Стюарт Уудс
Подозренията убиват (63)

63

Разбутвайки всички по пътя си, четиримата се затичаха по коридора и нахълтаха във втората чакалня. В залата нямаше нито един пътник, само до пункта за предаване на бордовите карти стоеше млада служителка.

Уорън се втурна към нея и размаха служебната си карта:

— Кога приключи качването на борда?

— Преди двадесет минути — отговори момичето, след като погледна часовника си.

— О, не! — отчаяно простена Стоун.

Уорън грабна телефона и набра някакъв номер.

— Контролната кула? Говори Сам Уорън от охраната, дайте ми някой от старшите диспечери. — Изчака малко. — Аз съм Сам Уорън, от охраната, говоря от изход 18. Полет 104 за Берлин е рулирал от изхода към пистата преди двадесет минути. Все още ли е на земята? — Пак изчака малко. — Страхотно! Върнете го на ръкава, кажете на пилота да обяви, че се е появил технически проблем, който ще бъде отстранен за няколко минути; да съобщят на пътниците, че ще трябва за това време да излязат от самолета, но могат да не вземат със себе си багаж. — После се обърна към тримата: — Връщат го тук, ще сваля всички пътници от самолета, за да можем да ги огледаме на излизане. — Сетне каза на служителката: — Искам от вас да ги проверявате поименно на излизане, иначе никого не пускайте да мине покрай вас.

— Слушам сър — отговори тя.

До връщането на самолета четиримата успяха да си поемат дъх. Дино изпрати Анди Андерсън да провери останалите полети за Германия.

— Моля се на Бога да са в този самолет — мърмореше си той, крачейки нервно напред-назад.

— Досега запазва инициалите си, защо би се отказал от тях? — разсъждаваше на глас Стоун.

Минутите се нижеха една подир друга. По едно време Сам Уорън посочи навън:

— Самолетът се приближава.

Анди Андерсън се върна и докладва:

— Другите полети за Германия са чисти. Ако не са в самолет, ще трябва да проверяваме всички международни полети.

Сам Уорън включи радиото си:

— База, тук е Уорън. Можете да пускате всички полети за Германия, с изключение на 104; него ще проверим след малко.

Пристигна подкреплението и полицаите заеха позиции около изхода. Стоун и Дино минаха по гъвкавия ръкав до самия самолет. Застанаха от двете стани на прохода и се втренчиха напрегнато в минаващите покрай тях пътници.

Стоун изпразни съзнанието си от всякакви образи и остави единствено лицата на младежа с късата коса и на мъжа на средна възраст. Имаше усещането, че е безкрайно близо до Мителдорфер. Взираше се в минаващите мъже и търсеше да забележи у тях най-вече признаци на напрежение или познатите му черти. Преобладаваха лица, изразяващи умора и досада. Изведнъж погледът му срещна очите на един младеж. Беше нисък и набит, облечен в черни дрехи. За съжаление обаче имаше дълга коса. Младежът отмести поглед и продължи по ръкава.

Стоун пренасочи вниманието си към по-далечните пътници и тогава някъде зад гърба си чу женски писък и шум от боричкане. Докато се обърне натам, усети тежък удар по лявото си рамо. Остана без дъх от острата болка, но продължи да се обръща. Свитият юмрук на младежа в черно приближаваше повторно към лицето му. Стоун се опита да парира удара с лявата си ръка, но не можа да я помръдне. Всичко ставаше сякаш на забавен кадър.

Сега вече видя ясно, че във вдигнатата си ръка младежът държи малък нож, който застрашително се насочваше към лицето му. Изведнъж младежът подскочи рязко и се свлече настрани, сякаш някой го бе дръпнал.

Стоун видя как от гърлото му бликна кръв, после чу изстрела и едва тогава съгледа Дино с насочен напред пистолет.

Пътниците викаха и пищяха, неколцина се хвърлиха по очи на пода, други правеха отчаяни усилия да излязат от самолета. Дино си проби път сред тях, за да стигне до рухналия на земята младеж, който се гърчеше изкривен от болка. До него Стоун забеляза окървавен голям кухненски нож с широко острие.

— Изведи оттук тия хора — кресна Дино на Сам Уорън. — Самолетът да се опразни, повикайте веднага лекар! — Последните пътници се измъкнаха покрай него и най-сетне Дино стигна до Стоун. — Седни!

