Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Три тени от одного камня, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране
kpuc85(2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Dave(2013 г.)

Публикувано в сп. „Наука и техника“, бр. 32-33/1973 г.

История

  1. —Добавяне

1.

Утрото, както винаги, пламна внезапно и мигновено. Само преди секунда линията на хоризонта се долавяше на границата между непрогледния мрак и осеяната с далечни неподвижни звезди тъма. Но ето че мракът, още неуспял да се разпръсне, недоловимо се замъгли, сякаш беше пронизан от предусещането на светлината. На мене дори ми се стори, че ще полъхне лек шумящ ветрец, който носи от някакви близки, но още невидими места ароматите на прохладни дървета и на неуспял да изстине през нощта пуст плаж и нощта незабележимо ще се превърне в бледен неподвижен сумрак, а след това в тихо стапяща се топла мъгла…

Линията на хоризонта се появи изведнъж и над нея в черното небе внезапно се издигна червено-виолетово горещо кълбо. Като че ли в глух и тъмен дом някой внесе тревожно ослепителен фенер.

Тъмнината трепна и се разпадна на дълбоки дълги сенки. В ниските пълзящи лъчи камъните изглеждаха гигантски. Но ние вече добре знаехме, че щом върху черното небе се издигнат още две слънца — малки и сини, — веднага ще се появят и трите бледни сенки, а безформените скали ще се окажат неголеми пористи късове, а черните застрашителни бездни — плитки падини.

Вече дълги месеци пред моите очи се носеше едно и също — унили нагънати равнини, плитки ями с изронени краища, наклонени и широки тераси. Пейзажът, равно посипан с нещо, което беше нито едър прах, нито дребен пясък, не оживяваше дори от каменните сипеи, въпреки че те бяха твърде много.

Внезапно хоризонтът се наклони. Стори ми се, че долавям леко люлеене. Следите, които се отпечатваха под мен, се спускаха във вдлъбнатина, напомняща огромна супена чиния. Едрите камъни отскачаха от колелата и потъвайки в праха, се търкаляха към дъното. А дребните потъваха в следите или отмествайки се, оставаха да лежат редом с тях.

Всички тези камъни, хълмове и низини съвсем си приличаха, но аз обикалях из тях вече толкова, че започвах да ги различавам. Така например в тази чиния, няма съмнение, тези дни вече съм бил: на западния й склон имаше скално парче, което приличаше на камилска глава.

Погледнах в картата, върху която автощурманът отбелязваше и най-малките движения на планетохода: застинала за миг, преливаща в метална синева, следата на самописеца всеки момент трябваше да пресече сама себе си.

Колелата, както и преди, бавно газеха пясъчната почва и в пълно съответствие с щурманската карта наистина се приближаваха към своите предишни следи.

Ние пропълзяхме край мястото, където вече бяхме взимали един път проба от почвата. Тогава анализът не показа нищо. И този път всичко се повтори отново: пиропатронът като харпунно оръдие изстреля снаряд с лепкава лента, металните ръце на манипулаторите вмъкнаха залепените частици почва в търбуха на планетохода и направиха посявка в стерилните камери; но както и да променяха дозаторите температурния, радиационния и всички други режими, резултатът се формулираше, както и преди: „Не се наблюдава нарастване на биомаса. Редубликация на биополимерите не се наблюдава. Признаци за обмяна на веществата, растеж и движение — не се наблюдават.“ Химическият състав на камъните също не беше нов. Късчета от скални пластове и някакви плътни кристални структури.

Едно и също месец след месец, ден след ден. Неподвижна пустиня, червено-виолетова, понякога със синкави отблясъци, залята от мъртва и лишена от оттенъци светлина.

