Владимир Шчербаков
Тази вечер

Странна вечер: днес сякаш искат да се срещнат едни други слънцето, дъждът и вятърът. Струпаха се облаци, и бели, и тъмни, те плават над покривите като пролетни ледове и ти се иска да протегнеш ръка и да ги пипнеш: да видиш дали са студени или топли, меки или може би крехки? А хората изглеждат днес забързани и смешни. Мен би могла да ме блъсне кола, скърцането на спирачките и крясъка на шофьора чух над самото си ухо. Сякаш разбудил се, скочих върху тротоара и съборих стареца-точилар. Аз малко го познавам (макар че на нашата улица той не е чест гост), войната почти не му е оставила лице — белег вместо вежди и нито едно парченце здрава кожа. Освен това по всяка вероятност той е контузен: нито преди, нито даже днес, когато му помагах да стане, той не пророни нито дума.

Странна вечер. В края на работния ден изведнъж при мен нахлу Левин и ми донесе пластмасовия преобразувател, който ми беше обещал преди една година. На мен обаче дори не ми се прииска да изпробвам уреда, да се прибера в къщи и веднага да го изпробвам, а отидох на кино от 6 часа.

Първоначално прожектираха стара кинохроника, показваха ленти, посипани с жълтоватия прах на времето — прах, който не се изтрива. От овразите, от заснежените падини изпълзяваха точки, които с попътния леден вятър летяха по полето и се превръщаха в скиори. А стройният войник, носещ се пред всички редом със стремителната „34-ка“, приличаше много на баща ми.

Странен вятър. Но ако всъщност погледнеш обективно на нещата, нищо особено не беше се случило. И ето сега вече в къщи, когато през стената в съседната стая на втория ми баща шуми вестник — той го отгръща и разтваря на необходимите му страници, като шумно сърба чай, — аз постепенно се успокоявам. Чувам гласа на майка си. Щракането на телевизионните клавиши. Сухия звук от запалена клечка (вторият ми баща пуши, но „с мярка“ по десет цигари на ден, и то само с филтър). Понякога точно в такива вечери аз чувам как вторият ми баща добродушно коментира по мой адрес. Бидейки добър и добросъвестен втори баща, той трябва да ме обича, но какво е любовта без бащински напътствия, дружески пожелания и мъжки откровения? Той обича да разговаря за „младежта въобще“: ту с горчивина изтъква инертността и пасивността на „нашите млади хора“, ту рязко и ядно говори за „преуспяващите сополанковци“, които „винаги и всичко ще развалят“, и в двата случая намира подкрепа у майка ми.

По отношение на мене вторият ми баща е прав: всичко, свързано с мене, става не както при другите хора, самият аз се смятам за неудачник. През миналата пролет едва не се ожених за момиче, което много ми харесваше, но се оказа, че то, срещайки се с мене, обича друг. Оттогава измина една година. И през цялата тази година аз мислех за нея, за живота въобще, за любовта и за смъртта — за всичко.

Да се почувствуваш най-накрая зрял на 26 години не е чак толкова лошо, както казва вторият ми баща. Хрумна ми една проста мисъл: баща ми е загинал, когато е бил по-млад, отколкото съм аз сега, и моят дядо — също. Това значи, че самият аз съм най-възрастен от всички ни.

Веднъж казах на майка си, че ми е омръзнало дребнавото опекунство и не мога да си губя времето да споря за глупости. Но нима нея можеш да я убедиш в нещо? Тя и досега се страхува да излезе от къщи, ако се къпя във ваната. Тя смята, че мога да заспя в топлата вода и да се удавя.

Общо взето, ние живеем задружно. Аз дори не се обиждам на втория си баща за нравоучителния му тон — та нали и аз мога да му казвам всичко, което мисля за него. А когато той ми досажда със своето пъшкане над вестника, както сега, просто отивам в своята стая и от вежливост не затварям вратата напълно, а само я притварям. Моят втори баща „не е изучавал живота по книгите“, той е „специалист с голям стаж“, практик. Но според мен, ако това трябва и да дава някакви преимущества, то само ако останалите условия са равни.