— Какво? — попита Стоун.

— Сядай веднага на тази седалка, ранен си с нож. Впрочем, чакай, първо съблечи сакото.

Стоун свали сакото си и с удивление откри, че левият ръкав е подгизнал от кръв. Преди това въобще не беше усетил забиването на ножа, а само удар по рамото.

— Откъде е взел този нож? — попита Стоун. — Как е успял да се промъкне с него през металния детектор?

— От кухнята на самолета — обясни Дино. — Видях го, когато го взе, но нямаше как да стрелям, помежду ни имаше много хора.

Приближи една стюардеса.

— Повикахме помощ — каза тя. — Много съжалявам за ножа, тъкмо режех лимони в кухнята на първа класа, когато…

— Няма нищо — успокои я Стоун, — нямате никаква вина. — Обърна се към Дино: — Забелязах го, когато мина покрай мен, но косата му…

Дино се приближи до младежа и го дръпна за косата.

Перуката увисна в ръката му. Провери пулса и заключи:

— Мъртъв е. Не ти ли споменах за перуката?

— Не.

— Портиерът съобщи, че на Хаусман изведнъж му пораснала коса. Съжалявам, забравил съм да ти го кажа, нали карах колата.

— Няма нищо — успокои го Стоун, който започваше да отмалява.

Стюардесата донесе кърпа за лице и я притисна към раненото рамо на Стоун.

— Облегнете се назад — посъветва го тя, — за да не пада кърпата.

— Сега добре ли си? — попита го Дино. — Искам да претърся целия самолет.

— Нищо ми няма — отвърна Стоун.

Дино кимна на Сам Уорън и двамата тръгнаха да проверяват салона на самолета, надзъртаха под седалките и в тоалетните. След малко Дино се върна и го попита:

— Как се чувстваш?

— Добре съм, Дино, кога ще се махнем оттук?

— На теб ти трябва спешна медицинска помощ.

— Няма да се кача в линейка, ти можеш да ме закараш.

— Добре — съгласи се Дино. — Госпожице — обърна се към стюардесата, — имате ли да ми дадете инвалидна количка.

— Не ми трябва количка — опъна се Стоун, — мога да ходя сам.

— Как пък не. Няма да те оставя да маршируваш през цялата аерогара подгизнал от кръв и да вземеш да умреш пред очите на всички.

— Хвана ли Мителдорфер?

— Не го видях, в момента Анди и другите претърсват залите пред изходите. Успял е да се измъкне от самолета по време на суматохата.

Появиха се двама санитари с носилка и отнесоха трупа на Петер Хаусман. Освен Дино и Стоун нямаше никого в самолета.

— Ти стой тук — поръча Дино, — ще намеря количка и ще те измъкнем.

Стоун остана сам.

Почувства се по-добре, шокът от пробождането с ножа отминаваше и двадесетина минути след това дори усети как му се доспива. Отпусна назад облегалката и си подложи възглавница.

Почти се беше унесъл, когато дочу звук като от хъркане и отвори очи. Нямаше начин да беше изхъркал самият той, та нали все още не беше заспал.

Хъркането се повтори. Стоун върна облегалката в изправено положение. Звукът продължаваше да се чува, сякаш идваше някъде отзад.

Изправи се неуверено на крака и тръгна към вътрешността на самолета. Звукът постепенно се усилваше. Когато навлезе вече доста навътре в туристическия салон, спря и се насочи наляво. Големият багажен отсек над седалките беше затворен. Протегна се, отвори вратичката му, стисна в ръката си дадения от Дино пистолет и се отдръпна малко назад.

Определи със сигурност, че хъркането идва откъм един сгънат в багажното отделение шлифер. Стоун го отмести с късото дуло на пистолета и откри легнал по гръб мъж на средна възраст, с побеляла коса и малка брадичка.

Стоун не го разпозна от пръв поглед.

В този момент Дино се появи с инвалидна количка.

— Ей — викна му. — Какво правиш там? Защо си станал?

— Ела насам — на свой ред извика Стоун — и дай белезниците.

Мителдорфер се стресна, обърна глава и видя Стоун.

— Ти! — изкрещя.

— Да, аз! — яростно му отвърна Стоун.