Отново погледнах щурманската карта. Синеватата следа криволичеше по нея, пресичайки хълмовете и дупките. Планетоходът се връщаше обратно, преминаваше по няколко пъти над едно и също място и отново се връщаше. Навсякъде той взимаше проби. Отстрани това вероятно напомня обиколките на ловно куче, което търси лисича дупка. Но на онзи, който знаеше твърдите правила при изследването на планетите, би му било ясно: необходимо е прецизно и настойчиво анализите да се дублират — кой знае кога ще можем пак да попаднем върху тази планета; може би след 300 години, а може би и никога. Ето защо необходимо е тя уверено да бъде зачеркната от списъка на онези планети, където е имало, има или би могло да има живот…

Тук всичко беше абсолютно точно така, както и на двете предишни планети. Те също се въртяха около тези слънца и на тях ние също се задържахме доста дълго. И също не намерихме нищо. Аз и сега ги виждах в небето: твърде ярки сред другите обикновени звезди, те изглеждаха като малки лунни сърпчета…

Е какво пък, ние ги зачеркнахме, ще зачеркнем и тази. Време е да се даде на „Микрон“, електронния мозък на планетохода, команда за излитане.

Знаех, че една секунда след получаване на командата планетоходът ще се понесе към стартовата платформа, ще се изкачи по нея, ще се подготви за полет, ще провери всички системи и ще включи стартовия двигател.

Той ще направи всичко сам, аз трябва само да дам команда.

Набрах кода на командата и я предадох на „Микрон“.

Планетоходът, накланяйки се от борд на борд, продължаваше да се катери по стръмнината, измъквайки се от котловината. За малко се задържа върху ръба, избирайки пътя си, пропълзя няколко метра и отново изстреля лепкава лента в почвата, а манипулаторите отново започнаха да се занимават с анализи. Изпълнително начуквайки баналностите във връзка с липсата на нарастваща биомаса и признаци за движение, планетоходът, без да бърза, закуцука по-нататък.

Той се изкатери на хълма. Оттук добре се виждаше надалеч. Пред него върху сивата равнина лежаха многобройни звездовидни сенки — с два тъмновиолетови лъча и с един бледосин: трите слънца осветяваха поредния сипей от камъни.

Планетоходът се приближи към камъните и отново започна анализа.

Затворих очи, пръскащи се от напрегнатото еднообразие, и видях кълбяща се тъмнина и само за миг златистата мрежа на кръвоносните съдове.

— Ще пиеш ли кафе? — дочух гласа на този, който трябваше да ме смени.

Под плътно стиснатите клепки умората бавно се стапяше и без да отварям очи, поклатих глава.

Той седна в креслото. С бегъл поглед огледа приборите. Обръщайки се заедно с креслото, внимателно и по навик се огледа наоколо. Като видя, че планетоходът отново взима проба, запита:

— Кога изпрати команда за излитане?

— Преди пет часа…

Отворих капака на люка, спуснах се през пода по късата винтова стълба, преминах широкия коридор с дебелите жили на кабелите и тласкайки тежката плавно хлъзгаща се врата, се спрях на прага.

Мекото и топло слънце се докосна до лицето ми. Душният вятър от степта се смесваше със солено-влажния кислород на близкото море. В близките дървета се криеха сумрак, топъл мъх и гниещи листа.

Огледах строгото огледално здание на Центъра за връзка с планетохода. Вече от много години идвам тук и когато дойде моят ред, сядам във въртящото се кресло на наблюдателната кабина. Нейните стени, преминаващи в сферичния купол на тавана, изглеждат прозрачни; всеки път те ме пренасят в кабината на планетохода, който ние изпратихме да търси живот в чуждите светове…

Над мене върху прохладната синева на небето се простираше вълнистата лента на полупрозрачните сребристи облаци. Тя ми приличаше на следа от гигантско планетоходно колело.

По-късно, когато се стъмни, хората с остро зрение ще могат да забележат сред далечните звезди светла точка. Астрономите със своите големи телескопи ще различат на нейното място червено-виолетово кълбо и две микроскопични сини искри. Но дори и най-прецизните прибори няма да видят мъртвата каменна планета, кръжаща около тези три слънца и по която нашият „Микрон“ неуморно насочва планетохода.

След пет години „Микрон“ ще стартира от планетата, но не за да се върне у дома. Той ще получи заповед да изследва друга планета и послушно ще полети към нея.

2.

