Паулу Коелю
Край река Пиедра седнах и заплаках (2)

Събота, 4 декември 1993 г.

Беседата се провеждаше на много по-официално място, отколкото си бях представяла, и имаше повече хора, отколкото очаквах. Не разбирах как е възможно това.

„Може би се е прочул“, помислих си. Нищо не бе споменал в писмата си. Прииска ми се да заговоря присъстващите, да ги попитам защо са тук, но не посмях.

Изненадах се, когато той влезе. Изглеждаше по-различен от момчето, което познавах, но за единайсет години нямаше как да не се е променил. Бе станал по-красив, а очите му блестяха.

— Връща ни това, което винаги ни е принадлежало -каза някаква жена до мен.

Думите й бяха странни.

— Какво връща? — попитах.

— Това, което ни бе отнето. Религията.

— Не, той нищо не ни връща — каза една по-млада жена, която бе седнала от дясната ми страна. — Те не могат да ни върнат онова, което вече ни принадлежи.

— Тогава защо сте тук? — попита раздразнено първата жена.

— Искам да го чуя. Искам да знам как разсъждават, защото някога са ни изгаряли и могат да поискат да го сторят пак.

— Неговият глас е глас в пустиня — каза жената. — Той прави каквото може.

Момичето се усмихна с ирония и се обърна напред, за да прекрати разговора.

— За един семинарист поведението му е доста смело — продължи жената, като този път гледаше към мен и търсеше подкрепа.

Тъй като нищо не разбирах, замълчах и жената се отказа да спори. Момичето до мен ми намигна, сякаш му бях съюзница.

Аз обаче мълчах поради друга причина. Мислех върху това, което каза жената.

„Семинарист!“

Не, това не беше възможно! Той щеше да ме предупреди!

Той започна да говори, а аз не можех да се съсредоточа. „Трябваше да се облека по-хубаво“, мислех си, без да разбирам как е възможно да ме тревожи подобно нещо. Той ме бе забелязал и аз се опитвах да отгатна мислите му: как ли изглеждам в очите му? Каква ли разлика е открил между едно момиче на осемнайсет години и една жена на двайсет и девет?

Гласът му бе същият, но думите бяха съвсем други.

Нужно е да поемаме рискове — говореше той. — Ще можем да си обясним чудото на живота само тогава, когато позволим на неочакваното да се случи.

Всеки ден Бог ни дава освен слънцето и един миг, в който можем да променим всичко онова, което ни прави нещастни. Всеки ден се преструваме, че не разбираме кога настъпва този миг, че той не съществува, че днешният ден е същият като вчерашния и няма да е по-различен от утрешния. Но който внимава, ще открие вълшебния миг. Той може би настъпва сутрин, когато заключваме вратата, или пък е в моментното мълчание, възцарило се след вечеря, в хиляди други неща, които ни се струват все същите. Този миг съществува — това е моментът, в който цялата сила на звездите прониква в нас и ни позволява да вършим чудеса. Понякога щастието е благословия, но в повечето случаи е завоевание. Вълшебният миг на деня ни помага да се променим, кара ни да тръгнем и да търсим мечтите си. Ще страдаме, ще преживеем трудни моменти, ще се сблъскаме с много разочарования — но всичко това е преходно и няма да остави следи. Затова пък един ден ще можем да погледнем назад с гордост и вяра.

Горко на оня, който се страхува да поема рискове. Той може би никога няма да изпита разочарования, нито пък ще страда като тези, които следват мечтите си. Но когато погледне назад — защото все някога поглеждаме назад, — ще чуе сърцето си да казва: „Какво стори с чудесата, чиито зрънца Бог пося в дните ти? Какво стори с дарбите, които твоят Учител ти повери? Погреба ги в дълбока яма, защото се страхуваше да не ги изгубиш. И сега единственото, което ще оставиш след себе си, ще бъде сигурността, че си пропилял живота си.“

Горко на оногова, който чуе тези думи. Защото ще повярва в чудеса, ала вълшебните мигове в живота му вече ще са отлетели.

* * *

Веднага щом спря да говори, хората го наобиколиха. Изчаках, загрижена за това какво впечатление ще му направя след толкова години. Чувствах се като дете — несигурна, ревнива, тъй като не познавах новите му приятели, напрегната, защото той обръщаше повече внимание на другите, а не на мен.

