позволяващ благополучно да се стигне до кухнята…

— Мамичко! — извиках аз. Не отвърна никой.

Хвърляйки върху табуретката чантата си, приближих до Тер, потупах го по гърба и надзърнах в стаята.

И видях… един гол младеж, приблизително с моя размер. Да, абсолютно гол — като курортист на нудистки плаж. Той седеше върху рамката на прозореца, провесил загорелите си крака и ококорил очи, като че ли току-що е изскочил от водата.

Веднага го запитах точно това:

— Откъде ти, мой човек, си изплувал?

Голият младеж още повече ококори очи и ми отвърна твърде странно. Произнесе само една дума:

— Засече?

— Какво засече? — не го разбрах аз.

Младежът постави краката си на пода, прилепи към кафявата си мускулеста гръд дясната ръка и взирайки се в очите ми като Тер — когато в чантата ми има колбаси, — бавно и на срички каза:

— Отгадал? Догадал? Усетил? Умирисал? Въобразил? Съобразил?

— Не разбирам — казах аз.

Младежът се захили и ме заплаши с показалеца си.

— Изплувал! Сей ми бетър — не улучи! Та моя има на челото си черно петно и опашката му е по-дълга!

— Независимо от това, не разбирам — казах аз.

Младежът ме погледна с известно огорчение.

— Ахтунг! Ти имаш хунд. Ясно ли е?

Тер наистина беше до мен, но от това нещата не ставаха по-ясни. Все пак за всеки случай кимнах.

— И аз имам хунд. Ясно ли е?

Кимнах още веднъж.

— При миналото си появяване, без да има нужда, го взех със себе си. Ясно ли е?

Макар по отношение на миналото появяване нещо да не доразбрах, общият смисъл и на тази фраза вече беше ясен. Затова отново кимнах.

— Уел! — зарадва се моят схватлив младеж. — Вайтер! Аз го взех, а той се изгуби.

— Така, така, така…

— И това наруши баланса.

— ???!!!

— Тогава ме изпратиха да го търся. Взех твоя хунд за моя хунд. И… не улучих. Ясно?

По отношение на кучето сега ми беше повече или по-малко ясно, но по отношение на самия младеж — както и преди — не много. Запитах го:

— Но как си попаднал в апартамента? И защо в такъв вид?

Той огледа ръцете си, след това краката, след това тялото си от различни страни и дори се опита през рамо да види плешките си. Докато се занимаваше с това, видях, че все пак има гащи — не панталони, разбира се, а нещо като плувки, със същия загорял цвят като тялото му.

— В какъв вид? — отвърна с въпрос той. — В какъв такъв вид?

— Ами, нищо, така — отвърнах аз. — Просто в чужда къща обикновено идват с обувки… Или поне по чорапи…

— Чужда къща? Чу-жда… Почакай, нека да помисля! Чужда… Обувки… Чорапи… Дано три пъти ме дезинтегрират!…

Той ту се изправяше на пръсти, ту приклякаше, ту притискаше ръка към сърцето си, ту се почесваше по темето, ту надзърташе в прозореца, ту разглеждаше стоящите по бюрото и шкафа предмети.

Ние с Тер мълчаливо чакахме как ще свърши всичко това. Младежът не приличаше на мошеник. На побъркан — също. Лицето му беше добродушно и лишено от всякаква хитрост.

Накрая той отново седна върху рамката на прозореца.

— Е, и какво сега, Тер — казах аз. — Докато се разберем какво става, дали да не приведем човека в християнски вид?

Порових в шкафа и като намерих анцуга си, го протегнах на младежа.

Той неохотно се откъсна от своите мисли и със смутена усмивка проговори:

— Защо?

— Намъкни го! — настоях аз.

Младежът вдигна рамена, но слезе от рамката на прозореца и започна да си маха плувките.

Веднага го попитах:

— Защо?…

— Горещо! — каза той и хвърляйки плувките върху рамката на прозореца, започна да нахлузва долнището на анцуга.

— Тер, пантофите! — изкомандувах аз. И взимайки пантофите от устата на Тер, ги подадох на младежа.