Утрото, както винаги, пламна внезапно и мигновено. Това всеки път ми напомня за лабораторните условия. Там също светлината се появяваше внезапно. Наистина тя там винаги се съпровождаше от слабо изщракване някъде встрани от светлинния източник. На свой ред тук, на тази планета, нищо никога не нарушаваше безвъздушната тишина. И освен това тук след появяването на светлината температурата веднага се повишава скокообразно. Със сто-сто и двадесет градуса за някакви си десет минути.

Впрочем това никога не влияеше нито върху изучаването на почвата, нито върху изследването на химическия състав на камъните, нито върху осъществяването на множество други изследвания и на най-главното от тях — търсенето на каквито и да било следи от живот извън Земята.

В тази главна насока се използуваха всички методи за откриване на биологични съединения, но всичко беше напразно — планетата, както и всички други досега, беше безнадеждно мъртва.

Наистина понякога се появяваше нещо, което дори не може да се нарече затруднение или смущение в работата… Не знаех как да нарека това, тъй като и досега не зная какво представлява то. Анализите категорично говореха, че тук нищо не става, всичко е мъртво и неподвижно и никакви образувания, дори далечно напомнящи жива клетка, не съществуват. А аз отново и отново се връщах към местата, където ме безпокоеше онова, което не бях видял, не бях чувал и не бях усетил. Не зная защо не вярвах на анализите и ги повтарях. Кой знае защо ми се струваше, че на осмия или на десетия път анализите ще покажат нещо ново.

„Кой знае защо ми се струваше…“ А нали твърдо зная, че няма никакви емоции, има програма, вложена в моята електронна памет. Точното й изпълнение е единствената ми добродетел, единственото оправдание за това, че съществувам.

Хоризонтът отново се наклони. Моите колела забуксуваха по наклона. С всяко завъртане заплахата да се разруши моята електронна схема ставаше все по-реална. Мигновено защитата се включи. Тя изключи всички двигатели, планетоходът за миг замря, а след това започна много по-бавно и внимателно да се спуска по-нататък в обширната плоска котловина. В същата тази, където вече съм бил.

И ето още една серия от анализи. Нищо ново. Още една серия, при която резултатът си оставаше същият. Какво ме връщаше отново и отново в тези мъртви пространства? Самият аз не можех да възприема всичко това, а в какви единици и в какви кодове да го предам на хората?…

Знаех, че хората ме виждат върху телевизионния екран. Защото и аз също ги виждах. Когато чувам техните думи, израза на очите и лицата им, аз не се чувствувам самотен, чувствувам се привикнал и сигурен…

Хората виждаха как се връщам върху собствените си коловози и как тъпча на едни и същи места. Те одобряваха моето поведение, като смятаха, че добросъвестно се стремя в съответствие с програмата да дублирам анализите… Нали всъщност наистина ги дублирах! Впрочем не, аз повтарях анализите не защото го налагаше програмата, а поради това, че някаква смътна тревога не ме напускаше.

Трите слънца се разпръснаха по черното небе и сега от безформените камъни с плътни кристални структури падаха три сенки.

Още една проба на почвата. Още един анализ. И все същият резултат. Но защо всъщност отново се връщам на едно и също място. Защо?

Някога чувах разговорите на хората за шестото чувство. То ми изглеждаше съвършено необяснимо — не може да се улови и измери, а това означава, че го няма. Но сега сякаш започнах да разбирам какво представлява то…

Сега, когато пристигна команда за излитане… Тя ми е изпратена от хората още преди пет години…

Веднага се включи стартовата програма и аз се устремих към платформата за излитане. Колелата ми отхвърляха от коловозите безформените камъни. Те отскачаха заедно със своите триъгълни сенки.

Излитането е след една минута. Работи само стартовата програма. И отново възниква вече познатото тревожно чувство. Нещо…

За последен път проверих изправността на всички датчици. Нито един от тях не реагираше на пустотата, която аз не възприемах като пустота, но въпреки това не можеше да се измери от никакви прибори.

