Паулу Коелю
Край река Пиедра седнах и заплаках (7)

Четвъртък, 9 декември 1993 г.

Когато се събудих, ръцете му бяха върху гърдите ми. Беше се разсъмнало и наблизо биеха камбаните на някаква църква.

Той ме целуна. Ръцете му още веднъж погалиха тялото ми.

— Трябва да тръгваме — каза той. — Днес е последният от почивните дни и пътищата сигурно са претоварени.

— Не искам да се връщам в Сарагоса — отвърнах аз. — Искам да бъда там, където ти отиваш. След малко ще отворят банките, с кредитната си карта мога да изтегля пари и да си купя дрехи.

— Ти ми каза, че нямаш много пари.

— Все ще се оправя някак. Трябва да скъсам окончателно с миналото си. Ако се върна в Сарагоса, може да ми хрумне, че върша глупост, че наближават изпитите, че бихме могли да живеем разделени още два месеца, докато мине сесията.

А ако си взема всички изпити, няма да искам да напусна Сарагоса. Не, не мога да се върна. Трябва да разруша мостовете, свързващи ме с жената, която бях.

— Барселона — каза той тихо.

— Какво?

— Нищо. Ще продължим да пътуваме.

— Но ти трябва да изнесеш своята беседа!

— Дотогава има още два дни — отвърна той. Гласът му звучеше странно. — Първо ще минем през друго място. Не ми се ходи направо в Барселона.

Станах. Не исках да мисля за никакви проблеми — сякаш и аз се бях събудила с чувство на притеснение и срам, каквото обикновено изпитва човек, след като е прекарал за пръв път нощта с някого.

Отидох до прозореца, открехнах завесата и погледнах улицата пред хотела. По балконите на къщите висеше простряно пране. Биеха камбани.

— Имам предложение — казах аз. — Хайде да отидем на едно място, където ходехме като деца! След това никога вече не съм се връщала там.

— Кое е това място?

— Манастирът „Пиедра“.

* * *

Когато излязохме от хотела, камбаните продължаваха да бият и той предложи да влезем за малко в църквата.

— Само това правим — отвърнах аз. — Църкви, молитви, ритуали.

— Любихме се — добави той. — Напихме се три пъти. Качихме се в планината. Успяхме да съчетаем Строгостта с Милосърдието.

Бях изрекла нещо, без да мисля. Трябваше да свикна с един нов начин на живот.

— Извинявай — казах аз.

— Нека да влезем за малко! Тези камбани са поличба.

Той беше напълно прав, но аз щях да разбера това едва на другия ден. Качихме се в колата и пътувахме четири часа до манастира „Пиедра“, без да разтълкуваме правилно скритата поличба.

Таванът се бе срутил, а малкото статуи, които бяха останали, бяха без глави — с изключение на една.

Огледах се. В миналото това място сигурно е приютявало силни мъже, които са се грижели камъните да са чисти, а на пейките да седят могъщи за времето си личности.

А сега виждах пред себе си само руини. В детството ни тези руини се превръщаха в замъци, в които играехме заедно, а аз търсех моя вълшебен принц.

Векове наред монасите от манастира „Пиедра“ са пазили за себе си това райско кътче, разположено в една низина. Имали са даром това, за което съседните селища е трябвало да се молят, за да го получат — водата. Тук река Пиедра се разстилаше в десетки водопади, потоци, езера, около които имаше буйна растителност.

Но достатъчно бе човек да извърви стотина метра, за да излезе от каньона: всичко наоколо беше безплодно и пусто. Дори самата река, след като пресечеше низината, отново се превръщаше в малко поточе — сякаш вече бе изчерпала цялата си жизненост и енергия.

Монасите са знаели това и са искали висока цена за водата, с която са снабдявали съседите си. В историята на манастира са отбелязани безброй битки между духовниците и околните селища.

Докато накрая, по време на една от многото войни, разтърсвали Испания, манастирът бил превърнат във военен щаб. Коне са минавали през централния кораб на църквата, войници са спали между пейките й, разказвали са си неприлични истории и са се любили с жените от близките села.

И отмъщението, макар и със закъснение, дошло. Манастирът бил разграбен и разрушен.

Никога вече монасите не успели да си възвърнат това райско място. В една от многото съдебни битки, които последвали, някой казал, че жителите на съседните селища са изпълнили Божията присъда. Христос е казал: „Който е жаден, да дойде и да пие“, а отците останали глухи за неговите думи. Решили, че са господари на природата, и затова Бог ги прогонил.

