Владимир Шчербаков
Отстъпление

Градът на осите

Когато се прехвърли от ракетата в каменния дом, построен наскоро от астрофизиците, цялата четворка изпитваше някаква неловкост, като че вместо работа я очакваше почивка. Ръководителят на групата биолози Генадий Александрович Гарин, сякаш донякъде оправдавайки се, още в една от първите вечери подхвана разговор за изкопаемите забележителности, радващи и досега специалистите на отдавна усвоената и така добре изучена Земя; за живата ставопера риба — целакантус, уловена край бреговете на Мадагаскар; за легендарния морски кон и дори за птеродактилите, уж забелязани веднъж над африканските джунгли.

— Няма какво да се говори, у дома работата е по-интересна — каза Кавардин, един от четиримата биолози, сякаш не забелязвайки накъде бие Гарин.

Зад прозорците на всички страни бяха се пръснали дюни и каменисти безжизнени хълмове; и всеки от работещите тук знаеше, че пясъчните вълни достигат хоризонта, заобикалят планетата и като че ли се завръщат отново иззад хоризонта, от другата му страна — толкова еднообразен беше ликът на това пясъчно море с редки острови-скали и каменисти хълмове, мечтаещи за вода. Нито дъждец, нито капчица влага в знойния ден. Само тънка и неуловима като пара сутрешна роса в долчинките, призрачни бисери по сухите листа и измамни тъмни сенки под камъните, в които не можеш да намериш прохлада.

Ентомологът Валентин Колосов по време на този разговор крадешком правеше бележки в тефтерчето си — може би той водеше старателно дневник. Неговият колега Станислав Сварогин слушаше като че ли внимателно, но изражението на лицето му говореше, че според него едва ли на тази планета ще се намери място за приказки и легенди.

— Да имаше повечко вода! — каза Колосов, изчаквайки паузата, и то прозвуча така искрено и развълнувано, че всички се усмихнаха.

— Да се наводни и напои. Нямам възражения. Прието. — Кавардин вдигна ръка.

— Възразявам — неочаквано каза Гарин. — Не ми се иска така бързо да нахлуваме в този свят. Това не е Сахара и не е Гоби. На тукашните оси водата необходима ли е и имат ли нужда от нея сухите храсталаци? Може би водата, тази вода, която ние ще измъкнем на повърхността, ще отрови всичко живо тук. Кой знае?

— Та тук няма вода дори под пясъците. До сонди няма да се стигне — добави Сварогин. — Нито капка. Всичко е в атмосферата. Това са само остатъци. Скоро и те ще се разпръснат.

— Е, не чак толкова скоро — възрази Колосов, — хилядолетия, десетки хиляди години още те ще се задържат, дори може би повече. Нас няма да ни има вече, а тук всичко ще си остане, както и преди. И скалите, и прашните бури, и осите… Те ще ни надживеят.

… През целия следващ ден и още няколко дни поред Колосов изучаваше поведението на осите. Той започна с прости опити. Върху склона на хълма, обрасъл с рядък храсталак, бяха монтирани прибори и кинокамери. Изпълзявайки от дупките си, техните обитатели правеха кръг, понякога и два кръга и се отправяха да търсят плячка. Колосов насипа купчинка пясък и заби в нея пръчка точно пред входа на една дупка. Това беше първият въпрос, може би много прост, който трябваше да послужи за начало на диалог. Нали именно умението да се задават на природата въпроси е в основата на всяко познание.

Насекомите сякаш не обръщаха внимание на настъпилите промени и както преди излитаха и кацаха на площадката, но вече се забелязваше известна разлика: преди да отлетят към дюните, те кръжаха над дупката по-дълго, отколкото преди. Но ето че се връщаха, изчезваха в пясъка, отново се появяваха, издигаха се във въздуха — и отново, както и преди, само един-два кръга над своята „база“, нито едно завойче повече. Стана ясно, че купчинката и пръчката ги объркаха и те изучават местността, преди да се отправят на път. Изучили я, те преставаха да реагират на измененията в обстановката, които вече ставаха за тях нещо обикновено, нещо обичайно. Колосов изравни купчинката и махна пръчката. Както и трябваше да се очаква, осите при първото си излитане кръжаха дълго над площадката. Те отново бяха озадачени от случилото се. Дотук, до втория опит с купчинката пясък и пръчката, те се държаха съвсем като земните оси филантус. Може би ако тук не ставаше дума за Колосов, а за друг човек, изводите щяха да са готови: да, това са обикновени оси. Но Колосов, подчинявайки се на някакъв необясним импулс, продължи работата. Фасетъчните очи на насекомите реагират на различни ориентири и възприемат тяхното положение с точност, достъпна понякога само за уредите.

Как всъщност те запомнят белезите на своето жилище? За да се отговори на този въпрос, бяха необходими други, по-прецизни наблюдения и Колосов реши да не изпуска от очи две-три оси. Той разчисти площадката пред избраните дупки, махна всички камъчета, пръчици и тревички, които биха могли да служат за ориентири. И ето че се появи първата оса, мъкнейки плячката си — гъсеница или стоножка, уловена в „джунглите“ от храсталаци. До момента, в който от дупката я отделяха два-три метра, всичко протичаше както обикновено. Но ето, че тя спря, увисна във въздуха и изведнаж започна да се мята така, че беше трудно да се проследи полетът й. Увисна още веднаж, вече на половин метър от земята, след това започна да описва кръгове и най-накрая се отпусна уморено на пясъка, близо до своето жилище, без да може въобще да го намери.

Втората оса се върна една минута по-късно и започна бавно да се снижава, но и в нейното поведение настъпи поразяваща промяна: тя спря, метна се на една страна, след това на друга, описа широка дъга и най-накрая увисна във въздуха. Тя също не можа да намери нито един познат ориентир. Ето тя се спуска близо до гнездото, отново се изкачва и летейки само на няколко сантиметра от повърхността, сякаш започва да изучава методично местността и скоро просто се блъсва в гнездото и се скрива в него.

В това време първата оса започва да търси жилището си, пълзейки по разширяваща се спирала и влачейки след себе си тежкия си товар. На петия кръг тя се натъква на входа на дупката си.