Не, това не беше живот — прах, минерали, базалти и плътни кристални структури…

Кристални структури… Кристални камъни… Парчета от камъни… Просто мъртви камъни… Та те наистина са мъртви: не се движат и не се размножават. Те не поглъщат нищо и нищо не отделят…

Усещането за тревога не ме напуска. Необходим беше някакъв друг, принципно друг метод за възприемане на неизвестните ми явления. Обърканост нахлу в стройните редове на моя електронен мозък. Нарушаваше се взаимодействието между блоковете, разколеба се равновесието на цялата система. Всяка секунда можеха да възникнат нови връзки. И те биха създали нова система, която може би ще съумее да възприеме…

Мигновено се включи защитата и моят електронен мозък, без дори за миг да излезе от строя, продължи да изпълнява програмата.

Видях лицата на хората. Дали те разбират какво става? Върху екрана на телевизора се мярка онова, което е било преди пет години. Какво сега правят те? Сега, в тези мигове?…

Аз изпълнявам тяхната команда, аз летя по-нататък, още по-нататък, там, откъдето нашето Слънце не се вижда дори като най-слаба звезда.

3.

Утрото, както винаги, пламна внезапно и мигновено. Това веднага се почувствува от онези мои парченца, които бяха докоснати от изгарящите лъчи на червено-виолетовото слънце. Те бързо се нагряха до сто и двадесет градуса. Но в сенките, които те хвърлят, както и преди лежи космическият студ.

До виолетовото слънце се появиха две по-малки и сини. От всяко мое късче започнаха да падат по три сенки — бледосиня и две тъмновиолетови.

Впрочем всичко това се чувствува само от онези парченца, които сега се осветяват от трите слънца. А всички те са милиони. Те лежат навсякъде по повърхността на планетата и сякаш я държат в моите обятия, а аз всеки миг чувствувам нощта и деня, студа и горещината, равнините и котловините, праха и скалните пластове — чувствувам всяка точка от това безжизнено каменно кълбо.

Такива като мене са много. Нашите създатели от планетата на Синия Гигант отдавна търсят живот във Вселената. Ние сме техните ръце. Ние държим в обятията си вече много планети. Ние долитаме до планетите, избухваме и нашите късчета покриват цялата повърхност — течна и твърда, гореща и студена.

Върху всички планети в междузвездното пространство падат камъни. Моите късчета падаха също като камъни, горейки и разтапяйки се. Метеоритен дъжд от кристални камъни.

Падайки като каменен дъжд, с нищо не наруших обикновеното съществуване на планетата. Не се вмъквах в нея, не я разсичах и не взимах от нея проби. Моите парченца лежаха сред камъните на планетата, без да се различават по нищо от тях.

Нищо повече от кристална структура. Върху много планети има кристали; моите късчета обаче не са прости кристали, а свръхплътни кристални системи. Всяко и най-малко изменение в атмосферата, върху повърхността или пък в недрата на планетата поражда в системата мигновено преустройство. А информацията за това отива до моите създатели.

Камъни и парчета от камъни, паднали от небето — кой може да подозре в това обикновено за всяка планета явление нещо странично, неясно и поради това заплашително? Каквито и да се окажат проявите на живота, аз ще остана невидим и незабелязан от никого.

Но тук няма дори следи от биологични структури. Няма и сянка от живот, дори спомен за него. И тази планета също е мъртва.

Наистина веднъж върху нея падна нещо твърде голямо, много по-голямо от обикновен камък. Пламъкът не само обвиваше това космическо тяло, но и се изтласкваше от него. Огнените струи бушуваха. Изглеждаше, сякаш тялото всеки миг ще избухне. То обаче едва се докосна до повърхността на планетата и пламъкът изчезна. След това в този странен метеорит нещо се размести и той се раздели на две части. Едната от тях остана на мястото си, а другата тръгна…

Това напомняше за живот…

Но непрекъснатите наблюдения на моите кристални камъни не откриваха нищо, което можеше да се нарече жива клетка. И всички анализи, като се сравняваха с програмата, заложена в мене, даваха все един и същи резултат: живи клетки няма, биологически структури няма, жива материя няма, всичко е мъртво, трябва да се търси по-нататък.