Може би именно поради тази причина главната църква все още беше порутена, въпреки че голяма част от манастира е била възстановена и превърната в хотел. Потомците на съседните жители все още си спомняха за високата цена, която родителите им е трябвало да плащат за нещо, което природата дава безплатно.

— На кого е единствената статуя с глава? — попитах аз.

— На света Тереза Авилска. Тя има голяма власт. Въпреки силната жажда за мъст, която носят воините, никой не се е осмелил да я докосне.

Той ме хвана за ръка и излязохме. Разходихме се из огромните коридори на манастира, изкачихме се по широкото дървено стълбище и разгледахме пеперудите в градините на вътрешния двор. Помнех всяко кътче от този манастир, защото като дете бях идвала тук, а старите спомени са по-ярки от пресните.

Спомени. Предишният месец и дните преди тази седмица сякаш бяха част от друго мое превъплъщение. Период, към който не исках никога повече да се връщам, защото часовете от него не бяха докоснати от ръката на любовта. Чувствах се така, сякаш години наред в живота ми се е повтарял все един и същи ден, събуждала съм се по един и същи начин, правила съм едни и същи неща, дори мечтите ми са били едни и същи.

Спомних си за родителите си, за родителите на моите родители, за много мои приятели. Спомних си колко дълго се бях борила, за да постигна нещо, което не исках.

Защо ли го бях направила? Не можех да намеря никакво обяснение. Може би защото съм била твърде ленива, за да търся други пътища. Може би от страх какво ще си помислят хората. Може би защото е много трудно да бъдеш различен. Може би защото човек е осъден да повтаря стъпките на предишното поколение, докато определен брой хора — сетих се за игумена — не започнат да се държат по друг начин.

И тогава светът се променя, а заедно с него и ние. Но аз не исках да бъда такава, каквато бях досега. Съдбата ми бе върнала това, което беше мое, и сега ми даваше възможност да се променя и да помогна светът също да се промени.

Пак се замислих за планината и за алпинистите, които срещнахме, докато се разхождахме. Бяха млади, носеха дрехи в ярки цветове, за да привличат вниманието в случай, че се изгубят в снега, и познаваха пътя до върховете.

По склоновете имаше забити алуминиеви колчета и единственото, което трябваше да сторят, бе да използват куки, за да проврат през тях въжетата си и да се катерят в безопасност. Бяха дошли тук за едно неделно приключение и в понеделник щяха да се върнат на работа с усещането, че са се борили с природата и са я победили.

Всъщност нещата изобщо не стоят така. Истински авантюристи са били само първите, онези, които са решили да открият пътя. Някои са паднали в пропастите още преди да стигнат до средата. Други са изгубили пръстите си, гангренясали от студа. Много от тях са изчезнали безследно. Но един ден някой се е изкачил на върха.

И очите му са видели за пръв път този пейзаж, а сърцето му е затуптяло от щастие. Поел е риска, а завоеванието му е било своеобразна почит към всички, които са загинали, опитвайки се да стигнат до върха.

Възможно е хората долу в ниското да си помислят: „Там горе няма нищо освен хубавата гледка, какво толкова интересно има в това?“

Но първият алпинист е знаел кое е интересното: да приеме предизвикателствата и да върви напред. Да знае, че всеки един ден е неповторим, че всяка утрин носи някакво чудо, вълшебен миг, в който старите светове се разрушават и се появяват нови звезди.

Първият, който е изкачил тази планина, сигурно си е задал същия въпрос, виждайки в ниското къщичките с пушещи комини: „Какво толкова интересно намират в този еднообразен живот?“

Сега планините вече са покорени, астронавтите излязоха в космоса, на Земята не е останал нито един неоткрит остров, дори и съвсем малък. Останали са обаче големите приключения на духа — и едно от тях сега е пред мен.

Това бе благословия. Игуменът нищо не разбираше. Подобни болки не сломяват.

Блажени са тези, които могат да направят първата крачка. Някой ден хората ще разберат, че човекът разбира езика на ангелите и всички ние можем да вършим чудеса, да лекуваме, да пророкуваме, да разбираме.

Прекарахме следобеда, разхождайки се из каньона, и си припомняхме детските години. Той за пръв път правеше това. Докато пътувахме към Билбао, ми се струваше, че Сория повече не го интересува.

