Волфганг Холбайн
Антихристът (27)

9.

Сигурно доста силно си беше ударил главата, защото когато се събуди, имаше страхотно главоболие. Следващото, което почувства, беше добре познато от няколко дни, за което обаче се беше надявал, че няма да го изпита: убождането от игла във вената на лявата му ръка, последвано от кратко, силно парене. После чу гласа на сестрата:

— Мисля, че се събужда.

— Лъжете се. Буден е и само се прави, че още спи. — Иглата рязко бе издърпана от вената, Бренер неохотно отвори очи и видя точно пред себе си лицето на лекуващия лекар.

— Няма смисъл да се преструвате пред тези момчета тук — той потупа с ръка апаратите върху нощното му шкафче и върху устните му се появи крива усмивка. — Забелязват всичко, нали знаете? Как се чувствате?

— Боли ме главата — отвърна Бренер.

— Добре. Ако се съди по големината на цицината върху слепоочието ви, сигурно главоболието е доста силно.

— Така е — през зъби призна Бренер. — Съчувствието ви наистина ми действа добре, професоре. — Вече беше свързал гласа с физиономията пред себе си.

— А кой ви е казал, че изпитвам такова? — кисело попита Шнайдер. — Защо всеки очаква от нас, докторите, постоянно да показваме разбиране към всичко и всеки? Мисля, че така ви се пада. Ясно ли ви е колко лекомислено сте постъпил?

— Исках само да…

— …станете и малко да се поразходите, знам — прекъсна го Шнайдер. — И освен това ей така, между другото, да унищожите всичко, което постигнахме през последните дни. — Погледът на Шнайдер гневно проблесна. Ядът не беше престорен и сигурно бе и разбираем, поне от негова гледна точка. Но не и в такова количество. Въпреки това думите му имаха очаквания ефект.

— Съжалявам — каза Бренер. — Наистина не исках да ви създавам неприятности, господин професор.

— Тогава по-добре да не бяхте ставал да се разхождате, мислейки се за някакъв млад бог! — отвърна Шнайдер с все още назидателен тон, но в гласа му вече се усещаше желание за помирение. Лекарите не бяха светци, които всичко прощават и разбират, но истината е, че са свикнали да проявяват загриженост. Докторът намръщено изгледа Бренер, после продължи: — Сега съвсем сериозно: Какво си мислехте? Съзнавате ли какво можеше да ви се случи?

— Страхувам се, че не — с неудоволствие призна Бренер. — Съжалявам. Но се почувствах достатъчно силен, за да…

— Ами разбира се! — отново го прекъсна Шнайдер. — Натъпкан сте догоре с медикаменти! — той посочи апаратите до леглото. — Това тук не само ви охранява, но ви пази и от болките и останалите неудобства на състоянието ви. И сигурно затова ви дава и усещането, че можете да изтръгнете дървета от корените им. Това е така само ако вие го допуснете, повярвайте ми.

Главоболието му беше твърде силно, за да проследи жеста на Шнайдер, но и така Бренер разбираше, че докато е бил в безсъзнание, отново са го свързали с всяко отделно кабелче. Само дето тази мисъл сега не го успокои. Дори напротив — единствените минути, през които в последните няколко дни се беше почувствал наистина що-годе добре, бяха тези, в които не беше свързан с апаратите и в които иглата не беше във вената му, за да го захранва с Бог знае какво.

— Мога да виждам — каза той направо.

Шнайдер присви очи.

— Моля?

— Очите ми — повтори Бренер. — Изведнъж прогледнах, виждам много по-добре. Не съвсем ясно, но не може и дума да става за сравнение с вчера. Дойде съвсем отведнъж — събудих се и вече можех да виждам. Затова и станах.

Реакцията на Шнайдер го обърка. Лекарят го гледа известно време с проницателен поглед, при това за първи път не просто в лицето, а право в очите. После отстъпи крачка назад, вдигна ръка и попита:

— Колко пръста са тук?

— Четири — отвърна Бренер и, честно казано — позна. Ръката на доктора се намираше в неясната граница пред лицето му, така че не беше сигурен колко пръста всъщност вижда. Но все пак шансът беше тридесет процента и той улучи. За миг Шнайдер беше така стъписан, че не беше нужно да вижда лицето му, за да усети изненадата. От изненада дори не се сети да повтори опита, а се приближи и отново мълчаливо се вгледа в Бренер. Странно защо, но Бренер прочете в очите му всички възможни чувства — изненада, объркване, професионално любопитство и онова недоверчиво съмнение, превърнало се при хора като него почти в инстинкт — всичко, но не и радост. — Не сте много радостен — не се стърпя Бренер.