Тогава той се приближи. Изчерви се, вече не беше оня мъж, говорещ за сериозни неща; отново се бе превърнал в момчето, което се криеше с мен в параклиса на свети Сатурий и ми разказваше как мечтае да обиколи света… А през това време родителите ни започнали да ни издирват чрез полицията, мислейки, че сме се удавили в реката…

— Здравей, Пилар! — каза той.

Целунах го по бузата. Бих могла да го похваля за беседата. Бих могла да му кажа, че съм се изморила от толкова много хора. Бих могла да подхвърля нещо шеговито за детството ни и за това колко се гордея с него сега, когато предизвиква такова възхищение у другите.

Бих могла да му обясня, че трябва да си тръгна веднага, за да хвана последния автобус за Сарагоса.

Бих могла. Никога не ще успеем да разберем какво точно означава това. Защото във всеки един момент от живота ни съществува нещо, което би могло да стане, а в крайна сметка не се случва. Съществуват вълшебни мигове, които отлитат, без да ги забележим, и внезапно ръката на съдбата променя живота ни.

Именно това се случи в оня момент. Вместо да сторя някое от всички тези неща, произнесох едно изречение, което седмица по-късно щеше да ме доведе до тая река и да ме накара да напиша тези редове.

— Искаш ли да пием кафе? — казах аз.

И той, обръщайки се към мен, пое ръката, която съдбата му протягаше.

— Много искам да говоря с теб. Утре ще изнасям беседа в Билбао. С кола съм.

— Трябва да се върна в Сарагоса — отвърнах, без да знам, че това е последният ми път за отстъпление. Но дали защото отново се върнах в детството, дали защото не ние, а друг пише най-хубавите моменти от живота ни, само след секунда казах:

— Идва празникът на Непорочното зачатие. Мога да дойда с теб до Билбао и оттам да се прибера в Сарагоса.

На върха на езика ми бе въпросът дали наистина е влязъл в семинария.

— Искаш да ме попиташ нещо ли?

— Да — опитах се да се измъкна. — Преди беседата една жена каза, че ти й връщаш онова, което е нейно.

— Това не е толкова важно.

— За мен е важно. Не знам нищо за живота ти и съм изненадана да видя толкова хора тук.

Той се засмя и се обърна към останалите присъстващи.

— Чакай! — извиках аз и го хванах за ръката. — Ти не отговори на въпроса ми!

— Не е нещо, което ще представлява интерес за теб, Пилар.

— Въпреки това искам да знам.

Той си пое дълбоко дъх и ме отведе в дъното на залата.

— И в трите най-големи монотеистични религии — юдаизма, християнството и исляма — доминиращи са мъжете. Свещениците са мъже. Мъжете налагат догмите и създават законите.

— А какво искаше да каже жената?

Той се поколеба за миг, но отговори:

— Че моят поглед върху нещата е по-различен. Аз вярвам, че Бог има и женско лице.

Въздъхнах с облекчение — жената се заблуждаваше. Той не би могъл да бъде семинарист, защото семинаристите нямат различен поглед върху нещата.

— Отговорът ти беше съвсем ясен — казах аз.

Момичето, което ми беше намигнало, ме чакаше на изхода.

— Сигурна съм, че принадлежим на една и съща традиция — каза тя. — Казвам се Брида.

— Не знам за какво говориш — отвърнах аз.

— Разбира се, че знаеш — засмя се тя.

Хвана ме за ръцете и излязохме заедно, преди да успея да й кажа каквото и да било. Вечерта не беше много студена, а и не знаех какво да правя до сутринта.

— Къде отиваме? — попитах я аз.

— При статуята на Богинята — отвърна тя.

— Търся евтин хотел, където да пренощувам.

— После ще ти покажа някой.

Предпочитах да седнем в някое кафе и да поговорим, за да узная нещо повече за него. Но тъй като не исках да споря с нея, оставих се да ме води по булевард Пасео де Кастеляна, като в същото време разглеждах Мадрид след толкова години.

По средата на булеварда тя спря, посочи небето и каза:

— Тя е там.

Пълната луна блестеше между оголените клони.

— Красива е — отвърнах аз.

Ала тя не ме слушаше. Разтвори ръце, обърна дланите си нагоре и остана така, потънала в съзерцание на луната.

