Стюарт Уудс
Подозренията убиват (8)

8

Точно когато пресичаха реката по моста в „Харлем“, иззвъня мобилният телефон на Дино. Той го измъкна и се обади, но веднага отдалечи слушалката от ухото си.

Стоун чуваше ясно, че говори жена; тя направо пищеше.

— Не викай така! — кресна Дино, без да приближава телефона до ухото си.

— Аз съм! — викна колкото й глас държи жената.

— Мери Ан? Какво става?

Тя продължи да вика, но поне спря да пищи и Стоун ясно чуваше думите й.

— Някакъв мъж ме нападна преди малко! Стрелях по него и го улучих!

— Добре ли си?

— Не съм пострадала, ако това искаш да разбереш.

— Къде се случи това?

— На улицата, точно пред блока.

— Сега къде се намираш?

— У нас, в апартамента.

— Аз съм в Уестсайд, ще бъда при теб след петнадесет минути. Ще изпратя полицейска патрулна кола. Заключи вратата и не пускай никого освен полицаите.

— Добре.

Дино изключи телефона и включи отново светлинния сигнал.

— Чу, нали? — обърна се към Стоун.

— Чух всичко.

Дино набра някакъв телефонен номер. — Говори Бакети. Кой е дежурен? — И след кратка пауза продължи: — Андерсън? Тръгвай незабавно към моя апартамент — и продиктува адреса си. — Първо обаче прати там патрулна кола. Някой е нападнал жена ми, ще пристигна там след петнадесет минути.

След като приключи разговора, Дино се съсредоточи върху шеметния слалом сред натовареното движение по магистралата „Хенри Хъдсън“.

Стоун пристегна плътно колана и опря ръце в таблото пред себе си, Открай време си знаеше колко лесно е да намери смъртта си в кола, управлявана от Дино; сега си задаваше въпроса дали този момент не е настъпил.

Дино напусна магистралата и пресече Уестсайд по Седемдесет и девета улица. После сви по „Сентрал Парк Уест“ до Шестдесет и пета улица и навлезе в парка, където се видя принуден да кривне в една отбивка, за да се включи в движението. „Адски ми се ще това чудо да имаше сирена“ — промърмори почти на себе си Дино, После задмина цяла дузина коли, проби си нахално път в отсрещното платно и като по чудо се размина с катастрофата. Две минути след като прекоси парка, навлезе откъм забранената страна на улицата пред блока си, остави безгрижно колата точно пред един противопожарен кран^[1] и се втурна към апартамента. Стоун го следваше по петите.

Портиерът на блока ги забеляза.

— Горе вече има двама униформени, господин Бакети — извика, когато те притичаха към асансьора. Две минути по-късно бяха в апартамента и Дино прегръщаше Мери Ан, която далеч не изглеждаше объркана.

— Нищо ми няма — каза тя. — Не прави от мухата слон.

Дино седна на дивана до нея.

— Хайде сега ми разкажи какво се случи.

— На ъгъла на пресечката към нас слязох от таксито и тръгнах към блока. Почти бях стигнала до входната, врата, когато забелязах онзи тип — идваше от противоположната посока. Изразът на лицето му беше особен, заплашителен. Когато се приближи на няколко стъпки от мен, извади от джоба си голям сгъваем нож и го отвори. Аз вече си бях пъхнала ръката в чантичката, — Тя посочи оставената на едно кресло чантичка, от едната й страна в кожата личеше дупка. — Стрелях по него още преди да успее да ме нападне, улучих го и той се обърна.

Но не беше лошо ранен, можеше да тича, и веднага побягна.

— Къде го уцели?

— Нямах много време за прицелване, стрелях в главата му. Мисля, че го раних в ухото.

— Кое ухо?

— Ами… лявото. Това е дясно, това е ляво… да, в лявото. Когато побягна, притискаше длан към ухото си, видях, че през пръстите му се процежда кръв.

Дино се обърна към единия от униформените полицаи:

— Слез долу и провери за следи от кръв по тротоара.

Не допускай някой да стъпи върху тях. Искам да вземете проба за изследване.

