Виктор Комаров
Превратът се отлага

Малкият диск на Слънцето се спусна съвсем ниско над хоризонта и както винаги стана червено-виолетов. За земното човешко око всичко на тази планета изглеждаше неестествено. Но най-лошото от всичко бяха тези червеникавовиолетови залези, навяващи непреодолима тъга… Впрочем всичко това съвсем не угнетяваше Клей. През двете години на първото в неговия живот космическо дежурство той още не беше успял да загуби интереса си към необикновеното.

Клей бавно пристъпваше по пътечката, изкачваща се към базовата къщичка. В ръцете си носеше малка тъмна топка, едва забележимо по-голяма от билярдна…

Най-сетне Клей се добра до стълбата и тежко се изкачи горе. Дишайки тежко, сякаш след тежки усилия, той влезе във вътрешната стая, затвори зад себе си стоманената врата и пусна топката върху пода.

Топката зазвъня жалостно и продължително.

Фери се разшава на своето легло.

— Отново си домъкнал някакъв боклук? — лениво процеди той, без да обръща глава.

— Ама ти само погледни!… — възторжено каза Клей. — Такава малка, а тежи около 25, а може би и цели 30 килограма.

— Как не ти омръзна да се ровиш в тези боклуци — със същия безразличен тон отбеляза Фери, като продължи да лежи с лице, обърнато към стената.

— Боклуци?… — възмути се Клей. — Та нали всичко това е останало от тях!

— Всичко това отдавна, отдавна е изследвано — със скучен глас процеди Фери. — Без нас…

— А може би не всичко?

— Господи — промърмори Фери. — Какъв човек си.

Покашляйки, той се обърна и опря краката си в пода:

— Е…

Клей приклекна и ласкаво прекара по топката ръка, като че ли гладеше котенце.

Топката наистина изглеждаше необикновено. Тя беше направена от някакъв странен материал, който не приличаше нито на метал, нито на полимер и изглеждаше прозрачна, но същевременно не можеше да се разгледа какво има в нея. Повърхността на топката потрепкваше и пробляскваше странно, върху нея се появяваха и изчезваха мъгливи плетеници.

— Виждаш ли?

— Е и какво? — невъзмутимо вдигна рамена Фери. — Топка като топка.

— Ти всъщност си странен човек, Фери — Клей се намръщи и неговите гъсти и тъмни вежди се сляха над носа му. Това беше сигурен признак, че започва да се ядосва. — Тебе с нищо не могат да те изненадат и удивят…

— А нима на този свят е останало нещо удивително? — захили се Фери. — Още повече тук, на тази забравена от бога планета, от която дори и местните жители още отдавна са се измъкнали…

Клей изхъмка.

— Не, всичко отдавна, отдавна е разпределено по полиците — въздъхна Фери. — Никакви тайни. Никакви сензации. Нищо, което да може да възбуди въображението.

— Рискована философия — промърмори Клей. — Можеш да попаднеш във върхово положение.

— Честно казано, сега мен ме интересува само едно — отряза Фери — още колко дни ни остават?

Клей се протегна сладко, разпери ръце встрани и нагоре и заяви:

— А на мен тук ми харесва…

— Някога и аз бях такъв — съгласи се Фери. — Бих искал да те видя отнякъде след петото дежурство. Всичко ти втръсва…

— Не съм съгласен!

— Е, добре, добре — примирително каза Фери. — Прибери си топката, защото е време да се храним.

Клей се примири и с края на обувката си лекичко побутна топката към края на масата, където беше струпана цяла камара най-различни неща. Но изведнъж топката издаде свистящ звук и като описа по пода няколко неочаквани и странни зигзаги, стремително се вмъкна под леглото. С два скока Фери се озова до вратата.

— Идиот — нахвърли се той върху Клей. — А ако това е мина?

— Не прилича — невъзмутимо каза Клей.

— Откъде да знаеш — промърмори Фери, поглеждайки тревожно към кревата, под който все още се разнасяше свистене и странно припукване. — Какво ще наредиш сега да правим с нея?

— В началото, когато я намерих, тя свистеше също така. А след това нищо, успокои се.

Свистенето постепенно затихна.

— Виж какво — решително каза Фери. — По дяволите. Ти както искаш, но аз сега веднага ще я отнеса в хранилището. Така ще бъде по-сигурно.

Той се приближи към леглото, коленичи, внимателно протегна ръка и улови топката.

Не стана нищо. Тогава Фери притисна топката към себе си. Тя обаче сякаш беше сраснала за пода.

— Що за чудесия!

— Не й се иска да я пренасяме в хранилището — усмихна се Клей.

Сякаш в отговор на тези му думи топката изведнъж се откъсна от мястото си, промъкна се под ръката на Фери и се дотъркаля до краката на Клей, като на няколко пъти сякаш галейки се, се отърка в обувките му и отново се мушна под леглото.

— Слушай, Фери — каза Клей, — а какво, ако пък…

— Какво?

— Какво би било, ако… тя е разумна?

— Глупости. Обитателите на тази планета са били двукраки и двуръки като човека. Това е доказано точно.

— Струва ми се, че тя нещичко разбира… По-добре да я оставим на мира.

— Е добре — предаде се Фери. — Нека да я…

Той започна да приготвя яденето, като от време на време хвърляше тревожни погледи по посока на леглото. Но топката се държеше спокойно.

— Какво имаме за ядене? — поинтересува се Клей, сядайки на масата.

— Като първо — ястие 13, дроб на три — започна Фери. — Като второ…

Клей страдалчески набръчка челото.

— Какво ти е харесало в тази дяволска цифра…

— Ти пък какво, да не си суеверен? — запита Фери. — Напълно изискан деликатес.

— Не се ли страхуваш от бога, Фери? Та ние ядем този дроб през ден: през всяко твое дежурство.

— Бифтек ти се иска, а? При това, ако може и кървав?

Клей мечтателно вдигна вежди.

— Половин галактика за парче месо…

— Знаеш ли какво — започна Фери, но изведнъж се стресна и без да мига, се взря в масата. — Каква е тази щуротия!?…

Клей също погледна и скочи, като с шум преобърна табуретката.

Пред него върху чинията, разпръсквайки дразнещ аромат, лежеше огромно парче месо с апетитна, румена коричка.

Клей бавно протегна ръка и с показалеца си внимателно се докосна до загадъчния бифтек.

— Месо…

— Глупости. Откъде тук би могло да има месо?

— Не зная — каза Клей, — но това е месо.

Той извади джобното си ножче и като прикрепяше бифтека с лявата си ръка, внимателно отряза неголям къс. По срязаното се запрецежда розова течност. Клей набучи отрязаното парче с края на ножчето и го поднесе към устата си. Отхапа внимателно. Прехвърли хапката с език от буза до буза и съсредоточено започна да дъвче…

— Месо, дявол да го вземе — изкрещя той. — Истинско месо!

Фери, който го наблюдаваше напрегнато, се усмихна:

— Месо?… Проклета планета. За пълното нещастие не ми достигаха само халюцинации.

— Какви халюцинации, по дяволите — изруга Клей. — Казвам ти, че това е бифтек. И то отличен. Нима си ослепял, та не виждаш?

— Е добре, виждам… Какво от това? Зрителна измама.

— А, измама? Е добре, тогава пипни го.

Клей протегна ножа, на края на който розовееше парче от бифтека.

Фери се намръщи, но все пак внимателно опипа на няколко пъти месото с два пръста.

— Сега усещаш ли? — запита Клей.

— Усещам. Какво от това? Каква е гаранцията, че не е халюцинация?

— А сега ще го натъпча в гърлото ти — ядоса се Клей.

Фери обаче вече беше успял сам да вземе месото от ножа. Той дълго го дъвка, смука като от време на време спираше да диша.

— Убеди ли се?

Фери повдигна рамене:

— В какво? Какво всъщност съм почувствувал: пари на езика, има вкус на месо, но нали и едното, и другото са само мои усещания; не, няма никакво месо.

Клей се разсмя.

— Та това е чудесно, старче. На мен ще ми се падне повече.

Той приближи табуретката до масата и енергично се зае с тайнствения бифтек. Фери също седна до него и като си мърмореше нещо недоволно, не по-малко енергично се зае със своята любима „тринадесета“ порция.

— Това беше нещо прекрасно — каза Клей, довършвайки десерта.

— На твое място не бих забравил и тринадесеторката.

— Защо? — изненада се Клей. — Наядох се чудесно.

— Ами затова, че илюзиите, макар и да са годни за ядене, то най-малкото са лишени от калории.

Клей съжалително погледна към Фери:

— Ти все още ли смяташ това парче месо за илюзия?

— Разбира се. А какво друго ти ще заповядаш да бъде?

— Ти сам казваш, че илюзиите не могат да служат за храна. А аз съм сит.

— Ситостта също е усещане. Поради това тя може да бъде лъжлива.

— Но бифтекът беше напълно реален.

— Значи ти вярваш в бога? — запита Фери.

— Какво общо има тук господ?

— А как другояче? Та нали току-що пред очите ми стана чудо. От нищото се появи парче месо. Пълна мистерия.

— Каква ти мистерия. Ти очевидно си така подивял тука, че си забравил за Айнщайн.

— Какво общо има Айнщайн?

— Аб-со-лют-но… И по-специално това, че масата зависи от скоростта. От две частици, ако те хубавичко се ускорят, по принцип може да се приготви цяла галактика, а не само бифтек.

— Да допуснем — уморено се съгласи Фери. — Но къде си слушал, че атомите сами се подреждат в добре изпечен бифтек? Вероятността за такова събитие е десет на някаква си минус стохилядна степен. Фактически — на нула.

— Разбира се, ти си прав, ако се няма предвид, че бифтекът се появи именно такъв, какъвто си го представих аз.

— Великолепно! Значи богът си ти?

— Дявол да го вземе! — закикоти се Клей. — Ти направи потресаващо откритие. Впрочем на бог не му се харесва да бъде споменаван дяволът.

— Няма нищо. В твоя власт е да си опростиш греховете.

— И това е истина. Само че аз въобще не умея да правя чудеса.

— Защо пък, опитай! — усмихна се Фери.

— И ще опитам — безгрижно каза Клей. — Какво чудо да направя? — и той се огледа наоколо.

— Не е ли все едно — Фери се тръшна във фотьойла, който стоеше в ъгъла на стаята, и кръстоса крака. Както винаги, след като се нахранеше, и сега той изпадна в добродушно настроение. — На този, който може да твори чудеса, е безразлично какво именно ще сътвори… Ще сътвори или унищожи…

— Почакай — подхвана Клей, — ами това е идея!

Той хитро примижа и погледна към Фери:

— Какво пък, я да опитаме. Нека фотьойлът, на който ти седиш сега, да престане да съществува…

Не стана нищо.

— Ти си бил страшен чудотворец, — засмя се Фери.

Внезапно той обаче се сепна и започна да се намества, защото с фотьойла започна да става нещо странно. Огъна се неправдоподобно, сякаш в мултипликационен филм, след това подскочи на крачетата си като буен кон и изведнъж започна да се стапя…

— Хей — развика се Фери, но беше късно. Фотьойлът окончателно се разтвори, и той се строполи на пода.

— Ето, това е… — подхвърли Клей.

— Какви са тези глупашки шеги? — ядосано каза Фери, разтривайки натъртения си лакът.

Клей вече беше дошъл на себе си.

— А нима се е случило нещо?

— И той още пита…

— А, ти си паднал и си се ударил… Но нали това са само твои усещания…

— Ти остави тази работа… — започна Фери, но като погледна към мястото, където току-що беше фотьойлът, замлъкна. — Дявол знае каква е тази работа…

— Така — доволно отбеляза Клей и унищожи масата.

Фери само изхъмка.

Клей вече беше набрал инерция. След масата унищожи една табуретка, след това друга, след това нощното шкафче, а след това отново създаде една от табуретките.

— Стой — извика Фери. — За мен е достатъчно.

— Кое? — осведоми се Клей.

— Ти нямаш никаква фантазия, това е… Унищожи-създаде, създаде-унищожи… като дете. В края на краищата става скучно.

— Във всеки от нас живее дете — каза Клей.

— Въпреки това ти би могъл да измислиш нещо по-интересно.

— Цял живот съм мечтал за вълшебната пръчица — без да го слуша продължи Клей. — А сега, изглежда, че тя е в ръцете ми, но като за проклетия, не мога да измисля нищо… През детството си нямах такива играчки.

— За някого играчки — промърмори Фери, — а за някого…

— И какво ти подсказва твоята скъпа логика? — не преставаше Клей. — Стана нещо, което противоречи на всички закони. Не е ли така? Но ако всички закони вече са известни, както твърдят някои, то ще се наложи да признаем, че съществува „нещо“, което стои над законите. Какво ще кажеш по този повод?

— Ще кажа, че си прав — мрачно промълви Фери.

— Какво?… — изненада се Клей. — Сериозно ли говориш?

— Не ми е до смях, Клей.

— Глупости — отсече Клей. — Просто някакъв нов парадокс.

— Хубав парадокс… Клей-чудотворец?… Може би ще напишеш формулата? Не, стига ми! Връщам се на Земята и ставам мисионер. Ще летя по планетите и ще разказвам за чудесата… А теб ще те взема като нагледно пособие.

— Че какво! — възмути се Клей. — Да не би да те посрамя. Само че ще се наложи ти да споменаваш по-рядко дявола.

— А може би зад цялата работа стои именно дяволът. Ти знаеш ли сигурно?

— Не зная — съгласи се Клей. — Зная само, че добре правя тази работа.

— Между другото, как правиш всичко това?

— Много просто — мъча се да си представя по-ясно онова, което искам. Образно. Това е всичко.

— По дяволите! — изведнъж извика Фери. — Гледай!

Клей се озърна. Кълбото се намираше до самата стена, там, където току-що беше леглото. То се беше надуло до размерите на футболна топка и напрегнато пулсираше, светейки отвътре с бляскавата светлина на изумруд.

Клей се приближи до топката и се наклони над нея.

— Това твоя работа ли е? — запита той.

Изумруденият цвят мигновено премина в рубинов. Топката се откъсна от пода, подскочи нагоре на метър и половина, едва не закачи Клей, за миг неправдоподобно увисна в най-горната си точка, а след това се спусна надолу и отново позеленя.

— Как да разбирам това? — объркано запита Клей.

— Изглежда, че е нещо като потвърждение — предположи Фери.

— Впрочем със същия успех би могло да бъде и отрицание.

— М-да — додаде Клей, като продължаваше замислено да гледа топката. — Впрочем — изведнъж се оживи той — имам една идея.

Клей се приближи до топката почти плътно.

— Ако това означава „да“ — изрече той на срички, — нека да изчезне…

Клей се огледа, но благодарение на неговите старания стаята беше почти изпразнена. Погледът му за миг се спря на Фери. В очите на Клей блеснаха палави пламъчета.

— Ей, ей — не на шега се изплаши Фери.

— Че какво пък? — невинно каза Клей. — След това ще те „сътворя“ отново.

— Ще ме сътвориш… Такъв, какъвто ти си ме представяш. Но това съвсем няма да бъде същият Фери. Не, моля ти се, остави.

— Така да бъде — милостиво се съгласи Клей. — Тогава — той отново се обърна към топката, — ако това е „да“, нека отново се появи масата.

Масата се появи в същата секунда.

— Сега — каза Клей — остана да се изясни какво представлява от себе си „не“… А след това ще можем да играем на една игра, от която се увличах през детството си: да откриваш кога ти отговарят само с „да“ или само с „не“.

— Да се изясни не е сложно — отбеляза Фери.

Той пресече стаята и застана до Клей.

— Как ще означим „не“? — запита той, като гледаше към кълбото.

Този път то остана на мястото си, но изумруденият му цвят премина в яйчножълт.

— Какво беше това? — запита Фери, като очерта широк полукръг във въздуха. — Вълшебство?…

Яйчножълтият цвят стана още по-отровен.

— Виждаш ли? — каза Клей. — А ти съжаляваше, че на този свят не е останало нищо неизвестно… Обитателите на тази планета са знаели повече, отколкото ние с тебе.

— Почакай — отдръпна се Фери и отново се обърна към топката. — Значи съществуват природни закони, които на нас, ето на него и на мене, на земната наука са още неизвестни?

Кълбото рязко се зачерви.

— И всичко, което стана тук, се подчиняваше на тези закони?

Кълбото замига с рубинова светлина.

— Сбогом, мисионерство! — разсмя се Клей. — Ще ти се наложи още веднъж да обърнеш гръб към самия себе си и да се заемеш с разрушаването на съвременната физика.

— Не се дръж като палячо — намръщи се Фери. — По-добре помисли как да получим цялата тази информация… Бихме ли могли да получим съответната информация? — обърна се той към топката.

Тя пожълтя.

— Поставяш неправилно въпроса — забеляза Клей.

— Прав си, Клей, това не е въпрос, а по-скоро разочарование.

— А на мен ми се струва, че разбирам. То е програмирано така от тези, които са живели тук по-рано.

— Благодаря за обяснението, до това и сам някога бих достигнал. Но защо? Защо те не са поискали да разделят с някого своите знания?

— Може би природните закони не трябва да се подаряват в готов вид и да е необходимо ние да ги изстрадаме сами.

— Защо тогава е цялата тази фантасмагория? — промълви Фери.

— Не зная… Може би за да се разбие нашият навик да абсолютизираме всичко. Твоят навик…

— Ще се наложи да го вземем със себе си на Земята. Там ще се ориентираме — каза Фери.

Кълбото отново засвети с жълта светлина.

— То не иска на Земята — отбеляза Клей.

— Какво значи — не иска? В края на краищата това е само една машина.

Жълтата светлина стана ослепителна.

Фери прекрачи към кълбото.

То затрептя като птица, попаднала в мрежа.

— Пази се, Фери — извика Клей.

— Хич не ме е еня! — Фери протегна ръка.

В този миг жълтата светлина загасна. Кълбото се откъсна от мястото си, промъкна се между Клей и Фери, втурна се към затворената врата и като мина безпрепятствено през нея, изчезна.

Клей и Фери объркано се погледнаха и след това се взряха във вратата, която беше останала невредима.

— Дяволска работа — промърмори Фери. — Двадесет сантиметра титанова стомана!

Клей вече беше дошъл на себе си.

— На негово място бих постъпил точно така — замислено каза той.

— М-да… — Фери въздъхна. — Така и нищо не научихме. — Кой знае защо, той се усмихна. — Няма как. Превратът във физиката се отлага.

— Бъркаш, научихме — възрази Клей. — И то немалко.

— Какво имаш предвид?

— Научихме, че този преврат е неизбежен. А това все пак значи нещо.