Но все пак какво я движеше, ако в нея няма нищо живо?…

Мина време и внезапно двете части на странния „метеорит“ се съединиха в едно цяло. Прогърмя взрив и „метеоритът“ изчезна. Той сякаш се самовзриви и се изхвърли от планетата в космическото пространство. Дали тук действуваха някакви неизвестни на моите създатели и незаложени в паметта ми физически закони?… Или пък това е Разум?… Но ако е така, тогава и аз съм разумен… Аз, кристалният, плътноструктурен автомат, състоящ се от милиони изкуствени парченца, разумен ли съм, или не?…

Мене ме ръководи разумно съставена програма. Разумът е оставил в мене следи…

Тогава може би аз трябва да търся не само следи от живот, но и следи от Разум?… Това трябва да бъде друга програма, друг, принципно друг метод за възприемане на неизвестните явления…

Моите плътнокристални системи сега правеха до един милион преустройства в секунда. Те биха могли да се разпаднат, ако информацията веднага не отиваше до планетата на Синия Гигант… След осем години информацията ще достигне планетата. След 16 години аз ще зная какво ще решат там…

Тук, на тази планета, няма нито живот, нито следи от него… Но може би тук бяха следите на Разума!… И може би те ще могат да бъдат намерени…

4.

Утрото, както винаги, пламна внезапно и мигновено. Всичко беше обикновено, както винаги през последните десет години — мъртва пустиня, трицветни сенки от всеки камък, проби от почвата, които планетоходът правеше…

Ето че е получена команда за излитане. Върху панелата на „Микрон“ се вижда светлинният сигнал за получаването на командата, направен е завой към платформата за излитане и точно се изпълнява стартовата програма… Аз знаех точно какво ще стане през следващата минута и всичко беше така, както и предполагах.

Защо на планетохода се включи защитата. От какво се защищаваше? Какво го заплашваше?

И ето че в този момент върху сферичния екран изплава нещо неразбираемо. Това не беше нещо, виждано чрез „Микрон“ — познатата, омръзнала ми през дългите месеци планета се появи пред мен в някакъв неуловимо странен вид. Аз сякаш я виждах от хиляди различни гледни точки едновременно. Някакви отделни части на релефа се отделяха неестествено рязко, а други почти напълно изчезваха. Образът трептеше, върху него се появяваха черни петна, той потъмняваше и отново припламваше, идваше на вълни, на искри и пръски… Беше почти невъзможно да се разбере нещо, но се долавяше главното: размитите неясни очертания на нашия планетоход, видян едновременно отстрани, отзад, отпред, дори отгоре, очевидно от върха на хълма…

От този триминутен образ, както и опитите на всяка цена да разбера това, което беше невъзможно да се разбере, главата ми мъчително ме заболя.

Образът постепенно се замъгляваше и затъмняваше — „Микрон“ се отдалечаваше от планетата, информацията, която той беше получил неизвестно от кого и неразшифровано изпратил на нас, свършваше… А след това свърши и видеозаписът…

Аз седях, оглеждайки угасналите стени и таван, и като че ли трябваше само да напрегна по-добре зрението си, за да видя всичко отново… Но „Микрон“ летеше вече към друга звезда.

Трепнах, чувайки щракането на вратата. Димка, нашият старши инженер-наблюдател, влезе в кабината за наблюдение. Очите му още не бяха успели да свикнат с тъмнината, но той уверено се приближи към мен и се отпусна в съседното кресло.

— Видя ли как тези роботи въобще не можаха да се открият един-друг — каза той.

— Да, те твърде различно възприемат света… И все пак ние бяхме длъжни да предвидим…

— Няма нищо. Работата може да се поправи. Вероятно и те — Димка кимна с глава някъде към тавана, — те също няма да си откъснат очите от тази планета. На „Микрон“ му предстои да се върне там. Сега вече те никъде няма да се скрият от нас…

Излязох под студеното бяло небе. От морето духаше мокър вятър. Зад дебелите клони на голите дървета се виждаше чашата на антената, гледаща неподвижно към небето, а зад нея беше решетъчната стена на фара с дебелостенния стъклен балон на върха. По-нататък беше плажът — жълт, влажен, недокоснат и около него нежно плискаше прозрачната ледена вода.

А тези, за които ние още не знаем абсолютно нищо — не знаем какви са, с какво ще дойдат и въобще ще дойдат ли, — можеха да се сгромолясат върху главите ни всяка минута…

Край
Читателите на „Трите сенки на камъка“ са прочели и: