Волфганг Холбайн
Антихристът (25)

7.

За малко да стане жертва на собствената си предпазливост. Нещо в тази болница не беше както трябва и не беше нужно да си търсен терорист, за да го разбереш. Още докато се качваше нагоре, му направи впечатление необичайната тишина. Болниците — поне в четири сутринта — не бяха места, където е шумно като на пазар, но на третия етаж, където последва непознатия, наистина беше твърде тихо.

Салид не чуваше абсолютно нищо. Непознатият — сравнително млад мъж, светлокож, с късо подстригана руса коса и облечен доста леко, имайки предвид времето — се беше отказал от асансьора и бе тръгнал по стълбата. За да не се издаде, Салид му остави известна преднина и… за малко щяха да го разкрият. Получи се старата игра на преследвания преследвач, но този път нещата отидоха по-далеч — докато светлокосият следваше портиера (може би, за да не бъде открит от него), Салид последва него и твърде късно усети, че в играта има и друг участник. Тъкмо беше затворил вратата на стълбището, когато зад себе си чу стъпки и видя сянка зад релефното матово стъкло. Бързо се обърна надясно, изтича безшумно няколко стъпала надолу и със затаен дъх се притисна към стената.

В същия миг вратата се отвори и двама мъже се показаха на стълбищната площадка. В слабата светлина, идваща от коридора, Салид различи бели панталони и бели ризи с къси ръкави. Лекари или санитари, все едно — болничен персонал, които по някаква причина бяха решили да се качат по стълбата вместо с асансьора.

Салид безшумно изруга. Ако светнеха лампата, щяха да го видят и тогава се появяваше проблем. Не се и съмняваше, че ще са му нужни само секунди, за да се справи с тях, но това не решаваше проблема. За да е съвсем сигурен, че няма да го издадат, ще трябва да ги убие, и точно това беше проблемът му. Не беше сигурен дали все още може да направи подобно нещо. Сърцето му заби учестено, той инстинктивно се изпъна и вторачи поглед в двете черни очертания в тъмнината два метра над себе си. Не стана нужда да взема решение. Мъжете не запалиха осветлението. Единият много тихо затвори вратата след себе си, а другият продължи да стои неподвижно и с наклонена на една страна глава да се ослушва нагоре. Не използваха стълбата, за да поддържат тонуса си или за да не чакат асансьора, а поради същата причина като него.

Облекчението все пак продължи съвсем кратко, докато разбра, че няма никакво основание за успокоение. Явно не беше единственият разбрал, че в сградата има неканен гост. Но кой казва, че двамата търсеха другия, а не него? И двамата с непознатия бяха влезли практически едновременно в болницата. Кое го караше да смята, че са открили другия, а не точно него или пък и двамата? Ами ако накуцващият портиер съвсем не е бил лекомислен, а най-съзнателно е излязъл от портиерната, за да им постави капан, в който и двамата слепешката влязоха?

Професионализмът на Салид му попречи да пилее повече време, ядосвайки се на себе си. На първо време щеше да е достатъчно да следва навика си и да приеме за най-възможен най-лошия вариант, докато не се докаже противното. Въпреки това реши по-късно да помисли върху факта, че е започнал да става непредпазлив.

Двамата санитари забързаха нагоре по стълбите с уверените крачки на хора, които достатъчно добре познават околната обстановка, за да не ползват осветление. Не говореха, но Салид усети, че се поколебаха, преди да отворят вратата на горния етаж, а после го направиха много предпазливо. Бяха тръгнали на лов.

Салид изчака, докато чуе щракването на затварящата се врата над себе си, постоя още миг и чак тогава безшумно и бързо пробяга по стъпалата нагоре. Пулсът му се беше успокоил. Случилото се в гората онази сутрин го беше променило до неузнаваемост, но не бе отнело старите му рефлекси и инстинкти. Когато спря пред вратата на етажа и долепи ухо до стъклото, не беше нищо друго, освен една бойна машина. Ако в този момент някой беше отворил вратата от другата страна, с абсолютна сигурност срещата за него щеше да има смъртоносен край.

Не чу нищо. Макар че мъжете имаха преднина само от около десетина секунди, не можеше да долови шума от стъпките им. Движеха се или много бързо, или много тихо.

Салид натисна дръжката на вратата, силно притисна дланта на лявата си ръка в стъклото, за да заглуши всякакъв шум, и отвори вратата само няколко милиметра. Коридорът пред него беше също така пуст, както и на долния етаж, но за сметка на това пък ярко осветен. Двамата мъже не се виждаха никъде, но когато Салид отвори широко вратата и пристъпи напред, веднага разбра къде бяха изчезнали. Само на няколко крачки отпред вляво коридорът правеше остър завой, а от дясната страна продължаваше още двадесет-двадесет и пет крачки напред. Салид се обърна наляво, отиде с бързи крачки до ъгъла…

— Вие там! Стойте!

Със светкавична бързина Салид се обърна кръгом и вдигна ръце. Лявата му длан закриваше гърлото, а дясната беше вдигната високо, със свити пръсти, готова да се забие в очите, гръкляна или меките части. Но зад него нямаше никой. Гласът беше дошъл от другата посока. Проклятие! Беше много по-напрегнат, отколкото му се щеше да си признае. Още една възможност, при това не за подценяване, да направи следващи грешки…

— Останете на мястото си! Безсмислено е!

Тонът на гласа беше доста по-остър от преди и едновременно с думите се чуха неравномерни стъпки и шумове като от боричкане. Салид предпазливо надникна зад ъгъла.

Картината, която видя, беше толкова странна, че за малко щеше да се изсмее на глас. Младият мъж, когото беше последвал, тичаше като подплашена кокошка на зиг заг по коридора, връщаше се обратно, а след него подтичваше куц старец в сива престилка и напразно се опитваше да го хване за ръкава. Все пак бягството изглеждаше обречено на неуспех, защото отзад коридорът свършваше пред затворена двукрила врата от армирано стъкло, а в другата посока бяха застанали двамата санитари, които за малко не откриха Салид. Явно се забавляваха от гледката, защото се виждаше, че нямат никакво намерение да помогнат на възрастния човек с престилката.

— Спрете най-после! Вече няма никакъв смисъл! — изпъшка старецът. Движенията му не бяха по-бързи от тези на най-обикновен пешеходец, но пъшкаше така, сякаш е пробягал в спринт сто метра. Лицето му беше станало яркочервено. — По дяволите, да не искате да получа… някой инфаркт?

Колкото и абсурден да се стори въпросът на Салид, непознатият наистина спря и погледна възрастния човек с ужас в очите. Когато старецът обаче се приближи, той бързо се дръпна крачка назад. Погледът му гореше и Салид забеляза, че пръстите чевръсто се мърдат. С отсечени движения местеше глава ту наляво, ту надясно и продължи да отстъпва назад, докато гърбът му опря в стената. Беше изпаднал в паника.

Салид се питаше защо. За първи път ясно различи чертите му и един поглед беше достатъчен, за да разбере, че човекът не е престъпник. Освен ако престъпниците в тази страна вече не бяха започнали да носят дрехи на проповедници.

Стъклената врата се отвори широко и през нея нахлу мъж в лекарска престилка. Имаше оредяла коса и носеше очила с елегантна тънка златна рамка, но изражението на лицето му изобщо не подхождаше на този външен вид. Изглеждаше ядосан по начин, не типичен за хора като него, а и гласът му звучеше така.

— Какво става тук? — с властен глас попита той. — Какво означава този шум? Това тук е болница, а не гара! — С професионално пренебрежение погледът му се плъзна върху лицата на двамата санитари и на стареца, после се съсредоточи върху това на проповедника. Над рамката на очилата му се появиха три дълбоки успоредни бръчки, които изведнъж му придадоха вид на недоволен дакел. — Вие сте доста упорит май, а?

— Нали ви казах, че… — подхвана неканеният гост.

— И аз ви казах — ядосано го прекъсна лекарят, — че не искам да ви виждам повече тук. Мислех, че се изразявам достатъчно ясно. Това, което вършите в болницата, е незаконно и може да се изтълкува като влизане с взлом. Или най-малкото като нарушаване на вътрешния ред.

— Да извикам ли полицията? — попита възрастният портиер. Лекарят се престори, че мисли, преди да даде отговор, но по погледа му Салид разбра, че отдавна е взел решение. — Не, не веднага. Можете да се върнете на работното си място. После изчака точно толкова, колкото му трябваше на портиера да се обърне и да направи една крачка в посоката на Салид, и допълни с тих, леден глас:

— И ще ви бъда много задължен, ако в бъдеще изпълнявате задълженията си малко по-съзнателно. Явно в последно време тук всеки може да си влиза и излиза, когато си иска.

Портиерът сви глава между раменете си и постъпи доста умно, не казвайки нищо. Салид бързо се дръпна назад към стълбищната площадка и се качи две стъпала по-нагоре. Беше сигурен, че този път старецът няма да тръгне по стълбите. Беше куц и качването и слизането по стъпалата със сигурност му беше трудно и го изморяваше. Сметката му се оказа вярна. След няколко секунди една приведена сянка мина с провлачени стъпки покрай матовото стъкло, а малко след това се чу шум от вратите на асансьора. Салид се върна в коридора, но не се обърна веднага наляво, а с обигран поглед се огледа наоколо.

Беше влизал в достатъчно болници почти по цял свят и тъй като всички някак си приличаха, веднага откри това, което търсеше. Премина безшумно по коридора, отвори вратата на склада за бельо и се промъкна вътре, без да пали лампата.

Този път обаче удари на камък. По етажерките чак до тавана бяха подредени кърпи за лице, спално бельо и одеяла, но нямаше престилки. След кратко търсене все пак успя да открие един свит на топка син халат, хвърлен в една от етажерките и явно забравен там. Салид съблече якето си, нахлузи халата и с разперени пръсти разроши косата си. Маскировката не беше особено добра, но ако човек не се вгледаше внимателно, можеше да го вземе за пациент, който е объркал коридорите.

Претърси внимателно джобовете на якето си, за да не остави нещо, което ще го издаде, скри го на най-горния рафт на етажерката и отиде до вратата. Оттук не можеше да вижда какво става зад ъгъла на коридора, но добре чуваше гласовете. Гласът на лекаря тъкмо казваше:

— …питат мен, вие вече трябва да седите в полицейската кола и на други да обяснявате какво търсехте тук.

— А няма ли да питат вас? — попита другият.

— По принцип, да. Но, изглежда, имате късмет.

— Мога ли да говоря с него?

— С Бренер ли? — Салид буквално чу как лекарят поклати глава. — Не. Но щом сте дошъл да говорите с някого, ще можете да го направите. Само не съм сигурен дали ще ви хареса… Сега какво? Ще бъдете ли разумен, или да викна още двамата санитари, за да ви пазят?

— Едва ли ще е нужно.

— Иска ми се да се надявам, че е така. Търпението ми си има граници, знаете ли? А вие почти ги достигнахте. Господа, можете да си вървите. Но имайте готовност, ако все пак нашият гост промени решението си и стане неразумен.

Салид притвори вратата, но не плътно, за да не предизвика издайнически шум. Стъпките се приближиха, минаха край вратата и заглъхнаха. Чу приглушени гласове, но през дървото на вратата не можа да разбере думите. Нетърпеливо зачака да чуе шума от асансьора, но той не последва.

Салид изруга наум. Измина цяла минута, но отвън нищо не се раздвижи. През вратата долитаха само глухите гласове на двамата санитари. Или чакаха асансьора да дойде, или се занимаваха с нещо друго, но все още бяха тук. Лявата му длан, с която продължаваше с все сила да стиска дръжката на вратата и едновременно да я държи затворена, постепенно започна да се сгърчва. Внезапно изпита странното чувство, че усеща как времето започва да тече по-бавно. И още нещо.