Полицаят изтича.

— А ти — посочи Дино втория полицай — се обади по телефона в управлението и поискай да изпратят веднага експерт, за да вземе проби от кръвта.

Полицаят отиде до телефона и мигом започна да набира номера.

— Сега по-добре ли се чувстваш? — попита Дино жена си.

— Идеално — отговори тя.

— Достатъчно добре ли си, за да ми отговориш на един много важен въпрос?

— Съвсем добре съм. Какво толкова искаш да научиш?

— Искам да разбера: откъде си се сдобила с пистолет, по дяволите? — строго повиши глас Дино.

Мери Ан сърдито отмести поглед.

— Татко ми го даде.

— Взела си пистолет от баща си?!

Стоун знаеше, че бащата на Мери Ан е италианец, човек от старата школа, с много връзки, с широк диапазон от интереси в бизнеса — от легалния до този, който заобикаляше закона, притежаваше доста познати сред хората, които не се разделяха с пистолетите си.

— Да, взех го — озъби му се тя, — защото знаех, че ти няма да ми разрешиш да нося пистолет.

— О, чудесно — каза подигравателно Дино. — Като познавам баща ти, не бих предположил, че си е направил труда да ти извади разрешително за носене на оръжие.

— Ако искаш да знаеш, направи си този труд — отвърна му Мери Ан. — Щом не ми вярваш, виж разрешителното, в чантата ми е.

— Слава Богу, че не си се застреляла. Ти не умееш да боравиш с пистолети.

— Слушай, Дино, има ли смисъл да ти казвам, че ако нямах пистолет, сега щях да лежа просната долу на тротоара, наръгана с голям нож?

— Е, добре де, добре — примирително вдигна рамене Дино, след като видя, че не може да излезе на глава с нея този път. — Можеш ли да опишеш външността на нападателя си?

— Около четиридесетгодишен, към метър и седемдесет висок, жилав и със ситно къдрава коса, като на африканец.

— Чернокож ли е?

— Не, но косата му е такава, като на африкански евреин.

— Африкански евреин ли? Какво значи това?

— Така наричахме в гимназията еврейските момчета със ситно къдрави като на негри коси.

— А иначе приличаше ли на евреин?

— Не особено. Все пак беше с тъмна коса, почти черна.

— С какво беше облечен?

— Носеше шлифер, изглеждаше доста нов, разбираш ли? Без нито една гънка, все едно току-що го е взел от парно гладене.

— Нещо друго?

— Не, шлиферът му скриваше другите дрехи. Беше еднореден, това си спомням със сигурност.

Пристигнаха детективите Андерсън и Кели и Дино ги информира за последните събития.

— Анди, вземи телефона и се разпореди да пуснат бюлетин с описанието на престъпника до всички служби за издирване. Информирайте всички болници в Манхатън да очакват появата на лице с подобно описание, с рана от куршум в главата, по всяка вероятност — в лявото ухо. Непременно ги уведомете, че е въоръжен с нож, така че да действат много предпазливо. Не бих искал този тип да намушка някоя медицинска сестра.

Андерсън се отправи към телефона, а през това време Кели мълчаливо се опря на стената.

— Слава Богу, че детето е било на училище — промърмори сякаш на себе си Дино. После написа нещо в бе лежника си, откъсна страницата и я подаде на Кели. — Иди до това училище и прибери сина ми. Написал съм ти адреса. — Детективът тръгна незабавно. — Мери Ан, засега няма да мърдате никъде със сина ми, ако се налага, непременно да ви придружава полицай.

— Я стига, Дино — нацупи се тя. — Този тип няма да се върне. Няма чак толкова глупави крадци.

Дино забоде поглед в пода.

— Не ме карай да ти говоря за него, чуваш ли?

Стоун се приближи до дивана, където бяха седнали.

— Мери Ан — каза тихо, — този не е обикновен крадец.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Това е нашият тип — натърти Стоун, като се обърна към Дино.

— Да, зная — отвърна Дино. — Най-лошите страхове се сбъдват.