Шнайдер леко се стресна и върху лицето му се появи изкуствена усмивка.

— О, не! — бързо рече той. — Несправедлив сте. Радвам се винаги, когато работата ми се увенчае с успех. Само че идва малко… изненадващо.

— Така ли? — Бренер забеляза, че лекарят размени бърз и многозначителен поглед със сестрата. — Доколкото си спомням, вие сам предрекохте подобно нещо само преди няколко часа. Казахте „спонтанно и в определен момент“.

— Да, разбира се. — Усмивката на Шнайдер изведнъж стана още по-неестествена. — Понякога човек се изненадва, когато собствените предположения наистина се сбъднат. Стана съвсем неочаквано, казвате?

Бренер потисна инстинктивното желание да кимне с глава, от което тя сигурно щеше да се пръсне.

— Отворих очи и виждах. Нали така трябваше да стане? — Сега вече беше съвсем сигурен, че Шнайдер не само не изпитва радост, дори напротив — обезпокоен е. За да не каже изплашен.

— Да, естествено. Но не се радвайте много. Може също така спонтанно да настъпи и влошаване. Сестра, какво става с уреда?

Бренер мислено стисна зъби и обърна глава на другата страна. Болката не беше чак толкова силна, колкото очакваше, но това, което видя, никак не му хареса. Шнайдер можеше и да си има своите основания да реагира по този начин, но в очите на сестрата прочете същото стъписване, а тя не се стараеше кой знае колко да го прикрива. При думите на лекаря се наведе над масичката за инструменти и започна безразборно да върти копчетата. После се обърна и вдигна рамене.

— Всичко работи безупречно.

Погледът на Бренер много добре подсказваше какво мисли за техническите познания на нощната сестра, но не каза нито дума.

— Добре, сестра. Сега отидете при гостите ни, не ми се ще да остават дълго време сами.

Сестрата си тръгна, но Шнайдер не я последва. Не каза и не направи нищо, просто стоеше и гледаше Бренер по странен начин. Погледът му не само го обезпокои, но започна и да го изнервя. Нещо не беше наред.

— Чувствате ли… някаква друга промяна? — попита най-сетне лекарят.

— Трябва ли?

— Мразя, когато на въпросите ми отговарят не с отговор, а с друг въпрос — с остър тон каза Шнайдер. Личеше, че е нервен.

— Не съм сигурен — отвърна Бренер. — Струва ми се, че по-ясно си спомням някои неща.

— Какви?

— Нямам представа — призна Бренер. — Вчера можех да се закълна, че са кошмари, но вече… — Той сви рамене, от което главата още повече го заболя. — Какво всъщност се е случило? Спомням си само експлозия и огън — и някакви объркани неща…

— И аз не знам много повече — каза Шнайдер с глас, който добавяше, „но ви лъжа“. Явно вече бе проумял, че Бренер отново вижда, защото когато продължи, избягваше прекия контакт с погледа му. — Мога да ви кажа само това, което пишеше във вестниците. Както изглежда, двамата с онова момиче сте попаднали направо в голямата битка между Абу ел Мот и части на ЦРУ.

— Абу ел Мот?

— Терорист — обясни Шнайдер. — Истинското му име е Салим или Салид… нещо такова. От десет години го преследват по цял свят, а вие и девойката явно сте имали нещастието да отидете точно там, където са го сгащили.

— Момент, момент. Ако правилно си спомням, половината манастир хвръкна във въздуха…

— Целият — поправи го Шнайдер. — Нямаше оцелели, с изключение на вас. А вие сте оцелял, защото сте се намирал на десет метра под земята.

— Но това е невъзможно! — не се сдържа Бренер. Направи го, въпреки че знаеше, че всяка дума на Шнайдер е вярна. — Подобни неща стават само във филмите!

— Вярно — съгласи се Шнайдер. — Такива работи има само в американските филми, даже не в най-добрите. Но този път е наистина.

— Хеликоптер на ЦРУ и търсен по целия свят терорист водят въздушен дуел над омагьосан манастир, а аз даже не си спомням. Не е честно!

Шнайдер се усмихна, но само за секунда.

— Ще си спомните. Според мен можете да изкарате доста пари от цялата история, когато излезете от тук и журналистите ви нападнат. Но се страхувам, че преди това ще трябва да отговорите на доста въпроси.

