Михаил Кривич, Олгерт Олгин
Не може да бъде

Зад бронираната стена на подземния коридор тихо бръмчаха синтезиращите колонки. Точно през три минути — би могло по това да се сверяват часовниците — кантората се разтърсваше от грохот и нова продукция нефт се втурваше в хранилището.

Майсторът поотвори базалтовата врата на своя кабинет и като наклони главата си-триъгълник, се вслуша в равномерното бучене. „Би трябвало да се направи профилактика“ — помисли си той. Но с това ще се заеме вече неговият сменен, който вероятно сега седи в мекото кресло върху борда на „Пришелец-154“ и прелиства ръководството по бяла и черна синтеза. Отлична книга! А втората й глава „Методи за осигуряване на незабележимост при изготвянето в земни условия на течни горивни течности“ не би отстъпила на добра детективска поема…

От високоговорителя се разнесе мелодично припукване: започваше диспечерското съвещание. Шефът както винаги повика първо групата по пласмента. Като изслуша сводката за денонощния пласмент, той нареди:

— Измъкнете част от каспийския шелф и попрехвърлете на север — те трябва да изпълняват завишени обещания. И да не забравите за Венецуела, техните запаси са на свършване. Група за синтеза, какво ново при вас?

— Не сме доволни от групата по суровините — отвърна Майсторът. — Пробутват чиста сяра и не успявам да я пречиствам. Така ще погубим цялата им атмосфера. Серният двуокис и всичко останало…

— Записах си вашето оплакване — каза Шефът и включи групата за подхранване на проучванията.

— За едно денонощие — съобщи радостен глас — те изминаха общо около 13 545 метра. Осем сонди достигнаха петкилометровата граница. Ще разрешите ли да им подадем нефт?

— Не се палете толкова — каза Шефът. — Нека пробиват още някой и друг ден. След това им подавайте, само че да не прекалите, както е казано в инструкцията.

Всичко си вървеше както винаги. Някой не можеше на никаква цена да откъсне от снабдителите отдавна разтоварения газов концентрат, някакъв тъп диспечер беше изпратил в Африка кафяви въглища вместо черни, на осми участък се бяха престарали и за малко не напомпали в сондата най-чист керосин от двойна ректификация…

Майсторът изключи селектора и се зае с текущата си работа. Едва към обяд той можа най-сетне да изправи гръб. „Сега да имаше нещо топличко“ — помисли си Майсторът, и в същата минута, сякаш получил телепатичен сигнал (което е абсолютно невъзможно в такива катакомби), в кабинета влезе Калкулаторът с димяща чашка върху подноса. Майсторът симпатизираше открито на това момче: покрай умението да прави наум всички девет аритметични действия той притежаваше още и качество, безценно при продължителни командировки, да вари хина безподобно.

Като сърбаше от ободряващата напитка, Майсторът се любуваше на стройната, изящно разширена в талията фигура на юношата. „А ето че аз старея и отслабвам — помисли си той. — При тази суетня нима можеш да следиш талията си…“ Сякаш точно за да потвърди горчивата истина на суетнята, се запали сигналът за бързо повикване и задъхан глас обясни на Майстора, че на експерименталната колона близо до Кракатау тапата е избила и парата е изскочила навън, плашейки населението. Такава история ставаше не за първи път: колоните от серията „ВВВ-С“, монтирани на японските острови, в Исландия и още някъде, от време на време се разваляха и чупеха, а освен това даваха отвратителна продукция — такава, че да те е срам да я покажеш на хората.

Майсторът изпрати до Кракатау двама техници по херметизацията, а също и агент от тайната служба, отговарящ за маскировката на обектите, и докато чакаше новини, помоли Калкулатора да приготви още една чашка питие.

— Отдавна искам да ви запитам, Майсторе — каза юношата, като наливаше течността, — но все не се решавам. Колко ни коства цялата тази филантропия и защо ни е необходима? Ние нямаме никаква полза от това. Те дори не вярват в съществуването на пришълци…

— Разбира се, младежо. Те не искат да вярват в пришълци. Можеш да откраднеш под носа им цял остров, едва ли не континент, а на тях им се струва, че така и трябва: ти знаеш за тази история с Атлантида. А ако утре с тебе пуснем под водата Австралия, знаеш ли за какво ще почнат да спорят? За това, дали тя въобще е съществувала някога! Но ние стоим тук, разбира се, не за да получаваме благодарности…

— А за какво?

— Солидарността — ето в какво е работата. Събратя по разум и така нататък. Не можем все пак да ги оставим съвсем без енергия. Кой знае те кога ще се доберат до контролирания термоядрен синтез… А дотогава се налага да им варим най-различни горива… по вкуса на всички — по-твърдо и по-течно. И това ни струва всеки месец по пет милиона звънки балабуси. В замяна на това, когато те се съберат на своите конгреси и започнат да спорят откъде се е появил нефтът, си заслужава да послушаш. За такова удоволствие си струва да платиш и повече…

— Възможно е и да е така, Майсторе — каза юношата. — Но именно главното вие не ми казахте. И то е — защо въобще им е тази глупашка енергия?

— Виждаш ли, младежо, тези славни същества, към които всички ние сме така разположени, дявол знае кога са измислили едно ужасно нещо и досега все още вярват в него. Те са си набили в главата, че не може да се построи вечен двигател!

— Не може да бъде — каза юношата.