Усещането беше още по-налудничаво, но толкова силно, може би защото беше толкова абсурдно и толкова реално. Отведнъж почувства, че не е сам в тясната тъмна стаичка. Имаше нещо вътре. Някой.

Сърцето на Салид започна да бие с тежки, неравномерни удари. Металът на дръжката в ръката му изведнъж стана толкова студен, че пареше кожата му като огън. Нещо се взираше в него. Не беше само усещане. Беше поглед, чието докосване можеше да усети физически, така както и присъствието на нещо непознато можеше да бъде усетено материално, с такава наситеност, че почти го заболя. Той беше тук.

Преследвачът не чакаше той да дойде при него, както си беше втълпил. Беше тук и вероятно през цялото време е бил наблизо и го е наблюдавал — невидима сянка, безшумен наблюдател в мислите му, който е знаел всяка негова стъпка, още преди тя да е направена. Наистина ли си беше въобразил, че може да го победи? Направо смешно! Какво можеше да направи срещу същество като това?

Салид тихичко простена и затвори очи, но от това тъмнината не изчезна, а проникна зад клепачите му, което я направи още по-неприятна. Не изпитваше страх; не и за себе си и не в този момент. Нещо му подсказваше, че Нещото, застанало невидимо зад него, не е дошло, за да го убие. Отдавна можеше да го свърши, ако искаше — още преди три дни в онази сутрин в гората, вероятно и във всяка останала секунда, изминала след това. Беше тук, за да извърши нещо много по-жестоко — да му демонстрира неговото безсилие. Всичко, което вършеше, всичко, което планираше и мислеше, беше обречено на неуспех. Беше се намесил в неща, твърде големи за него. Приличаше на някой, който се опитва да спре внезапно наводнение с голи ръце. Това беше посланието, което му предаде безшумната сянка. Можеше да се откаже, да излезе от стаичката и да се предаде на двамата санитари отвън.

Но Салид нямаше да е Салид, ако се откажеше, още повече пък сега. Вместо да направи онова, което му прошепна гласът на страха, той се обърна и впери широко отворените си очи в тъмнината зад гърба си.

Беше сам, но наситеното усещане за нечие призрачно присъствие не намаля, а се засили. В тъмнината заедно с него имаше още нещо. Салид разтвори очи още по-широко, докато се насълзиха, опитвайки се да пробие мастилената тъмнина с поглед, а когато не успя, опита да проникне зад бариерата, отделяща света на действителното от този на неуловимото. Не успя да го направи, но самото съсредоточаване му помогна да направи крачка назад в действителността.

Сякаш се събуди от някакъв сън. Беше облян в пот, в устата си усещаше горчив вкус, сякаш е ял нещо развалено, но усещането, че го дебнат и гледат, беше изчезнало. Отведнъж Салид осъзна кой враг е срещнал в тъмнината.

Страха.

До този момент си мислеше, че знае какво е страх, но явно се беше заблуждавал. Познаваше всички възможни видове страх: страх за собствения живот, страха да не попаднеш в ръцете на противника, страха от капитулирането, страха от болка и от болести и много други. Но едва сега осъзна, че има и друг, стоящ над всички останали, много по-лош, за който нямаше причина и който се появяваше съвсем сам. Не страх от нещо, а страх в най-чист вид, който просто беше тук и срещу който нищо не помагаше. Тук, в тъмния тесен склад за бельо, на може би най-смешното място на света, за да осмислиш подобно нещо, тук се запозна с него.

И вече знаеше, че винаги ще е с него, независимо дали е светло или тъмно, дали е вътре или отвън в коридора, дали е сам или сред хиляди други. Беше докоснал нещо в онази сутрин в гората и това докосване бе отровило част от човешката му същност и го бе превърнала в нещо друго. Нещо, което щеше да го съпътства през целия му останал живот. И което накрая щеше да го победи.