Може би съм несправедлив към него, може би не винаги съм прав. Може би цялата работа е в това, че помня истинския си баща. Още не ходех на училище, когато той замина на фронта, но вече разговарях с него за всичко: за Земята, за Слънцето и за атомите. Ние разлиствахме с него книга, на гърба на която винаги беше напечатано: „Хартия без примеси на дървесна маса.“ Баща ми ме научи да чета по първия том на „Животът на растенията“ — и по този начин за първи път научих за цейлонските гори, за цветните снегове на Гренландия (такива изглеждат те понякога поради микроскопичните водорасли), за светещите мъхове и кръвожадните росянки. Колко лесно и просто беше да се пътешествува от страница на страница, по гори и планини, върху гърба на някакъв допотопен хартиен динозавър, настръхнал с милиони печатни редове! Ние заедно се ориентирахме в тънкостите на трицветния печат и в природата на северното сияние, разглеждахме радиоларии и светенето в Гейслеровите тръби — докато майка ми не ме сложеше да спя (струва ми се, че татко никога не би се досетил да направи това навреме).

Старите книги и досега си стоят по полиците на моята библиотека. Времето не ги е състарило: завинаги ще си останат такива ясни пресованите златни букви по техните подвързии.

В 43-та година баща ми го пуснаха от катедрата, той замина за фронта и изчезна без следа. А баба ми все го чакаше и чакаше, и в 45-та, и в 47-ма, чак до смъртта си. В 48-ма дойде вторият ми баща и, разбира се, ние с мама започнахме да живеем по-леко.

Татко стана за мене мит.

Някъде бях видял една картина. Тя имаше кратко заглавие: „Войник“. Войникът държеше в ръцете си автомат. Под краката му и наоколо — до самия хоризонт — горят, сякаш играчки, танкове и разрушени самоходни оръдия, вървят в атака и падат върху почернелия сняг пехотни батальони. Гигантската фигура на войника не е гротескна и не е тежка. Това е просто висок и строен войник и ръката му дори някак си нежно притиска автомата. Под краката му е войната, той сякаш не я забелязва, а гледа някъде встрани и надалеч. Навярно през кървавите огньове и взривове той е видял късче синьо небе. Но само за секунда войникът е застанал така. Ето, ето неговата рота ще се вдигне от земята, ще се изправи с целия си исполински ръст и те ще тръгнат на юг и на запад, тъпчейки с ботушите си огъня. Трябва ли да казвам, че войникът върху картината прилича на моя баща?

А веднъж, много отдавна, сънувах черния край на зимна гора и къщи, изгорени до основите — само комините на печките стърчат като надгробни паметници. Застудява. Дъхът се превръща в снежинки, в скреж. Ние уж бягаме към края на гората, а пред нас снегът се набръчква като от ударите на пръчки. На края на гората се мятат тъмни фигурки и се разнасят сиви облачета дим. Върху мен има бял маскировъчен халат със заскрежени ръкави, краката ми с труд се измъкват от снежната стъклена вата. Изведнъж нещо ме удари в лицето, в главата толкова силно, че не почувствувах болка. В този миг сънят се прекъсна. Помня, че скочих от кревата, мъчейки се да овладея страха си. Зад замръзналия прозорец ярко светеха сутрешните звезди, в отоплената стая беше топло и уютно. Часовникът цъкаше спокойно, а зад стената похъркваше вторият ми баща.

Видях как слънцето се плъзна надолу по покрива на съседната къща, как потъмняха дърветата пред входа, в чийто клонак младите врабчета току-що бяха устроили шумна разправия. Часът на звездите още не беше настанал. Още светят като вишни куполите на църквицата, а през широко отворения прозорец лъха топлина също както през деня.