— А сега хайде да се запознаем. Астапов Анатолий, Толик… студент трети курс в Енергетичния институт.

Протегнах ръка.

Той церемониално се поклони и притисна събраните си длани към гърдите, както правят индийците. На протегнатата ми ръка не обърна никакво внимание.

Но тук нещо ми хрумна в главата. По следователски се взрях право в очите му и казах твърдо:

— Да не мислиш, че наистина не ми е ясно кой си? Ти си пришелец?

— Какъв ти пришелец — възрази младежът, без да отклонява честния си поглед. — Никакъв пришелец не съм, а Вася! Засега Вася — уточни той веднага след това.

— Какво значи засега? — той отново ме обърка. — Да не се готвиш да си сменяш името?

— Че как иначе — изненада се той. — Та то не е мое!

— А на кого?

— Млечно.

— Стига сме се представяли! — разсърдих се аз. — И въобще, Вася, така не постъпват. Отнасям се с теб по човешки, а ти…

Върху кръглото добро лице на младежа очевидно се появи объркване.

— Хуат из дъ метър? Обидих те? Икскюз ми, плийз! Няма причина! Аз ин факт сега се наричам Вася. И това ин факт е мое млечно име…

— Има млечен коктейл! — авторитетно го парирах аз. — Има и млечни зъби.

— Точно така, точно така, зъби, индид! — зарадва се Вася. — Имената също. Първо са млечни. Общи. А лични стават по-късно. Те трябва да се заслужат! Размисли ли? А сега ето. То е важно. Бързам много. Цайтнот. Ще изпълниш ли малка молба? Клайнерхен!

— Казвай! Каквото можем, ще помогнем!

— Ин ерстен цайт временник! — обяви Вася. — Климатник. Ех, как се казва още — календер?

— Календар?

— Да, да, календар!

Изтичах до кухнята, където висеше календарът, и го връчих на госта.

Младежът го повъртя в ръце и ми зададе вече съвсем идиотски въпрос:

— Хиляда деветстотин шестдесет и шест? Хуат из ит?

Но тъй като и този въпрос зададе с напълно сериозен тон, също му отговорих напълно сериозно:

— Това значи, че сега е 1966 година. Впрочем 6 октомври.

— А точката за отчитането къде е? — запита младежът.

— Точката на отчитането? А, да, точката на отчитането! Нулевият координат?

Младежът радостно се ухили.

— Да, рождената година на този… Впрочем всъщност тогава никой като че ли не се е родил, макар, разбира се, никога да не е било така, че никой да не се ражда, някой без съмнение е трябвало да се роди и в тази година…

— Така ние нищо няма да направим — прекъсна ме гостът. — Лет ъс бетър ускорител. Фар! Бен Муса? Чандра гупта? Петушков?

— Най-близо е Айнщайн — казах аз. — И въобще Корольов!

Лицето на Вася стана още по-кръгло.

— Спутник? Гагарин? Лунник?…

Успявах само да кимам с глава.

Вася помълча, захапа горната си устна и смръщи чело. След известно време каза:

— Ти си енергетик и трябва да знаеш инверсора…

— Инверсор? За първи път чувам — признах си честно аз. — И въобще изпита по уредите не съм взел.

Вася отново замълча, отново подъвка горната си устна и отново намръщи чело. Но този път мълчанието му беше съвсем кратко. Той отчаяно размаха ръце и каза:

— Показвай ми всичко, което имаш! Омнеа!

Ние тръгнахме из апартамента — аз, след мене Вася, след Вася Тер — и от време на време гостът посочваше с пръст някоя вещ и питаше: „Може?“ Отговарях великодушно: „Разбира се“, и той вземаше тази вещ и я отнасяше до прозореца.

След десет минути там, на пода, стояха подредени електрическа ютия, телевизор, пакет сол, четири кофи (две поцинковани и две пластмасови), прахосмукачка и фотоувеличител.

Потривайки ръце, Вася внимателно разглеждаше тази камара.

— Това ли е всичко? — запитах аз.

— Би трябвало и поялник! — каза Вася и аз тръгнах към килера.

Ръцете на младежа даже се разтрепериха, когато видя поялника.

— Сега достатъчно ли е?