Сега обаче ме разпитваше подробно за всеки от приятелите ни, искаше да знае какво работят и дали са щастливи.

Накрая стигнахме до най-големия водопад на Пиедра, в който се вливаха водите на малките поточета, разпръснати тук-там, и се хвърляха от почти трийсет метра височина. Спряхме на брега, заслушани в оглушителния шум, и потънахме в съзерцание на дъгата, която се образува над големите водопади.

— Конската опашка — казах аз и се изненадах, че все още си спомням едно име, което толкова отдавна не бях чувала.

— Сещам се… — започна той.

— Да! Знам какво ще кажеш!

Разбира се, че знаех! Зад водопада се криеше огромна пещера. Още когато бяхме деца, разговаряхме дни наред за манастира „Пиедра“ след първата ни разходка до това място.

— Пещерата! — добави той. — Хайде да отидем там!

Беше невъзможно да минем под буйната вода. Едновремешните монаси бяха построили тунел, който започваше от най-високото място на водопада и водеше към задната част на пещерата.

Не беше трупно да открием входа. През лятото пътят през тунела сигурно беше осветен, но сега ние бяхме единствените посетители и вътре беше съвсем тъмно.

— Все пак ще влезем, нали? — попитах аз.

— Разбира се! Имай ми доверие!

Започнахме да слизаме в дупката до водопада. Въпреки заобикалящата ни тъмнина знаехме накъде да вървим, а и той ме бе помолил да му имам доверие.

„Благодаря Ти, Господи! — мислех си аз, докато се спускахме все по-дълбоко в земните недра. — Бях една заблудена овца, а Ти ми показа правия път. Животът ми бе мъртъв, а Ти го възкреси; любовта си бе отишла от сърцето ми, а Ти ми върна този дар.“

Държах се за рамото на моя любим и той ме водеше по пътищата на мрака, знаейки, че отново ще срещнем светлината и ще й се радваме. Може би в нашето бъдеще ще има моменти, в които ще разменим ролите си; тогава аз ще го водя със същата любов и увереност, докато стигнем до някое сигурно място, където да си починем.

Вървяхме бавно и спускането ни сякаш нямаше край. Може би това беше още един временен ритуал — ознаменуваше края на един период, през който в живота ми не бе проблеснала никаква светлина. Докато вървях в тунела, си спомнях колко много време бях изгубила на едно и също място, опитвайки се да пусна корени в почва, от която вече нищо не израстваше.

Ала Бог бе добър и отново ми върна изгубения ентусиазъм, приключенията, за които бях мечтала, мъжа, когото — несъзнателно — бях чакала през целия си живот. Не изпитвах никакво угризение за това, че той ще напусне семинарията, защото има много начини да служиш на Бог, както бе казал отецът, и нашата любов щеше да ги направи още повече. Отсега нататък и на мен ми се предоставяше случаи да служа и да помагам — и всичко това благодарение на него.

Ще тръгнем по света; той ще помага на хората, а аз ще помагам на него.

„Благодаря ти, Господи, че ми позволи да бъда полезна. Научи ме да бъда достойна за това! Дай ми сили, за да стана част от неговата мисия, да го следвам навсякъде по Земята, да си възвърна духовния живот! Нека всички наши дни да бъдат като тези — да обикаляме от едно място на друго, да лекуваме болните, да утешаваме тъжните, като им разказваме за любовта на Великата майка към всички нас!“

Изведнъж чухме отново шума на водата, пътят ни се обля в светлина, а тъмният тунел отстъпи място на една от най-красивите гледки на Земята. Намирахме се в огромна пещера с размери на катедрала. Три от стените й бяха каменни, а вместо четвърта стена се спускаше вода и падаше в изумруденозеленото езеро в краката ни — това бе Конската опашка.

Лъчите на залязващото слънце пронизваха водопада, а мокрите стени блестяха.

Стояхме облегнати на скалата, без да говорим. Някога, когато бяхме деца, за нас това място беше скривалище на пирати и пазеше съкровищата на нашите детски фантазии. Сега то бе чудото на Майката Земя; сякаш се намирах в нейната утроба, знаех, че Тя е тук и ни закриля с каменните си стени, а с падащата вода измива греховете ни.

— Благодаря Ти! — извиках аз.

— На кого благодариш?

— На Нея. И на теб, защото ти бе оръдието, чрез което вярата ми се възвърна.

Той се приближи до брега на подземното езеро, загледа се във водите му и се усмихна.