— На ЦРУ?

— Нали ви казах, че подобни неща се случват обикновено във второкласни филми, а не в истинския живот и не във Федерална република Германия. Ако добре съм разбрал написаното във вестниците, в момента американците са навели глави и се преструват на умряла лисица. Хората недоволстват от този екшън в стил „Дивия Запад“, а пресата още повече раздува нещата. През последните дни три пъти идваха служители на прокуратурата, а за полицията пък да не говорим. Задържам ги, доколкото ми е възможно, но няма да издържа още дълго, страхувам се.

— Не мога да им кажа много — призна Бренер.

— И се радвайте, че е така. Ако искате съвет от мен — продължавайте да твърдите, че нищо не помните. Все едно кой ви разпитва. И за какво.

Странно, но защо ли Бренер все повече имаше чувството, че професорът се върти около нещо, което не иска да му каже? Рядко преди беше срещал човек толкова открит и директен като този лекар, но сега го усукваше като провинил се ученик. Бренер реши да го улесни малко и му подаде една ключова думичка.

— Това момиче, което беше с мен… стопаджийката. Откриха ли я?

— Не — отвърна Шнайдер. — Дори и трупа и не са намерили. Сигурно е напълно изгорял.

Тогава откъде Шнайдер знае за нея? Ако от обитателите на манастира никой не е оцелял, тогава и никой не може да знае, че с него е имало момиче. Това означаваше само едно: Шнайдер лъже. Но защо?

— Възможно ли е да стане така? — попита Бренер.

— Човешко тяло да изгори на пепел? — Шнайдер кимна с глава. — А защо не? Поне на теория е възможно.

— А на практика?

— Нямам представа — призна професорът. — Не съм бил там. Знам само това, което ми разказаха. А то не е много.

— Май доста покриват историята, а?

— Учудва ли ви? Както казах, хората са настръхнали. Ракетни дуели между хеликоптери могат да стават само на кино, а не из Таунус. После и този тайнствен манастир… Напрегнатата нотка в гласа му вече не можеше да убегне от вниманието на Бренер. Сигурно и самият Шнайдер го почувства, защото само след секунда добави с кратък, нервен смях:

— Що за манастир всъщност беше? От двадесет години живея тук, но никога не съм чувал за него, макар че е само на двадесетина километра.

Това беше първата наистина конкретна информация, която Бренер получи, откакто се събуди в странната болница. В последните минути получи достатъчно други сведения, които, макар и не толкова конкретни, бяха много по-обезпокоителни. Например това, че Шнайдер не бе останал в стаята, за да му съобщи нещо, а по-скоро обратното — да измъкне нещо от него.

— Представа нямам — отвърна той, което си беше самата истина. — Но добре си спомням, че нямаха даже електричество. И не изглеждаха особено радостни от появата ни.

Шнайдер стана съвсем директен.

— Иначе нещо друго не ви ли направи впечатление?

— Нищо, за което да си спомням. Защо?

— Просто съм любопитен.

Лъжеш като изпечен мошеник, помисли си Бренер. Не че така му се струваше, беше абсолютно сигурен. Отведнъж всичко си дойде на мястото.

Недоброто предчувствие, което го обзе след предпоследното му събуждане, се превърна в увереност — нещо с болницата не беше наред. Държаха го тук не само като пациент, но и като затворник.

— Може би по-късно ще си спомня още нещо. Изглежда, че все пак прогнозата ви е вярна. Постепенно всичко се подрежда, спомените ми също.

Шнайдер не се и постара да прикрие разочарованието си, но не продължи да настоява.

— Прав сте. По-късно ще можем надълго и нашироко да си поговорим, в някой по-подходящ час. Мога ли спокойно да ви оставя и да смятам, че няма отново да тръгнете на разходка?

Бренер вдигна свободната си ръка към главата, но не посмя да я докосне.

— Бъдете сигурен, че няма да го направя. Но можете да ми направите още една услуга. Сложете нещо против главоболие в химическия коктейл, с който тази машина ме напомпва.

— Нямайте грижа, вътре има всичко, което ви трябва.

Сигурно и много повече. Бренер почти физически усещаше как забравата бавно капе през тънката игла, забодена в ръката му. Спомените, за които разказа, нямаше да се върнат, докато е свързан с апарата.

Шнайдер се поколеба още малко, после излезе, без да се сбогува и без да загаси осветлението.