„В какво се забърках само! — помислих си аз. — Дойдох, за да присъствам на беседата, а се озовах на Пасео де Кастеляна с тази луда. На всичко отгоре утре ще пътувам за Билбао!“

— О, огледало на Богинята Земя! — промълви момичето със затворени очи. — Направи така, че да осъзнаем колко силна е властта ни, а мъжете да ни разбират! Ти ни показваш цикъла на семето и плода, като се раждаш, светиш, умираш и отново възкръсваш на небосклона.

Вдигна ръце към небето и дълго стоя в това положение. Хората, които минаваха, я гледаха и се смееха, ала тя не им обръщаше внимание. Аз обаче умирах от срам, че съм с нея.

— Трябваше да направя това, за да ни закриля Богинята — каза тя, след като се поклони на луната.

— Но за какво говориш в края на краищата?

— За същото нещо, за което говори и твоят приятел, само че с истински думи.

Съжалих, че не бях слушала беседата и не знаех какво точно е казал той.

— Ние, жените, които разбираме и обичаме Великата майка, познаваме женското лице на Бога — каза момичето, след като тръгнахме отново. — Достигнали сме до това познание с цената на преследвания и клади, но сме оцелели. И сега разбираме неговите тайни.

Клади. Магьосници.

Вгледах се в момичето до мен. Бе красиво, червеникавите му коси стигаха чак до кръста.

— Докато мъжете са били навън, за да ловуват, ние сме стояли в пещерите, в утробата на Майката, и сме се грижели за децата си — продължи тя. — Именно там Великата майка ни е научила на всичко. Мъжете са живеели в непрекъснато движение, докато ние сме стояли в утробата на Майката. Благодарение на това сме забелязали, че семената се превръщат в растения, и сме го казали на мъжете си. Замесили сме първия хляб и сме ги нахранили. Изваяли сме първия съд, за да им дадем да пият. И сме открили цикъла на сътворението, защото телата ни са повтаряли ритъма на луната.

Тя внезапно замлъкна.

— Ето я.

Огледах се. По средата на някакъв площад, около който непрекъснато се движеха коли, имаше фонтан. Сред фонтана се издигаше скулптурна фигура на жена в колесница, теглена от лъвове.

— Това е площад Кибела — казах аз в желанието си да покажа, че познавам Мадрид. Бях виждала тази скулптура върху много пощенски картички.

Ала тя не ме слушаше. Бе застанала на средата на улицата и се опитваше да се промъкне между колите.

— Хайде да отидем дотам! — извика тя, като ми махаше с ръка.

Реших да отида при нея само за да я попитам за някой хотел. Тази налудничава история започваше да ме изморява, а и ми се спеше.

Стигнахме до фонтана по едно и също време, аз — с разтуптяно сърце, а тя с усмивка на устните.

— Водата! — възкликна тя. — Водата е нейното проявление!

— Моля те, посочи ми някой евтин хотел!

Потопи ръцете си във фонтана и се обърна към мен.

— Направи същото! Докосни водата!

— Няма да го направя. Но не искам да те притеснявам повече, ще потърся някой хотел.

— Почакай малко!

Момичето извади от чантата си малка флейта и започна да свири. Музиката сякаш ме хипнотизира: шумът от уличното движение постепенно се отдалечи, а сърцето ми се успокои. Седнах на перваза на фонтана и докато слушах шума на водата и мелодията на флейтата, вдигнах очи към пълната луна над нас. Нещо ми подсказваше — макар и да не разбирах добре какво, — че там горе се намира част от женската ми същност.

Не знам колко дълго бе свирило момичето. Когато то спря, обърна се с лице към фонтана и каза:

— Кибела! Едно от проявленията на Великата майка! От нея зависи плодородието на земята, изхранването на градовете. Тя възвръща на жената ролята й на жрица.

— Но коя си ти? Защо поиска да дойда с теб? — попитах аз.

Тя се обърна към мен.

— Аз съм тази, която мислиш, че съм. Изповядвам религията на Земята.

— Какво искаш от мен? — настоях аз.

— Мога да чета в очите ти. Мога да чета в сърцето ти. Ти ще се влюбиш. И ще страдаш.

— Аз?

— Знаеш за какво говоря. Видях как той те гледа. Обича те.

Тази жена беше луда.

— Извиках те да дойдеш с мен, защото той е ценен за нас. Говори безсмислени неща, но поне признава Великата майка. Не му позволявай да се погуби! Помогни му!

— Ти не знаеш какво говориш! Обсебена си от собствените си фантазии! — извиках аз, докато отново се провирах между колите. Заклех се никога да не се замислям върху думите на тая жена.