Третата оса намери своето гнездо най-бързо от всички, сякаш по някакъв неизвестен начин й е предаден опитът на нейните предшественици. Сега Колосов стана по-внимателен отпреди. Трябва да се забележи мигът на отлитането! И трите оси се показаха почти едновременно, вдигнаха се на височина около един метър и започнаха да кръжат около площадката (кръговете все повече се разширяваха, докато спиралата им не се разгърна в права линия, водеща право към местата им за ловуване). Колосов изчисли, че те се завъртяха по осем пъти над площадката, запомняйки новите ориентири.

Към края на следния ден, без да дочака неизбежната среща в дома, той се свърза с Гарин, който взимаше проби от почвата близо до него.

— Опитайте се да приучите осите към изкуствени ориентири — посъветва го Гарин. — Разположете ги под формата на геометрични фигури или рисунки.

— Рисунки? Смятате, че ще могат да се ориентират в чертежи и рисунки?

— Защо не?

— Осите обикновено разпознават само прости фигури — окръжности, елипси, триъгълници… Исках да пробвам с пресичащи се окръжности. Поне само като начало.

— Нека да поработят върху квадратурата на кръга — каза сериозно Гарин.

— Довечера ще съобщя за резултата — в тон му отвърна Колосов.

— Добре — каза Гарин. — В къщи заедно… Да, ето какво още… Поучете ги да четат.

Екранът угасна. Колосов смачка белия пластмасов лист и машинално го пъхна в джоба на куртката си. Събра шепа камъчета и ги постави около гнездото под формата на квадрат. Свиквайки с квадрата, осата безпогрешно намираше входа към своя дом. Сега тя се ориентираше само по квадрата и беше достатъчно той да бъде изместен, за да започнат дълги търсения. Променянето на формата даваше същия резултат. Осите, ориентирани към квадрат, не признаваха трапеците и триъгълниците. Е и какво, помисли си Колосов, всичко е правилно, земните оси също различават триъгълник от окръжност.

Той разбърка камъчетата и местейки ги машинално, изписа думата „дом“. В средата на буквата „о“ се намираше дупката. Изведнаж осата долетя, потърси, потърси и намери дупката. Колосов остави надписа и започна да наблюдава. При следващото си завръщане осата направо се мушна в гнездото. „Чете? — помисли си Колосов. — Глупости, просто познава буквата-кръгче. А ако…“

Решението му дойде внезапно. Той остави надписа, но замести овалите на буквите „д“ и „о“ с ромбчета. Осата се върна и безпогрешно се отправи към гнездото.

Колосов постави по-дълги надписи: „дом на оса“, „вход за дома“, „гнездо“. Осите ги „четяха“ независимо от характера на написаните букви. Нещо повече, заместването на един надпис с друг не завари осите неподготвени, всички още от първия път намираха дупката. Това вече приличаше на истинско четене. „Защо преди се лутаха в страни от триъгълниците и трапеците? Какво се случи?“ — помисли си Колосов.

… Една минута по-късно Гарин стоеше до него и с интерес четеше надписите от камъчета.

— Виках ви, Валентине… Мислех, че се е случило нещо… Къде е екранът?

— Ами аз го… — забърка се Колосов. — Ето го…

Той извади екрана от джоба си, смачкан и без напрежение.

— В къщи! — изкомандува Гарин.

— Не — възпротиви се Колосов. — Още малко, обърках се.

— Толкова повече е необходимо да се върнем — каза Гарин.

— Как може, Генадий Александрович? Вижте само — та те четат тези надписи!

— Те ги разпознават така, както и фигурките.

— Не!… — И Колосов разказа как е променял написаните букви и какво се получило след това.

— Интересно — каза Гарин, — а какво би станало, ако опитаме всичко отново? Надявам се е ясно, че моето предложение да ги научим да четат беше шега?

— Ето първия опит: купчинка пясък и пръчка.

Колосов събра камъчетата и пъхна пръчката в направената отново пясъчна купчинка.

Осите веднага намериха пътя.

— Е добре, нека предположим, че това е памет — каза Колосов. — Да опитаме нещо по-ново, но от същата серия.

Той махна от площадката всичко и оформи сложна фигура от камъчета. Всички оси намериха дупките си.

— Нищо не разбирам! — възкликна Колосов. — Те трябваше да бъдат объркани от промяната.

— Работеше ли кинокамерата? — запита Гарин.

Колосов кимна, след което махна безнадеждно с ръка. Те седнаха на меките седалки и всъдеходът ги понесе през пясъците към станцията — в къщи.

По пътя Гарин внимателно и с неподправен интерес го разпитваше за отношението му към изненадите на първите дни. Колосов се мъчеше да не избързва с изводите си.

Какво мисли по отношение на осите? Засега не може да се каже нищо определено. А впрочем… Защо пък да не се направят преки опити за определяне на интелекта им? Да, той не е сбъркал термина. Именно така: Може би вече има достатъчно факти. А може би трябва да се изчака. Ясно е само това, че всичко, което бяха правили досега, поражда само нови и нови въпроси. Външният вид може да лъже, постъпките — също. За това има достатъчно примери дори на Земята. Да, това е по-скоро мимикрия, подражание. Някога през детството си той се учеше да различава търтеите от дивите пчели. Това съвсем не беше просто. Те събират нектар по един и същ начин и трябва да ги разгледаш отблизо, за да ги отличиш. Така външно си приличат, че човек се пита защо е целият този маскарад. Цялата работа е в жилото на дивата пчела. Не всяка птица ще се реши да се полакоми и да опита отровата на пчелното жило. Безобидният търтей, бръмчейки, дори не подозира, че на света има пчели, които напълно му приличат, и лакоми птици. С първите той въобще не се среща, а с птиците дори и да се срещне, то това е в предсмъртния му час. Но дългата история на неговите предци се развивала така, че външният му вид, външният вид на дивите пчели и на търтеите и очите на птиците все пак са си въздействували по някакъв начин, без да имат връзка помежду си.

Разбира се, това е съвсем прост пример. Дали пък осите не подражават съзнателно и насочено? Не е изключено на планетата да има два вида оси. Единият вид е мимикриен и тогава е необходимо той да бъде намерен. Именно този вид е може би истинският в обикновения земен смисъл.

У дома те кадър след кадър изучиха внимателно малките събития на пясъчния хълм. Поразяваше рязката промяна, някак си изведнаж в края на деня осите сякаш поумняваха. Така поразяващо се отличаваха те от сутрешните оси, запомнящи старателно най-прости ориентири, броящи камъчетата в групите от линии и геометричните фигури и объркващи се всеки път при смяната на тези „фарове-ориентири“.

