Паулу Коелю
Край река Пиедра седнах и заплаках (1)

Бележка на автора

Един испански мисионер бил на някакъв остров, където се срещнал с трима ацтекски жреци.

— Как се молите? — попитал отецът.

— Имаме само една молитва — отвърнал единият от аптеките. — Казваме: „Боже, в теб са трима, и ние сме трима. Смили се над нас!“

— Хубава молитва — казал мисионерът. — Но не е точно тази, в която Бог се вслушва. Ще ви науча на една много по-хубава.

Научил ги отецът на една католическа молитва и продължил евангелската си мисия. Няколко години по-късно, когато се връщал в Испания, корабът му минал край същия остров. От палубата отецът съзрял на брега тримата жреци и им помахал.

В този миг и тримата тръгнали към него, вървейки по водата.

— Отче! Отче! — извикал един от тях, когато се доближил до кораба. — Кажи ни пак молитвата, в която се вслушва Бог, защото не можем да си я спомним!

— Тя не е толкова важна — отвърнал мисионерът, след като видял чудото. И помолил Бог да му прости, задето не е разбрал по-рано, че Той говори на всички езици.

Тази история разкрива онова, което искам да разкажа в „Край река Пиедра седнах и заплаках“. Рядко си даваме сметка, че сме заобиколени от Необикновеното. Край нас стават чудеса, Божиите поличби ни показват пътя, ангелите ни молят да ги чуем, но ние изобщо не им обръщаме внимание, тъй като са ни учили, че до Бог се стига само чрез определени изрази и правила. Не разбираме, че Той е там, където Му отворят да влезе.

Традиционните религиозни практики са важни, понеже чрез тях ние споделяме опита на дадена общност да се прекланя пред Бога и да се моли. Ала никога не бива да забравяме, че всъщност духовният опит се изразява най-вече чрез Любовта. А в Любовта правила не съществуват. Можем да се стремим да следваме наръчници, да контролираме сърцето си, да имаме изработена стратегия на поведение, но всичко това е безсмислено. В крайна сметка решава сърцето и това, което то реши, е правилното.

Всички ние сме го изпитвали през живота си. Всички ние в даден момент сме казвали през сълзи: „Страдам заради една любов, която не си струва.“ Страдаме, защото мислим, че даваме повече, отколкото получаваме. Страдаме, защото не признават любовта ни. Страдаме, защото не успяваме да наложим нашите собствени правила.

Страдаме неоснователно, защото любовта е в основата на нашето израстване. Колкото повече обичаме, толкова повече духовен опит натрупваме. Боговдъхновените, в чиито души е горяла Любовта, са побеждавали всички предразсъдъци на епохата. Пеели са, смеели са се, молели са се на висок глас, танцували са, участвали са заедно в това, което свети Павел е нарекъл „свещена лудост“. Радвали са се, защото който обича, вече е победил света и не се страхува, че може да изгуби нещо. Истинската любов е акт на пълно себеотдаване.

„Край река Пиедра седнах и заплаках“ е книга за важността на това себеотдаване. Пилар и нейният спътник са измислени личности, символизиращи безбройните конфликти, които не можем да избегнем по пътя към другото Аз. Рано или късно трябва да победим страховете си, защото духовното израстване се осъществява чрез всекидневното проявление на Любовта.

Монахът Томас Мертън е казал: „Духовният живот се състои в това да обичаш. Но да обичаме не значи да сторим някому добро, да му помагаме или да го закриляме. Ако постъпваме така, то ние възприемаме ближния само като обект, а себе си — като великодушни и мъдри хора. Това няма нищо общо с любовта. Да обичаш означава да се приобщиш към другия и да откриеш в него Божията искра.“

Нека плачът на Пилар на брега на река Пиедра да ни води по пътя към това приобщаване.