— Ела тук! — извика ме той. Доближих се.

— Трябва да ти кажа нещо, което все още не знаеш.

Думите му ме изплашиха, но погледът му бе спокоен и престанах да се тревожа.

— Всеки човек на Земята има някаква дарба — започна той. — У едни тя се появява съвсем спонтанно, други трябва доста да поработят, за да я открият. Аз самият развих дарбата си през четирите години, които прекарах в семинарията.

Този път аз бях тази, която трябваше да „играе театър“, както той се бе изразил по повод на стареца пред параклиса.

Налагаше се да се престоря, че нищо не знам.

„Прав е — помислих си. — Пътят ни трябва да е изпълнен с радост, а не с неудовлетвореност.“

— И какво правехте в семинарията? — попитах аз.

— Не става въпрос за това — каза той. — Важното е, че развих у себе си една дарба. Мога да лекувам, когато Бог пожелае.

— Чудесно! — отвърнах аз. — Тъкмо няма да харчим пари за лекари!

Той изобщо не се засмя. Почувствах се като глупачка.

— Развих дарбите си чрез харизматичните практики, които ти видя — продължи той. — В началото бях изненадан; молех се, призовавах Светия Дух, поставях ръцете си върху болното място и по този начин възвръщах здравето на мнозина. Започнах да ставам известен и всеки ден хората се редяха на опашка пред семинарията с надеждата, че ще им помогна. Във всяка инфектирана и зловонна язва виждах раните на Исус.

— Гордея се с теб — промълвих аз.

— Много хора в манастира бяха против, но игуменът ме подкрепи.

— Ще продължим да правим това. Ще обикаляме заедно света. Аз ще почиствам раните, ти ще ги благославяш, а Бог ще прави чудото.

Той отклони погледа си от мен и го прикова в езерото. В тази пещера се усещаше нечие присъствие — също както през нощта в Сен Савен, когато се напихме при кладенеца.

— Вече ти го казах, но пак ще го повторя — продължи той. — Събудих се една нощ и забелязах, че цялата ми стая е изпълнена със светлина. Видях лицето на Великата майка, любещия й поглед. От този момент нататък започнах да Я виждам. Не мога да Я извикам, но понякога Тя се появява.

Тогава вече знаех за това, което вършеха за Църквата най-напредничавите сред духовниците. Знаех, че моята мисия на Земята е не само да лекувам, но и да разчиствам пътя, за да може Бог в проявлението си на жена отново да бъде приет. Женският принцип, стълбът на Милосърдието би трябвало да бъде издигнат отново, а в сърцата на хората да бъде възстановен Храмът на Мъдростта.

Наблюдавах го. Лицето му, напрегнато допреди малко, сега се бе успокоило.

— Всичко това имаше висока цена и аз бях готов да я платя.

Той замлъкна — не знаеше как да продължи разказа си.

— Защо казваш „имаше“?

— Пътят на Богинята би могъл да бъде преправен само чрез словото и чудесата. Светът обаче не е устроен по този начин. Ще бъде много трудно; ще има сълзи, неразбиране, страдание.

„Ах, този игумен! — помислих си. — Опитал се е да всели страх в сърцето му. Но аз ще му бъда опора.“

— Който тръгне по този път, няма да изпита болка, а ще се прослави, служейки на хората — отвърнах аз.

— Повечето от тях все още не се доверяват на любовта.

Чувствах, че иска да ми каже още нещо, но не намира точните думи. Сигурно бих могла да му помогна.

— Мислила съм върху това — прекъснах го аз. — Мислила съм за първия човек, който е изкачил най-високия връх в Пиренеите и е разбрал, че без приключения не можем да оценим земната благодат.

— Какво разбираш под благодат? — попита той и аз забелязах, че отново е напрегнат. — Едно от имената на Великата майка е Света Богородица Благодатната, а щедрите й ръце разпръскват Нейната благословия върху всички, които знаят как да я получат.

Никога не трябва да осъждаме живота на другите, защото всеки сам знае колко голяма е болката и саможертвата му. Едно е да мислиш, че си намерил верния път, съвсем друго е да смяташ, че твоят път е единственият възможен.

Исус е казал: в дома на моя Отец има много жилища. Дарбата е Божия благодат. Но благодат е също така да живееш достойно, да обичаш ближния, да се трудиш… Мария е имала на Земята съпруг, който е показал колко ценен е трудът на обикновените хора. Без да се натрапва, той е осигурил покрив и храна на жена си и сина си, за да могат те да изпълнят мисията си. Стореното от него е толкова важно, колкото и извършеното от тях, въпреки че почти никой не го оценява.