Впрочем Кавардин смяташе, че е станала някаква грешка или може би опитите са осъществени нечисто, а най-сигурното е, че самата методика е порочна и дава на осите ключ към разгадката, разбира се, случайно. Сварогин се изказа в полза на хипотезата „интелект“, макар и много предпазливо (може би под влияние на думите на Кавардин и неговата твърда позиция: невъзможно да е интелект!).

Когато изслуша Сварогин, Гарин запита защо тогава осите сутринта са се държали иначе, защо първите кадри дават съвсем друга картина без нито един намек на смисленост в поведението.

— Трябва да се провери още един път — твърдо каза Сварогин.

— А на мен ми се струва, че неговите оси са поумнели завинаги, безвъзвратно, ако може да се каже така. Как мислите вие, Валентине? — Гарин погледна изпитателно към Колосов, сякаш искаше наистина да реши въпроса с болшинство на гласовете.

— Съгласен съм с вас — просто каза Колосов, — макар да не разбирам нищо. Така ми се струва и това е.

— Помислете — каза Гарин и започна да разглежда едно от камъчетата, взети от хълма.

— Да, да… — заговори внезапно Колосов. — Та те нали са могли… да забележат, нали?

— Да допуснем — каза Гарин, — да допуснем, че са забелязали… По-нататък.

— Те са разбрали, че с тях се експериментира — продължи Колосов.

— Така — кимна Гарин. — Значи?…

— … и значи са минали на естествените ориентири, така ли е?

— Разбира се — каза Гарин. — Или са се научили да четат.

— Извинявайте, Генадий Александрович — окопити се Сварогин, — едното не изключва другото, а по-скоро се допълват. Осите са могли да забележат, че се прави опит, и да се научат да се ориентират по гънките. И едното, и другото наведнаж.

Появата на неизвестното

— Горе, в нашата лаборатория, е останала кутийка с оси, подарък от физиците — каза късно вечерта Гарин сякаш на себе си, без да се обръща към никого.

— Е и какво? — запита Кавардин.

— Пластмасова кутийка, прозрачна, с дупчици за дишане; те са направили всичко много грижливо И ни я подариха в деня на нашето пристигане — продължи Гарин вече по-силно, изпитателно вглеждайки се в лицата им. — Всички ли сте я виждали?

— Виждали сме я — отвърна Колосов — и не само сме я виждали. Та ние сме работили с тях. Записвахме спектри. Какво имате предвид, Генадий Александрович?

— Ето какво: къде е тя?

— Там си е, в лабораторията.

— На полицата?

— На полицата.

— Уви…

— Това е недоразумение — каза Кавардин, — ще се кача и ще видя. Хайде с мен, Валя!

Те излязоха. Вратата се затвори тихо. Чуха се стъпките им по стълбата. След това настана тишина. Едва доловимо хлопна вратичката на шкафа. След това отново. Гласове не се чуваха, но Гарин лесно си представи за какво си говорят те там. За кутийката, която всеки момент трябва да намерят. И не я намират… Сварогин запита:

— Мислите, че е изчезнала?

— Не зная — каза Гарин, — не зная дори какво да мисля.

— Не сме могли да я загубим — каза от прага Кавардин. — Ще се намери.

— Не съм сигурен, съвсем не съм сигурен в това — сякаш размишлявайки гласно, промърмори Гарин.

— Това толкова ли е важно?

Гарин срещна настойчиво-въпросителния поглед на Кавардин.

— По-важно е, отколкото можем да си представим.

— Не ви разбирам.

— Аз също — каза Колосов.

Гарин завъртя ръчката на приемника. На екрана се появи лицето на дежурния по орбитална станция. Той се обърна приветливо към Гарин:

— Добър вечер, Генадий Александрович.

— Добър вечер — откликна Гарин. — Кажете ми кога трябва да очакваме полската група биолози?

— След две седмици. След аклиматизацията. Ние ви съобщихме…

— Да, съобщихте ни — каза Гарин, — благодаря.

Обемният екран избледня, превърна се в трудно-забележимо листче, закрепено за стената с обикновена топлийка.

— Ето на — Гарин огледа колегите си, — чухте ли: след две седмици. Значи освен нас тук няма никой. Съвсем никой. От полюса до екватора и от екватора до другия полюс. Няма жива душа. А в същото време… Елате с мен.

Гарин пропусна напред Кавардин, Колосов и Сварогин, затвори внимателно вратата, след което ги поведе около дома към прозорците, гледащи на юг.

— Стоп — тихо изкомандува той. — Ето тук… Вижте.

Над самия прозорец сияеше факелът на комета. На неговата призрачно-жълта светлина те видяха в пясъка драскотина, вдлъбнатина и други по-малки — те се бяха проточили в пустинята като неравен пунктир — следи. Гарин направи крачка и всички видяха, че нейната дължина е почти същата, както и разстоянието върху отпечатъците по пясъка: това бяха следи от стъпки. Те започваха под самия прозорец.

Когато се обърнаха, лицата им изглеждаха неподвижни и застинали като маски. Неосъзнато чувство на напрегнатост ги скова за миг, след което вече усмихвайки се, те си показаха и други следи, чиято посока водеше към дома.

— Това са следите на онзи, който е откраднал осите.

— Оттук следва простият извод — каза Кавардин, — че е необходимо…

— Не, само не тук… — възрази Гарин. — Да вървим.

Те се върнаха вътре.

— Необходимо е да наловим още оси — завърши Кавардин своята мисъл.

… Сварогин не можа да направи хубава кутийка. Тогава той направи основата от жица и я обви с прозрачна лента, толкова плътна, че осите за нищо на света не биха се справили с нея, ако се опитат да се измъкнат на свобода. Дълго обсъждаха къде да окачат това съоръжение. Ако за него дойдат, то не трябва да го търсят дълго — малко ли са случайностите, които могат да станат неочаквана пречка. Освен това и наблюдателите се подхвърляха на известен риск, независимо от всички предпазни мерки. Почти бяха решили да оставят пакета с осите на видно място — на втория етаж, където се намираше и изчезналата кутийка. Но Кавардин възрази — мястото вече е забелязано и ще предизвика подозрение. Не е ли по-добре да я „скрият“? В края на краищата се съгласиха, че примамката трябва да се подхвърли на първия етаж, в общата стая, а наблюдателите да останат на втория етаж. Прозорците да се отворят и да се държат в готовност фотоапаратите и кинокамерата, оръжието и радиопредавателят.