Аз помня залезите през 45-та. Тогава, кой знае защо, бяха се навъдили много врабци, а сега почти не виждам такива. В 49-та покривите обраснаха с първите телевизионни антени, а край прозореца ни понякога почна да преминава точиларят — същия, когото днес съборих на тротоара.

Няколко пъти той ми точи ножчето, разпръсквайки бодливи искри, и с жестове ме караше да стоя настрана.

Обичам вечерните часове, в които можеш да четеш или просто нищо да не правиш — да мислиш и да си припомняш. Преди често включвах телеусилвателя и дълго си играех с него, но след това вероятно той ми омръзна. Даже мама започна да избърсва от него праха, тъй като аз падам малко лентяй. Но телеусилвателят е моя стара идея. Тогава аз току-що бях завършил Радиофизическия факултет и имах цели два месеца свободно време. Идеята беше проста: да се усили полето, предаващо телепатичната информация.

При обикновения високоговорител микрофонът преобразува звуковите вълни в пулсации на електрическия ток, тези пулсации се усилват и подават до високоговорителя. Струва ми се с това никого няма да поразиш, но ако това би се удало по същия начин с неизвестното поле, пренасящо мислите на разстояние, то би било истинска сензация. Първоначално да го преобразуваш в електромагнитно поле, след това да го усилиш (та нали с това би се справил обикновен електронен усилвател!) и получените електрически сигнали отново да преобразуваш в изходно поле.

Прочетох планина от статии за телепатията. Издирих материали и за статистическата обработка на резултатите от наблюденията, и за методиката, по която се правят експериментите, и за влиянието на страничните шумове върху устойчивостта на връзката. С една дума, за всичко, само не и за природата на полето. В това отношение и досега не са публикувани никакви сериозни предположения. Не може всъщност да се смята сериозно, че информацията се пренася от електромагнитни вълни! Да се сведе всичко към електромагнитното поле би означавало според мен да заприличаш на бабичката от вица, която не може да си представи как локомотивът може да тегли вагоните без коне.

Аз не знаех и не зная какво може да представлява това поле, пренасящо мислите на разстояние, но вярвах, че то може да се преобразува в електромагнитно поле. Блъсках главата си върху преобразуватели, изпробвах кристали, някакви биометални мрежи, пластмаси, желета, дървесни стърготини, обработени с химикали, и времето на надеждите още не беше се свършило.

… Зад стената се чува гласът на втория ми баща и шумоленето на вестника: „О, да, днес има нов филм.“ Знам предварително: сега мама ще се приближи до моята врата и ще каже, че по телевизора предават нов филм. И аз ще отвърна: „Не, мамо, нямам време.“ Не обичам телевизия. И сега наистина съм зает. Левин най-после ми подари парче полупроводникова пластмаса, което означава, че мога да поизпробвам новия преобразувател — ако изведнъж стане. Всъщност аз говорих с Левин преди около една година. Някога той стана за мен идеал на човек, „правещ наука“. Той е сдържан и коректен. Дори, струва ми се, може да бъде наречен затворен. Но тази негова затвореност съвсем не прилича на навиците на хитрия научен отшелник, който денонощно мъти топлички мисли за кариерата си.

Левин ме изслуша спокойно.

— Но разбери — каза той, — никой не знае какво представлява всъщност това поле. Може би мислите се пренасят съвсем не от поле.

— А от какво пък? — запитах аз.

— Не зная — отвърна Левин, като се засмя. Той се изправи в позата на наставник, трезв и обективен. Какво мога да противопоставя на „непогрешимите физически канони“, на „усилията на голяма група от специалисти, работещи върху изходния проблем“?

Направих това, което винаги правя в подобни случаи: кимнах с глава и казах: „Ти си прав.“ Обърнах се и тръгнах. Левин ме догони.

— Захвърли тая работа, старик — тупна ме той по рамото. — Ти би могъл да увековечиш името си по всякакъв друг начин. Само не по този. Завърши по-добре статията, за която говореше. Изведи приблизителните формули, изгради графици. Изкарвай си хляба!