— Не напълно — заколеба се Вася. — Препоръчва се четирикратен резерв от сигурност, в това е белята! Необходими са още ето такива механизми.

Той докосна с пантофа си прахосмукачката.

— Колко?

Вася устреми поглед в тавана.

— Пет. Или по-добре десет…

Очевидно още дълго му предстоеше да си ходи със своето млечно име.

Когато разтоварвах асансьора от последните прахосмукачки, взети назаем в съседния блок, до мен достигна странно бръмчене и уплашеният лай на Тер. Едва отворих вратата и той се хвърли върху мен с такова вълнение, че едва не ме събори.

Надзърнах в стаята. Вася го нямаше. В кухнята. Няма го. В банята, в тоалетната, в килера. Няма го никъде.

Тогава отново се върнах в стаята. Вася беше поработил здравата! Всички донесени преди това прахосмукачки бяха съединени с тръбите в една бръмчаща змия, към главата на която чрез нагревателния елемент на електрическата ютия бяха включени кофите, а към опашката — припоени фотоувеличителният апарат и посипаният със сол кинескоп.

На прозоречната дъска редом с моя анцуг лежаха неговите плувки.

Първото, което ми дойде на ум, беше, че това е телекинеза. Някой с усилие на мисълта си е пренесъл Вася при мен в стаята. А след това — обратно, с помощта на някаква електронно-прахосмукачна апаратура.

Твърд орех за мен бяха оставените от Вася плувки. Защо те са останали? Дали телекинетичната сила е била недостатъчна? Или прахосмукачките? Или някой друг детайл?

Независимо от незавършеността на концепцията именно тя ми изглеждаше най-правдоподобна. И все пак аз нямах право да изключа напълно възможността за такъв, макар и отхвърлен от самия Вася вариант, като неговото идване от други светове.

В края на краищата стигнах до два извода:

Първият. Каквото и да е било това, за следващата среща от подобен характер е необходимо да бъда подготвен.

Вторият. Съседите трябва да се предупредят, тъй като следващия път Вася може внезапно да попадне не при мен, а някъде у съседите. (Бъдещето доказа, че аз съм прозрял истината.)

Стигайки до такива изводи, започнах да съставям въпросник или, ако искате, анкета — в случай на нова среща. След като я съставих, размножих я с индиго. Като връщах прахосмукачките на собствениците им, накратко ги уведомявах за случилото се и им връчвах въпросника. Помолих ги за всички необичайни събития да ми съобщят веднага.

Следващите четири дни минаха без каквито и да е произшествия. Плувките на Вася си стояха на предишното място, а съседите, срещайки ме, ме гледаха съчувствено.

Продължението дойде на петия ден.

Тъкмо се връщах от института и в асансьора се сблъсках с кинооператора Игор Голицин от 136-ти апартамент — един от тези, от които взех прахосмукачка на заем.

— Към истинския ловец дивечът сам тича! — зарадва се Игор. — Няма да се качвам. Прощавай, че не ти казах веднага…

— Той ли е?! — изплаших се аз.

— Не, боже господи! — увери ме Игор. — Но ето че вече три дни поред в къщи става една странна история. Точно в седем часа, просто в самата секунда… въобще, чакам те!

С тези думи Голицин напусна кабината на асансьора.

До седем оставаха двадесет минути. Едва успях да изведа Тер на разходка. Да го върна в къщи не можеше и да става дума.

В седем без една минута пристигнахме при Голицин.

— Сега ще започне — предупреди Игор, отвеждайки ме до фотьойла край телефона.

И в същия миг телефонът иззвъня — не, не иззвъня, а тихо-тихо дрънна.

Взех слушалката. Там явно ставаше нещо, някакво странно ритмично движение. То идваше на вълни.

— Чуваш ли? — прошепна Игор.

Кимнах утвърдително.

Вълните пристигаха все по-бързо и по-бързо. И изведнъж Тер, който досега стоеше мирно до фотьойла, се хвърли през цялата стая към телевизора и направи стойка.

Предадох слушалката на Игор и включих телевизора.