Според този план двама трябваше да отидат в пустинята: преди всичко работата не чакаше, а освен това прекъсването на обикновената програма за изследвания вероятно би предизвикало предпазливост. Двама заемаха наблюдателните постове при прозореца. На някой му хрумна да направят перископ, за да не издават с нищо своето присъствие.

На другата вечер уловените оси бяха прехвърлени в пакета. Гарин рано сутринта инструктира лично Сварогин и Кавардин. След това замина с Колосов, но не толкова далеч, както друг път. След половин час научи по радиото, че всичко е в ред, и нареди всички да са нащрек. (Този сигнал беше предаден със специален код и в случай на нещо всеки страничен би се затруднил доста, за да го разшифрира).

Предполага се, че онези, които се очакваше да посетят станцията, ще открият изчезването сутринта, и то от празните дупки (наистина, това по-скоро беше смътна догадка, отколкото хипотеза, но когато много по-късно бяха изяснени всички обстоятелства, се оказа, че е станало точно така).

До обяд беше тихо. Кавардин нахвърляше скици на пейзажи по памет. Сварогин дежуреше. След това на него също му омръзна. Прелисти томче стихове, написа писмо на брат си, което от орбитата предадоха в ефира. (За тази цел той повика оператора на неутринната инсталация на кораба и говори освен това още няколко минути за новините, без обаче да му каже дори и дума за очакваното посещение на станцията — за последното беше необходимо да поиска разрешение за ползуване на код.).

Подчинявайки се на неосъзната подбуда, около обяд Кавардин стана внимателен, сякаш предчувствувайки неизбежната среща.

Сварогин се беше разположил до противоположния прозорец така, че навън се виждаше само тръбата на перископа. И всеки път пред него се мъдреше едно и също: ниските плоски планини преминаваха незабелязано в дюни, в хълмове в тъмните ръбове на обгорена глина и пурпурните кръпки на девствения храсталак. През керваните от прашни облаци, разрязвайки ги с ослепителните си лъчи, се промъкваше слънцето. Краят на облаците ту се зачервяваше, ту недоловимо се сливаше с небето, ту се разтваряше. И ясно очертаният облак изведнаж преставаше да съществува и на мястото му се появяваше ново, почти живо същество от небесната менажерия. С изкачването към зенита на нажеженото кълбо въздухът ставаше все по-подвижен и трептейки, се полюшваше над пясъците.

Сварогин почувствува на рамото си внимателно докосване. Вдигна глава и видя до себе си лицето на Кавардин. Сложил пръст на устните си, той сочеше с ръка малко наляво, там, където горещите багри проблясваха с особена ослепителност. Кавардин веднага приседна, скривайки се зад рамката, а Сварогин без никаква мъка видя силуета на човека, стоящ там пред него зад прозореца, сякаш мислейки си за нещо. Носеше светли дрехи, на главата имаше качулка или наметка, която скриваше горната част на лицето. Сварогин вдигна бинокъла, но Кавардин стисна здраво ръката му и бинокълът падна. Кавардин плавно го подхвана и сложи на пода. Блясъкът на лещите би ги издал.

Сварогин затаи дъх. Човекът направи няколко крачки в тяхна посока, постоя и след това пак тръгна. Краят на качулката вероятно му пречеше да вижда и той я отхвърли назад. Лицето му беше неподвижно и загоряло, но въпреки това изглеждаше като маска. Сварогин можа да забележи бръчките по широкото му чело, продълговатите очи, сухите тънки устни и уши, сякаш изваяни от порцелан.

Сварогин натисна копчето на апарата. Миг по-късно включи и кинокамерата. Човекът продължаваше да върви. Той дори не гледаше към прозореца. (В този момент Кавардин мислено наруга себе си: прозорецът трябваше да се затвори от самото начало — непростима грешка).

Независимо от това всичко вървеше както трябва. На този, който вървеше към станцията, му оставаха някакви си десет метра. И тогава той вдигна глава.

Стоеше и гледаше нагоре, към прозореца. Прииска им се да му извикат нещо или просто да тръгнат към него, или да го заговорят, облегнати на рамката. Кавардин и Сварогин долавяха неговия внимателен поглед. Минута на тишина и неподвижност. Нито скръцване, нито движение. Дори дишането отвличаше. Стига илюзии. НА ТАЗИ ПЛАНЕТА ИМАШЕ ХОРА. Освен членовете на експедицията.

Заслепяващата светлина на слънцето, висящо в горния ъгъл на прозореца, режеше очите. Кървава грамада от облаци, пронизана от пламък, изглеждаше като застинала и краищата й бавно се раздалечаваха встрани — невероятно слабо, едва доловимо движение, някакъв смразяващ акомпанимент на това, което ставаше…

И изведнъж се чу комарен писък, след това отново по-силно. И тихо бръмчене на думи след подсвирването. Радиото! Празнотата избухна. Ръка напипа кабела, копчето. Късно е. Отново тишина, но друга — отиваща си. Човекът зад прозореца се отдалечаваше. Без да се предпазват, те гледаха след него.

А той крачеше също така равномерно, дори понякога спираше, замирайки. И леките му крачки го отнасяха все по-далеч, като видение, като мираж, от дома, към който току-що вървеше, и от хората, които не поиска да види.

— Струва ми се, че той забеляза фотоапарата — каза Кавардин. — Впрочем от това разстояние би било трудно да не го забележи.

— И освен това радиото… — отзова се Сварогин. — Гарин не разреши да тръгнем след него и това не го разбирам. Защо?

— Това не трябва да правим. Ние не знаем, ние не разбираме — значи засега активността не е нужна. В това отношение той е прав. Никой обаче не ни е забранил да изучим следата. Къде например води?

Те почакаха, докато силуетът се стопи. Свързаха се с Гарин. „Всичко върви както трябва — каза Гарин, — добре е, че не се е състоял разговор, засега не трябва; следите заснемете, докато още не са засипани, и проявете лентите.“

Но Кавардин се увлече, искаше му се да научи колкото може повече, и то наведнаж. Те тръгнаха по следата и преминаха първия километър твърде леко, след това се умориха и поседнаха да починат. Червеното космато кълбо висеше вече ниско над жълтия хоризонт и хоризонтът не беше линия, а ивица, течаща ивица, в която се смесваха стихията на небето и на земята.

Следите покриваше сянка, в този предвечерен час нямаше вятър и на Кавардин му се струваше за напълно естествено и дори за необходимо да дообмислят съветите и указанията на Гарин и да научат още нещо.

Още една почивка и още един километър изминат път. Те закрачиха по-бързо. Кавардин бързаше: трябваше да се върнат преди залеза, а не се знаеше колко трябва да вървят още. В този момент у него се появиха съмнения от най-общ характер, дори му беше трудно да ги изрази. Задъхвайки се, те вървяха, едва влачейки крака, но им се струваше, че още малко и ще догонят някого пред себе си, макар и да не виждаха познатия силует. Той отдавна беше изчезнал, стопил се още преди те да се измъкнат от дома. А сега изведнъж в края на деня следата се прекъсна. По-нататък зееше загадъчна пустота, равен хълм пясък и нищо повече. Нито ямички, които можеха да се приемат за заметени отпечатъци, нито продължение на следите на стотина крачки наоколо.

— Нищо — каза Кавардин. — Налага се да се върнем, Валя. Да вървим.

Изминаха един-два часа. Те вече се приближаваха към дома. Кавардин си мислеше къде биха могли да изчезнат следите, но стигна до извода, че това не е най-загадъчното в цялата тази история. Следите можеше да бъдат засипани с пясък. Сварогин беше уморен, изми се и полегна да почине.

Кавардин бе овладян от някакво лошо предчувствие. Той бързо се изкачи на втория етаж. Всичко беше наред — кинокамерата, приборите и всичко останало беше на място. „Ами, разбира се!“ — изведнаж се досети Кавардин. Препъвайки се, той се втурна надолу. Пластмасовата примамка с осите я нямаше. Пакетът висеше на кукичката. Сега тя стърчеше самотно на стената. Кавардин разтресе Сварогин, който беше успял да задреме. Те заедно се хвърлиха към улицата. И видяха: от вратата в пустинята водеше още една следа.

… Кавардин изпитваше неудобство, той съзнаваше, че тяхната постъпка не можеше да бъде наречена другояче освен детинщина. Но Гарин беше на друго мнение. Той дори ги успокои. Нима е лесно да се предвижда при среща с неизвестното? А и освен това какво всъщност е станало? Изчезнали са осите? Нима те не бяха уловени, за да служат тъкмо за примамка? Истина е, че примамката я няма, но рибата се показа. И те седнаха да разглеждат снимките.

— Представете си, нищо не е изчезнало, всичко си е цяло! — възбудено възклицаваше Кавардин. — А той знаеше, че са го фотографирали, и вероятно е виждал, че го следят.

— Разбира се — отвръщаше Гарин. — Изглежда, че той, или по-точно те, се придържат към принципи, подобни на нашите. Не е изключено и на тях много неща да не са им ясни. Но съгласете се, че подобни безмълвни срещи ни заставят да мислим за бъдещето и да търсим познанство.

Сутринта на старото място, там където осите се учеха да четат, всичко си оставаше постарому. Колосов поседна на пясъка, зарови в него длани и дълго слуша тънкото пронизително бръмчене на кацащите и носещи се по своите въздушни пътища оси — от обгорените пасища до града и обратно. На града на осите е трудно, дяволски трудно да издържа в постоянната борба със сухия и горещ вятър. Какво може да противопостави една крилата трохичка на изсушаващата буря? Разум, помисли си Колосов. Струваше му се, че е трудно да се усъмни в това. И изглежда, че някой по някакъв начин ги пазеше и се грижеше за тях. А върху какво дивно място се простираше градът на осите! Нямаше по-добро кътче в цялата околност, защото тук имаше винаги необяснимо затишие и дори не беше така горещо, както навсякъде.

Колосов не се изненада много, когато откри в ръката си кой знае откъде попаднало в нея листче с рисунка. Той си помисли, че е могло да залепне за ръката му с пясъка или пък вятърът да го е донесъл и прилепил към нея. Поглеждайки го бегло, Колосов разбра, че рисунката представлява портрет. Той започна внимателно и подробно да го разглежда и внезапно трепна от изненада — стори му се, че очите на портрета са живи и също така го изучават внимателно. Но не! Това беше рисунка и нищо повече. В замяна на това обаче беше направен майсторски, така че всяко движение, всяко докосване до хартиения лист заставяше портрета сякаш да оживява за кратко време.

Същия ден надвечер Гари направи важен извод: портретът не е нарисуван. Той представляваше нещо като мозайка от микроскопични късчета сухи растения и вероятно е дело на осите. Не беше трудно да се познае кого са нарисували осите-художнички. Това дори се стори на Гарин естествено. От снимките и от тази рисунка ги гледаше едно и също лице, разбира се, с тази разлика, че снимката на човека, откраднал осите, пресъздаваше огледално отразен образ.

— Мисля, че с това те искат да ни кажат — забеляза Гарин, — че в този ден напразно сме го снимали. Ако ни е необходим портрет за спомен или за други цели, не си е струвало да се мъчим. Те ни го подаряват. Това много прилича на ненатраплив опит за установяване на контакт с нас.

— Или на опит да се прекратят контактите — възрази Кавардин.

Много години по-късно

Както често става, събитията от тези няколко дни скоро бяха оставени на втори план; вече наближаваше краят на последния етап от изследванията и Гарин работеше до късно, догонвайки пропуснатото. Заедно с него другите членове на експедицията (а към тях се присъединиха и поляците) подбираха и подготвяха за изпращане материалите, албумите и експонатите. Просто не им беше до опити и хипотези. Тази история очакваше продължение. С това сякаш всички бяха съгласни.

Няма по-трудна задача от това да се проведе всестранно изучаване на една планета и няколкото седмици работа изглеждаха като дребен епизод по дългия, многогодишен път.

На други може би им беше провървяло повече. Експедицията на Олховски след пет години намери под пустинята истински градове. Най-древният и най-прекрасният от градовете някога се беше издигал над пясъците като каменен белоснежен остров. Неговите павирани улици по непостижим начин съединяваха в себе си най-различни по стил постройки — и колиби, и дворци. Техните геометрично прави линии се протягаха на километри, а под улиците се криеха каменни тръби-водопроводи. На площадите на този слънчев град не се издигаха храмове или статуи на богове и герои, а кладенци, облицовани със звънка червена керамика и черни лъскави камъни, полирани като огледало. В полираните ръбове на тези камъни може би сутрин са се оглеждали момичета с високи делви на рамото си, техните нозе и монетите, хвърлени на бедните, са докосвали червената керамика, а водните капки, стичащи се от делвите, са съскали и са се изпарявали през горещите дни, едва докосвайки се до червените плочи.

Три дълбоки кладенеца, достигащи най-долните пластове, са подавали вода в басейн, в който са могли да се изкъпват пътниците, достигнали до гостоприемните граници на града. От същия този басейн нагрятата от слънцето вода се е подавала до висящите градини, превъзхождащи знаменитите градини на Семирамида.

Исполинското водохранилище близо до града било подобно на езеро, от него струели изкуствени ручеи, подхранващи полята. Но там, където свършвало царството на водата, започвало царството на смъртта — пясък, пясък, пясък, мираж, под изгарящото слънце и облаци кървав прах.

Но кладенците и каналите най-често се подхранвали с вода, „изпотявана“ от земните пластове. Водата често изчезвала, изворите пресъхвали и кладенците ставали плитки. Олховски намери множество древни канали и доказа, че с помощта на оцветяващи вещества, белязани риби и съвсем специални поплавъци местните мъдреци изследвали подземните пътища на невидимите рекички и езера. По-късно те опознали свойствата на леката и тежката вода, тайните на разтворите и на прегрятата пара. Над по-сетнешните градове вече се издигали водонапорни кули, малко по-късно — и сложни кондензатори, които сякаш завинаги решавали проблема. Но самите градове си оставали твърде малко и по-скоро напомняли не многолюдни търговски центрове, а изследователски станции, в които се водела постоянна борба с пустинята. Те се опитвали да предизвикват изкуствени дъждове, но влагата в атмосферата била твърде малко. Най-скъпоценното вещество — водата, постепенно, капка по капки, облаче след облаче се разпръсквала в пространството, отивала и в Космоса. Но най-страшното било, че с времето свойствата й се променяли. Най-лекият от изотопите на водорода, протият, изчезвал, изгарящите лъчи прогонвали неговите молекули от атмосферата, безтегловната пара, началото на живота и неговата основа, се топяла и разтваряла в черните бездни. Оставала тежката вода, убиваща постепенно живота.

Тези, които отдавали планетата на пустинята, не можели да се примирят с това. Да, те отстъпили, но не изчезнали. Те се стремели на всяка цена да останат там и били готови за това на много неща. Мъжеството и вярата не ги напущали. Разкопките, направени от Олховски, доказваха това.

Как трябвало да постъпят? Какво да предприемат в тази като че ли безнадеждна ситуация? От тях се изисквал незабавен отговор. Пустинята векове ревяла с гласовете на животинските глутници и птичите ята, търсещи убежище в човешките жилища, и пясъчните смерчове хилядолетия чукали в техните прозорци. Дали те са намерили около това време други планети, готови да им дадат покрив и храна? А ако не са намерили? Или горещите смерчове са разхвърляли ракетите, затрупали ги с пясък, потопили са ги в безграничния оранжев океан, от който им било съдено никога да не излетят и се понесат към синята чаша на небесата, към други светове, светове на надежди и мечти?

И изведнъж те сякаш намерили… Вероятно в техните лаборатории още се работело, те още се надявали и когато отгоре пустинята пеела стогласно, техните мъдреци, шепнейки молитви или може би стихове, търсели последните пътища за отстъплението. И това било скок към светлината и живота, към любовта, срещу суровото бъдеще, даващо им толкова малко.

По-късните пластове са запазили останките на цивилизация, изкачила се до нивото на изключително съвършени технически средства. Водата се улавяла по отделни молекули, по капки, даващи началото на хилаво фонтанче, подхранващо всичко, което живеело наоколо.

Необикновени машини, чието предназначение не можа да бъде установено… апарати, напомнящи ракети… кварцови съдове, напълнени със зелен пясък, който те получавали в мините… те имали изход във взаимносвързаното пространство. Атомите на зелените песъчинки като гвоздеи го свързват с нашите светове и това е мост, по който всичко съществуващо би се прехвърлило там, би се преляло като ручей, подчинявайки се на властния глас на откритата в залеза на техните дни истина.

През невероятно дребното сито на атомите те вероятно са разгледали сините простори на новите земи, като първоначално вероятно картината е била мъглява и безфокусна, но ден след ден все по-ярко се очертавали бреговете на далечните реки, озарени от сиянието на вечна пролет и лъчите на високи дъги.

Като птици, оковани от пръчките на клетката, те виждали безбрежността на тези далнини и се стремели към тях. Светът, чакащ да му дойде времето, потайният свят зад седем печата, се показал изведнъж. Той бил непосредствено тук. На същото това място. В същата тази пустиня. За непосветения той е невидим и неосезаем, сякаш неръкотворна стена го отделя и на тях не им е съдено да преминат през нея.

Това вълшебно пътешествие вече не било по силите им. Твърде късно било открито самото взаимносвързано пространство и оставало твърде малко време за намиране на достатъчно сигурен метод за прехвърлянето там.

Изчисляването на броя на обитателите на планетата, направено от сътрудниците на Олховски за този период, даде странен резултат: всичко около две хиляди или малко повече. Впрочем и това изглеждаше като чудо, можело е да бъдат и много по-малко. И ето че в горните пластове изведнъж изчезва стремежът към водата. Сякаш са се отчаяли в своите търсения. Апаратите за синтетична вода стават все по-малко. За цяло столетие — нито една нова конструкция. Да, те отивали в небитието, били принудени да направят това. Може би това приличало на очакване, на онази неизразима тревога, която се ражда, когато океанът е готов да изпрати последната си вълна на късчето земна суша, и ето вече се вижда в далечината прозрачната синя стена на водата, издигаща се отвесно нагоре, до самото небе, настава страшно безмълвие и кръвта застива в жилите. И някъде сред земното пълноводие, сред тишината, сред тропическата зеленина на атола, като призивните сигнали за бедствие — дан, дан, дан! — по листата плисват капки вода, неизвестно откъде попаднали тук — микроскопичен водопад, изтръгнат от недрата под напора на далечната вълна, украсена от сияеща сребърна корона… Може би това приличало на потъващ земен кораб, когато едновременно в много трюмове тихо шурти вода, приела формата на живи, дишащи, преливащи струи, милващи стените и шпангоутите… Може би само всички земни океани заедно могат да дадат представа за смъртта от безводие.

Как са си отивали те?… Та те вероятно са били готови хиляди пъти да се превърнат в призраци, за да може техният дух да витае над старите стени на умиращите градове, само и само да останат. Те се впивали във всяка пукнатина, пазеща зеленина и остатъци влага, само дори за една година, дори за един ден да се отсрочи раздялата… или да се продължи животът. Всяка, дори и най-суровата планета може да служи за кратко пристанище на една ракета и на нейния екипаж, но животът, дългият живот на шепа хора — нима е възможен, нима може да оцелее?

В последния културен пласт на дълбочина само двадесет метра от повърхността Олховски откри медали с рисунки на оси. Какво е това? Поетичен символ или обобщение? Или в това се крие мисъл, водеща към хоризонтите на бъдещето, към последната надежда?

Имаше точно толкова факти, колкото бяха необходими, за да се долови зад тях призрачната канава на една от вълшебните приказки, в която царкинята или може би принцеса се превръща в бял лебед или в жаба. И силата на поетичния замисъл, облечен в каноничната форма на приказките, беше такава, че Олховски търсеше потвърждение и доказателства за него.

Той се опита да се откъсне от полуприказните хипотези и илюзорни представи, които го бяха завладели, но не намираше решение в никоя друга плоскост, сякаш на всички търсения беше съдено да го отвеждат пред омагьосана врата, зад която започваше вълшебството.

… И ето че дълго задържаните пясъци погребали развалините, погребали мъртвите и издигнали над тях могили. Останали осите. Планетата смирила нрава си, ветровете от година на година ставали по-тихи и осите, трудолюбивите оси построили първия си град, великолепен град с хиляди леговища — домове на оси.

Двата портрета

Неочакваните открития на Ларионов разкъсаха завесата на времето и позволиха за първи път да се оцени дълбочината на представите у тези, които хилядолетия отстъпвали под натиска на стихията. Изглеждащата като многоцветни купчини от някакви приказни бръмбарчета, птичи пера, дантелени листа, тяхната писменост изглеждаше омагьосана завинаги. Дори просто да се опише всяка метална табличка или каменна плоча, покрита с цветни знаци, беше сложно и граничеше може би с научен подвиг. Какво тогава оставаше да направи онзи, който би искал да се добере до смисъла на написаното, да се издигне до разбирането на откровенията, шифровани по толкова необичаен начин?

И ето че изведнаж един неизвестен никому четиридесетгодишен учен намира ключа към разгадаването им. Не, той още не можеше да чете всички текстове, на това не можеха да се надяват много поколения графолози. В това направо никой не би повярвал, тъй като на Земята имаше още много непрочетени редове, много по-прости, като Фестския диск например. Но Ларионов съумя да се ориентира в късите надписи от последния период, издялани върху медалите с осите. Методът за прочитането им наистина беше намерен може би случайно. Иначе как би могло да се обясни, че Ларионов се досети да изгради оптична система, прехвърляща холограмите в букви и редове. Да, те са използували холограми, този обемен шифър за записване на мисли, тъй като проблемът за копирането на оригинали се решавал много просто: дори и най-малкото късче от записа съхранява пълния текст. Защото всеки участък от холограмата съдържа всичко, което е записано на нея. И, разбира се, те са имали свои методи за бързо четене на холограмите: достатъчно било да погледнат веднаж табличката, дори без да я обхванат цялата с поглед, за да им стане ясен смисълът на целия запис.

Оставаше да бъдат прочетени получените от Ларионов букви и думи. И макар смисълът на много и много страници да се изплъзваше, най-простите редове, разчетени от него, разказваха за много неща.

Гарин се интересуваше най-често само от онези надписи, които имаха пряко отношение към изображенията на осите. Изследванията на Ларинов го заставиха отново да си спомни много неща, които му се случи да види някога с приятелите си. Натъкнал се случайно на статиите на Ларионов, Гарин му написа писмо (Ларионов работеше в Киев). В резултат получи подробен отговор. С поразяваща грижливост и щедрост Ларионов му предостави текстовете на надписите, разчетени от него. Нещо повече, изпрати му варианти на други разчетени текстове, чието изследване още не беше завършено. На един от медалите беше запечатан наред с холографския и обикновен текст. Като се използува азбуката на Ларионов, до образа на оса можеше да се прочете: „Те ще знаят това, което знаем ние.“ И по-долу: „Ние ще научим много от тях.“

За кого става дума, гадаеше Ларионов, за осите?… И той отново писа на Ларионов, който му отговори буквално следното:

„Вашият въпрос е много сложен, но аз разчитам на вашето снизхождение, тъй като засега са недостатъчни аргументите в полза на моето схващане. Мисля, че надписите са адресирани до нас и в тях става дума наистина за осите. Излишно е да ви напомням за онези необикновени възможности, които природата им е подарила. Публикуваните от Вас и Вашите сътрудници статии са достатъчно красноречиви, но аз не можах да използувам онези материали на експедицията, които са попаднали в архивите. Иска ми се да се надявам на Вашата помощ. Особено ми се иска да се запозная със снимките и филмите.

На нас сега ни е трудно да си представим мащабите на трагедията, в резултат на която фактически е загинала цивилизацията, неуспяла да намери изход. И все пак те са направили нещичко. Чувствувам, че съм попаднал на вярна следа. Как стана това, е съвсем специален въпрос. Трябва да си представиш безизходността на ситуацията, за да оцениш напълно какво са успели да постигнат те. Но ясно е, че запазването, консервирането, ако може така да се каже, на идеите, постиженията на много отрасли на науката може да стане с помощта на електронни машини. Но на кого да се оставят тези «консерви»? А мисълта, живата мисъл, търсеща и променяща се като лавина или облак — какво ще стане с нея? Тук компютър не може да помогне. А загиването на живата творческа мисъл представлява истинска трагедия, това е загиване на цивилизацията, окончателна гибел. И те започнали да търсят начини да прекрачат през вечността, през небитието. Именно така стоял пред тях въпросът и за самите тях не можело да се направи нищо повече.

Те трябвало да подберат жизнена форма сравнително проста и главно такава, която да може да издържи изпитанията, да е непретенциозна. В същото време тя трябвало да бъде и достатъчно сложна, и подходяща за целите им. Те се готвели ни повече, ни по-малко да придадат разум на този чужд за тях живот. Разбира се, своя разум или повече, или по-малко точен негов модел. Техният избор паднал на осите, тъй като на планетата нямало други по-подходящи за целта същества. Осите по силата на обществения характер на тяхното поведение биха могли отчасти да компенсират своето положение на еволюционната стълба. И те очевидно са им предали разума, а може би и своите постижения — това ще покаже бъдещето. Освен това дълбоко съм убеден, че те са предвидили посещаването на планетата от себеподобни.