Кой знае, може би Левин беше тогава прав. Днес той ми донесе пластмасата. Направи това, защото се отнася добре към мен, но не и към моята идея. Жалко.

Ето как вече от десет минути търся електромагнитния екран и не го намирам. Сякаш се е провалил в земята. Тръгвам да се карам с мама. Колко пъти трябва да говоря нищо да не се пипа по моята маса? „Нищо не съм пипала“ — оправдава се тя. „Но тогава къде изчезва всичко?“ — казвам аз. „На масата ти е безпорядък, истински склад — казва тя. — Само избърсах праха.“ „Глупости — настоявам аз. — Никакъв склад. Изчезнала е една метална кутийка.“ „Никаква кутийка не съм виждала“ — казва тя.

Намерих екрана в чантата си. Как ли е попаднал там?

На улицата се стъмни доста. Щракане на копчето и в радиолампите на моя усилвател запламтяват червените езичета на нажежаващите се нишки. Тяхната светлина е бледа и несигурна — розовати трепкащи петна върху стената, а тъмнината зад прозореца от това става още по-плътна и гъста. Преваля силен дъжд, който бързо утихна. Дворът, дърветата, покривите, рамките на прозорците почерняха и заблестяха. Звуците станаха глухи, някак си влажни и във въздуха заплава воден прах, през който далечните фенери се виждат като през матово стъкло. Неизвестно откъде се разнесе съскане и лек гумен удар сякаш от сблъскването на вратите във вагона на метрото.

Вече е много късно. Нашите си поговориха, поговориха и легнаха да спят. И на мене ми е време. Може би днес ще сънувам баща си. Нощта ще погълне годините и в паметта ми ще оживеят старите сенки. Малка и подвижна, баба ми, с умното си лице, ласкаво и сърдито ще ме разтърсва за рамото: „Ставай, ставай, време е за училище!“ Татко ще се изправи до библиотеката, за да прелисти нашите книги. Той ще разказва, а аз ще слушам. Помислете си само, за първи път в живота си да чуеш за ледниците и спиралните мъглявини, за опитите на Плато и вълните на Херц, за кроманьонците и за новозеландските растения-овци! И това може да се преживее отново и отново, но само че насън. За малко книгата ще замръзне и успокои в бащините ръце като хилядокрила птица. Тогава ще ми се поиска да говоря и забързано да разкажа на татко за себе си — и в този миг ще се събудя.

Така ставаше винаги. Винаги означава в тези три или четири нощи, през които се срещах с баща си насън. Това беше отдавна.

Може би баба все пак, макар и мъничко, ме е заразила със своето неверие, че татко е загинал. „Малко ли са те, скъпите, които не ги пущат да се върнат от чужбина, които са контузени и осакатени, може и пътя за къщи да е забравил, разни неща могат да се случат.“ Биха могли да го задържат хора и обстоятелства, а след това той не е имал къде да се върне. А на мен татко ми е нужен и осакатен, така мислех, мисля и сега, по навик, до този момент.

Чува се гласът на диктора по радиото: „Двадесет и три часът и тридесет минути московско време. Предаваме…“ Нечий прозорец хлопна. Хлопна още веднъж. Това вече не беше прозорец, а вратата на вагон в метрото. Но всъщност аз не бих могъл да чуя хлопването на вратата под земята. Що за глупост. Но тогава какво е това?

Стрелката на моя часовник гръмко отчита секундите: двадесет, тридесет, четиридесет… Махнах часовника от ръката си — така по-удобно мога да наблюдавам циферблата… Осемдесет, сто и двадесет, сто и петдесет. Удар. Отново врата. Две и половина минути — взето средно, именно времето, което е нужно на метрото, за да измине разстоянието между две станции.

Сега чувам стърженето на колела: вагонът напуска станцията, релсите пригласят на колелата, а звуците потъват и изчезват в тунела. Отново настава тишина. Жива тишина, от която понякога се ражда гръм.

Започвам да се досещам каква е работата. Усилвателят е включен, ето какво е. Този път той сякаш работи.