Стаята веднага се изпълни със същите вълни. Те се отразяваха от стените и от тавана, заставяйки всички предмети в стаята да звучат: чувах скриптене и шумолене, скърцане и леко пукане — сякаш някой галеше котка.

След това се появи образ: екранът забляска от разпадащи се дребни звездички. Те се запалваха ту на едно, ту на друго място, образувайки странни рисунки, които веднага се разпадаха.

Танцът на звездите върху екрана и пулсирането на вълните в стаята бяха синхронизирани и същевременно се ускоряваха. Изглеждаше сякаш още малко, и ще се издигне някакво огромна вълна.

Никаква вълна обаче не се появи, а, напротив, внезапно звездите замръзнаха.

— Човек! — извика Игор и извади киноапарата.

И наистина замръзналите звезди твърде ясно бяха обрисували контурите на човешко лице. Само че сякаш обратните контури: две бели продълговати петна — очите, над тях — като бели четки — веждите, а долу — устата, на която се виждаха дори зъбите — черни зъби, рамкирани със синкави искри.

Черните устни върху екрана се задвижиха и се разнесе познатият ми глас:

— Толик, това съм аз, Вася! Какво направи с моите плувки?

— Нищо — отвърнах аз. — Стоят си на рамката.

От екрана се донесе силна въздишка на облекчение.

— Донеси ги тук! Репид! Тичай!

Какво да се прави с тоя разсеян човек! След една или две минути вече бях пред своята врата, опипвайки се и мислейки с ужас какво ще правя, ако не намеря ключа.

Но ключът се намери много бързо в кутията за очила и невероятно лесно го вкарах в ключалката. Втурнах се в стаята, грабнах плувките и полетях обратно по стълбата.

— Най-после! — се раздаде от телевизора на Голицин радостното възклицание на Вася.

И веднага почувствувах, че нещо дърпа от ръцете ми Васините гащета. Но Тер стоеше на три крачки от мен, а Игор беше още по-далеч.

Плувките се дръпнаха още по-силно. Тогава разтворих ръка и те заплуваха към телевизора. Плуваха спокойно и бавно. И щом докоснаха екрана, изчезнаха.

Веднага изчезнаха и звездите. Вълните, които допреди малко изпълваха стаята, също изчезнаха.

Запитах Игор, който деловито вадеше от киноапарата заснетата касета:

— А какво стана, докато ме нямаше?

— Ами нищо особено — вдигна рамене Игор. — Поговорихме си малко.

— За какво?

— Запълвахме анкетния лист.

Той го протегна към мен. Същия, който му бях връчил преди четири дни. Само че тогава върху него имаше само въпроси. Сега се бяха появили и отговори…

Ето ги.

1. Име (номер, личен знак) Вася

2. Националност (биологичен вид, кинематико-енергетична схема) хомо сапиенс

3. Пол (функция при възпроизводството на себеподобни) мъжки

4. Маса (сила на взаимодействието с някакво поле) 820 нютона

5. Откъде идва? (страна, звездна система, галактика, друго пространство — излишното да се зачертае) от бъдещето

6. Цел на появата (причина за пристигането) да си вземе плувките

7. Как може да се осъществява понататъшният контакт никак

Прочетох анкетата десет пъти. И изпаднах в пълно отчаяние.

А и кой не би се отчаял? Да срещнеш два пъти ЧОВЕК ОТ БЪДЕЩЕТО и да не можеш да научиш от него абсолютно нищо смислено!

Нито за червеното изместване — на какво се дължи, ще се смени ли от виолетово и ако се смени, кога?

Нито за кварките — дали са открити в края на краищата, или не са?

Нито дори от какво са измрели мамонтите.

Нито — на какви други планети има хора?

А и малко ли още въпроси има!…

Само едно ме утешаваше — това, че вече знаех абсолютно точно: човекът няма да бъде заместен от никакви роботи, а вовеки веков на Земята ще си има най-обикновени хора. Съвсем такива, като нас…

Оттогава изминаха шест години. Завърших института. Защитих кандидатска дисертация. Станах глава на семейство.

Обаче не преставам да усъвършенствувам анкетата. Сега тя се състои от две хиляди петстотин четиридесет и седем точки.

Ех, Вася!…