Това е най-спорната част от моите предположения, може би най-уязвимата на критика. Но аз съм убеден безусловно… за мен това е факт (поради липса на място и време, както и поради други, по-важни съображения не ми е възможно да се спра на това по-подробно). Ще запитате как те са успели да осъществят една толкова грандиозна програма. Моят отговор е: не зная, макар че за много неща се досещам. С течение на времето все по-ясна ми става чисто техническата страна на въпроса. Изглежда, че в края на краищата те са стигнали до това да материализират носителя на разума, подобен по всичко на самите тях, или на пристигналите там, т.е. на вас. Тази задача те възложили на осите. Именно те били способни да подберат от неприкосновените запаси, пазещи се бог знае где, необходимия комплект и молекула към молекула да съставят живото… В програмата е влизало и предаването на мисли, макар и частично, и знанията, както се убеждавам, не под формата на готови сведения, а чрез някакъв неуловим ключ, отварящ вратата, водеща в страната на познанията на тяхната история и култура — някак си малко по малко, в процеса на активната работа…

Според мен вашата експедиция беше успешна, точно защото положи начало на контактите. Човекът, охраняващ осите, е трябвало да се появи. Сами осите били безпомощни, без него вие сте могли неочаквано да ги унищожите, дори без да искате това. Но и човекът, появил се там малко преди това, бил първоначално не само безпомощен, но и самото му раждане е могло да стане само с участието на осите, много хилядолетия, поколение след поколение очакващи деня, в който ще настане времето да действуват. И така контактите започнаха, помнете това. Струва ми се, че е дошло времето да се разкаже за това открито.“

Това писмо не учуди Гарин. Според неговата представа Ларионов беше кабинетен учен, при това млад и вероятно увличащ се учен. Той се опита да си го представи и у него се оформи доста стереотипен образ на разсеян млад човек с очила. Независимо от това той съобщи съдържанието на писмото на Колосов (Кавардин и Сварогин бяха в продължителна командировка) и изпрати на Ларионов още едно писмо, разясняващо цялата погрешност на неговите, на Ларионов, представи.

Гарин беше забравил много от онова, което се беше случило отдавна, но ясно помнеше фактите, отнасящи се за осите, и смяташе, че ако осите се занимават с още нещо освен изграждането на гнезда и отглеждането на личинки, то това не би се изплъзнало от неговите колеги. Колосов беше съгласен с Гарин. Какво от това, че осите притежават до известна степен разум? Портретът върху хартията на осите? Наистина интересно… Находка за архива или за космическия музей (изглежда, че той наистина се намираше в момента там). Човекът на планетата? Наистина странен факт. Но още никой не беше дал разумно обяснение на този феномен. (Вероятно явление, сходно с миражите). Сходството между портрета на осите и оригинала? Ако осите са разумни, то и те са видели миража. Опитали са се да го изобразят.

Верижката от отрицания беше здрава. Във всеки случай Гарин се мъчеше да предизвика у младия учен съмнение по отношение неговите екстравагантни постройки, изложени доста безапелационно. За какво всъщност говори той?… Че разумът у човека, създаден от осите, се пробужда постепенно? Разгъва се по някаква програма? А защо всъщност да не започне с диалог?

Гарин получи отговор по-бързо, отколкото очакваше. Реакцията на Ларионов беше мълниеносна. Той даваше обяснения само по въпроса за диалога, който би трябвало да се състои с този човек на планетата. Според него такъв диалог не бива да се започва направо, без да се разбере с кого всъщност си имаш работа. Нима на Гарин не му е известно това просто правило, или той смята онези, които някога са създали цивилизация в другопланетната пустиня, а след това са намерили начин да прекрачат във вечността, за не толкова далновидни? Това вече беше полемика. И то полемика не по правилата, помисли си Гарин след прочитането на писмото. „Елате и ще се убедите сам“ — така звучеше предложението на Ларионов за продължаване обмяната на мнения.

„А защо не — помисли Гарин, — защо да не се срещнем и да не си поговорим за осите? За по-нататъшната съдба на съкровищата на планетата?“

Поканата беше приета. След три дни Гарин и Колосов излетяха от Москва и само след няколко минути вече бяха в Киев. На една тиха улица, сред стари тополи те намериха къщата, в която живееше тяхният опонент и вероятно работеше през дългите летни вечери.

Лятното жълто-синьо небе вече гаснеше и през него си пробиваше път синевата. Над керемидите на старинната къща се носеха лястовици и тяхното цвърчене изпълваше въздуха с едва доловими пулсации сякаш през него се промъкваха невидими искри или електрически разряди.

Те стигнаха до къщата през пустия двор. На вратата беше забодена записка, която съобщаваше, че домакинът ще се върне след половин час. Може би той не ги е чакал днес. Но вратата се оказа незаключена. Те влязоха вътре и седнаха в удобните кресла. Сред разхвърляните върху масата ръкописи се подаваха няколко цветни рисунки и снимки. Пясъци, дюни, пурпурни небеса и оси. Човек. Гарин го позна веднага и неловко го придърпа към себе си, така че купчината листове, която лежеше отгоре се разсипа. Върху фона на безжизнените, заляни от горящата светлина дюни крачеше същият този човек… „Виж“ — прошепна Гарин, протягайки акварелът на Колосов. Нещо в тази рисунка го смути и изненада.

На съседната масичка до прозореца той забеляза боите, четките и една незавършена рисунка на Ларионов. И портретът, сякаш същия, който някога им подариха осите. И лицето на човека върху Ларионовия акварел беше направено точно така, както и на портрета на осите — в полупрофил и от това акварелът така живо събуждаше спомена за паметните дни на планетата на пясъците.

В антрето се разнесоха отмерени, бавни стъпки. Гарин погледна към Колосов и успя да долови с края на погледа си подписа под акварела, но неговият смисъл още не беше стигнал до съзнанието му.

На прага на кабинета се появи домакинът.

„Автопортрет“ — машинално прочете Колосов подписа под акварела и бавно вдигна глава.

— Очаквах ви — каза Ларионов.