 

Паулу Коелю

 

 

Край река Пиедра седнах и заплаках. Според една легенда всяко нещо, което падне във водите на тази река — листа, насекоми, птичи пера, — се превръща в камък и се наслагва в коритото й. О, да можех да изтръгна сърцето от гърдите си и да го хвърля на течението! Тогава нямаше да изпитвам ни болка, ни мъка, нямаше да си спомням!

На брега на река Пиедра седнах и заплаках. Зимният студ ме накара да почувствам сълзите по лицето си, които се смесваха с течащата пред мен вода. Тази река се събира някъде с друга река, после с трета, докато всичката вода се влее в морето — далеч от очите и сърцето ми.

Нека сълзите ми бъдат отнесени надалеч, за да не узнае никога моят любим, че съм плакала за него. Нека сълзите ми бъдат отнесени много далеко и тогава ще забравя река Пиедра, манастира, църквата в Пиренеите, мъглата, пътя, който изминахме заедно.

Ще забравя пътищата, планините и полята от моите мечти — онези мечти, за които не съм знаела.

Спомням си моя вълшебен миг, оня момент, в който едно „да“ или „не“ може да промени цялото ни съществуване. Сякаш беше толкова отдавна, а в действителност е изминала само една седмица, откакто срещнах отново моя любим и го изгубих.

На брега на река Пиедра написах тази история. Ръцете ми замръзваха, краката ми изтръпваха от неудобното положение и често се налагаше да прекъсвам писането.

— Постарай се да живееш! Спомените са за възрастните — казваше той.

Може би любовта ни кара да остаряваме преждевременно, а когато младостта отмине, отново ни подмладява. Но как бих могла да не си спомням за тези мигове? Ето защо пишех — за да превърна тъгата в носталгия, а самотата в спомени. Пишех, за да мога да хвърля в река Пиедра тази история, след като я разкажа на самата себе си — така ме бе посъветвала жената, която ми даде подслон. И тогава, според думите на една светица, водата щеше да угаси онова, което огънят бе написал.

Всички любовни истории си приличат.

* * *

Прекарахме детството и юношеството си заедно. После той замина — всички младежи напускат малките градове. Каза, че иска да опознае света и че мечтите му се простират отвъд полетата на Сория.

Години наред не знаех почти нищо за него. Получавах от време на време по някое писмо и това бе всичко — той никога не се върна, за да види отново горите и улиците на нашето детство.

Когато завърших гимназия, се преместих да живея в Сарагоса и открих, че той е имал право. Сория беше малко градче и единственият й известен поет бе казал, че човек открива пътя си, вървейки. Приеха ме в университета, намерих си приятел. Започнах да уча за един конкурс, който все не се провеждаше. Работих като продавачка, за да се издържам, не спечелих конкурса, разделих се с приятеля си.

И тогава писмата му започнаха да пристигат по-често, марките бяха от най-различни страни и предизвикваха у мен завист. Той беше по-възрастният, знаеше всичко, обикаляше света, чувстваше се волен като птица, докато аз се опитвах да пусна корени.

В даден момент писмата му започнаха да идват от едно и също място във Франция и да говорят за Бога. В едно от тях той дори изразяваше желание да постъпи в семинария и да прекара живота си в молитви. Написах му отговор, като го помолих да се порадва още малко на свободата си, преди да се обвърже с нещо толкова сериозно.

Когато прочетох писмото си, реших да го скъсам: коя бях аз, та да говоря за свобода и обвързване? Именно той разбираше от тези неща, не аз.

Един ден узнах, че изнася беседи. Учудих се — бе твърде млад, за да учи другите на нещо. Преди две седмици обаче той ми изпрати картичка, в която пишеше, че ще говори пред малка група слушатели в Мадрид, и настояваше да отида.

Пропътувах четири часа от Сарагоса до Мадрид, защото исках да го видя отново. Исках да чуя как говори. Исках да седнем с него в някое кафе, да си спомним времето, когато играехме заедно и ни се струваше, че светът е твърде голям, за да го обиколим.