Преобразувателят улавя неизвестно поле, превръща го в електрическо напрежение, то се усилва и отново поражда поле, а в резултат двама души (единият от които съм аз, а другият — някой неизвестен в метрото) са свързани с нишка, с канал, който свободно предава мислите и чувствата. В това не е лесно да повярваш изведнъж. Не е лесно, тъй като твърде дълго чаках тази минута и се страхувам да не сбъркам.

Подтискам вълнението си и ставам разсъдъчен вероятно защото само така мога да се противопоставя на фактите. И чувствувам, че напразно си губя времето. Стърженето на колелата изчезна. Затихна всичко. Това е най-малкото в пълна степен достоверно. Разбирам по това, че връзката е била осъществена. Щом се е прекъснала, значи е съществувала. В този момент ми се поиска да повторя случилото се пак.

Овладявам нервите си грижливо, струна по струна и те сякаш зазвънтяват, готови да се отзоват на едва доловимата мелодия. Устните ми пресъхват. По слепоочията преминава бързо топла вълна. Познавам станцията на метрото. Вестибюлът и стъпалата на ескалатора се мерват като на цветна полупрозрачна картинка, за миг закрила черния от дъжда двор. Мернаха се и изчезнаха. Отново се виждат слепите блестящи прозорци, мокрите дървета и лунният резен, срязан от края на един облак. Далечна свирка, кой знай откъде взела се, угаси шумоленията и за минута настана тишина, в която се вслушвах жадно. И чух.

Ескалаторът тичаше нагоре и изкачваше човека, с ръцете на когото се докоснах най-после до влажната масивна врата. Твърде познати бяха внимателните движения на тези силни ръце. Чувствувах ги почти така добре, както ако бяха мои собствени. Дочух лекия нощен вятър и студените самотни капки, откъсващи се от тополите. Светлината изчезна. Остана нощта и мократа улица. И човекът, вървящ към нашата къща.

Той крачеше по улицата, а аз броях стъпките, които оставаха и потъваха зад гърба му в локвичките на асфалта, и онези, които още ни разделяха.

Той крачеше, както и преди, леко и бързо и му оставаше да измине само малко от съседната улица, да завие наляво и да излезе на нашата улица — само около триста метра, не повече. Но той зави по-рано — той ходеше така някога, дори през 50-та, самият аз още тичах към училище по същия път, през съседния двор. Помогнах му, показах му път без глухи ъгли, кратък път към къщи — та нали знам там всеки камък, всяка дупка.

Той влезе в двора и се насочи към нашия вход — малка тъмна фигурка с пакет или куфарче в ръка. Той бързаше. Исках да го разгледам по-добре и не можех. Причината беше това, че от далечните фенери изведнъж на всички страни се разлетяха жълти влажни лъчи и нищо не можеше да се види наоколо освен тези лъчи.

… Вратата на входа скърца толкова силно, сякаш иска да изкрещи. Бързите стъпки по стълбата изглеждат безкрайни. Той се изкачва… Първия етаж… Още един етаж… Още. Слепоочията ми изстиват и ставам, за да му отворя вратата. Колко дълго не е идвал! Но нали той знае всичко. Той е минал през огън и вода и ако не е идвал, това значи, че така е трябвало. Звъни се.

Някаква невидима нишка се разкъсва.

Трябва да отворя вратата на баща си, а толкова е трудно да вдигна ръка, трудно е да шавна. Случи се нещо непоправимо. Закачам с крак кабела и в моя усилвател лампите угасват. Изчезнаха розоватите петна върху стената. От полуотворения прозорец полъхва влажен хлад от замрелите в небето облаци — изпъкнали и неподвижни.

Тичам към вратата. Щракам ключалката. На прага стои точиларят на ножове и аз успявам да видя как неговите очи гаснат под широкия влажен белег на мястото на веждите.

— Извинете — с труд проговаря той. — Исках да запитам нямате ли нужда от наточване на ножовете си?