Нищо не казах. Той взе ръката ми.

— Извинявай за невъздържаността.

Целунах ръката му и я сложих върху лицето си.

— Ето това искам да ти обясня — каза той, усмихвайки се отново. — От мига, в който те срещнах пак, разбрах, че не бива да те карам да страдаш заради моята мисия.

Започнах да се безпокоя.

— Вчера те излъгах. Това бе първата и последната ми лъжа — продължи той. — Всъщност не бях в семинарията. Отидох в планината и разговарях с Великата майка.

Казах й, че ако тя пожелае, ще се разделя с теб и ще продължа да следвам пътя си. Ще продължа да лекувам болните, чакащи пред вратата на манастира, да пътувам посред нощ, да понасям неразбирането на тези, които отричат вярата, както и циничния поглед на онези, които не вярват, че любовта спасява. Ако тя поиска от мен, ще се откажа дори от това, което най-много обичам на света: от теб.

Пак се сетих за игумена. Прав беше. Тази сутрин той е направил своя избор.

— В същото време й обещах, че ако ми спести тази горчива чаша, ще служа на хората чрез любовта си към теб.

— Но какво говориш? — попитах аз изплашено. Той сякаш не ме чу.

— Не е нужно да преместваш планини, за да докажеш вярата си — каза той. — Бях готов да приема страданието, но не и да го споделям с някого. Ако продължа по този път, никога няма да имаме къща с бели пердета и с изглед към планината.

— Тази къща изобщо не ме интересува! Та аз дори не поисках да вляза в нея! — отвърнах, като едва се сдържах да не викам. — Искам да вървя до теб, да се боря заедно с теб, да бъда една от първите, които са се осмелили да тръгнат по тоя път. Нима не разбираш? Ти ми върна вярата!

Слънцето се бе изместило и сега лъчите му обливаха със светлина стените на пещерата. Цялата тази красота обаче започваше да не означава нищо за мен.

Бог е скрил ада някъде в рая.

— Ти не знаеш! — започна той, а очите му ме умоляваха да го разбера. — Ти не знаеш колко е голям рискът!

— Но нали той те прави щастлив!

— Да, щастлив съм. Но рискът си е мой.

Поисках да го прекъсна, но той не ме слушаше.

— Ето защо вчера поисках от Светата Дева едно чудо — продължи той. — Поисках да ми отнеме тази дарба.

Не можех да повярвам на ушите си!

— Разполагам с малко пари и с много опит, натрупан през годините благодарение на пътуванията ми. Ще си купим къща, ще си намеря работа и ще служа на Бог като свети Йосиф, със смирението на една безименна личност. Не се нуждая повече от чудеса, за да поддържам жива вярата си. Нуждая се от теб!

Краката ми се подкосиха, имах усещането, че ще припадна.

— И в мига, в който поисках от Светата Дева да отнеме дарбата

ми, започнах да разбирам всички езици — продължи той. — А те

ми казаха следното: „Постави дланите си на Земята — така

дарбата ти ще излезе от теб и ще се върне в утробата на

Майката.“

Изпаднах в паника.

— Но ти не…

— Напротив! Направих това, което Светият Дух повелява.

Мъглата започна да се вдига и слънцето отново се показа между планинските върхове. Усетих, че Светата Дева ме разбира, защото тя също е обичала силно.

— Но тя е следвала мъжа си! Приела е пътя, по който е тръгнал синът й!

— Ние нямаме Нейната сила, Пилар. Някой друг ще получи моята дарба, тя няма да се изгуби.

Вчера в кафето телефонирах до Барселона и отмених беседата. Заминаваме за Сарагоса: ти познаваш доста хора в града и ще можем да се установим там като начало. Веднага ще си потърся работа.

Не бях в състояние да разсъждавам.

— Пилар! — извика той.

Но аз вече се връщах обратно през тунела, без да имам до себе си приятелско рамо, на което да се опра, преследвана от болните, които щяха да умрат, от семействата, които щяха да страдат, от чудесата, които нямаше да бъдат сторени, от планините, които щяха да останат завинаги на мястото си.

Нищо не виждах, усещах само почти физическото присъствие на тъмнината, която ме заобикаляше.