Марло Морган
Заслушани в молитвата на вселената (6)

БАНКЕТЪТ

Невероятното целебно мазило, направено, като се загряват листа и се събират маслените капки, действаше — краката ми най-после получиха облекчение, достатъчно да ми даде кураж да си помисля отново да стана. От дясната ми страна имаше няколко жени, които, изглежда, имаха нещо колективно наум. Те събираха широки листа и докато една бъркаше из храсти и повалени дървета с дълга и остра пръчка, друга слагаше нещо в шепа и го поставяше върху листо. След това отгоре с второ листо затискаше съдържанието и го подвиваше, а пакетчето се връчваше на някой бегач, който на свой ред го отнасяше при огъня и го заравяше във въглените. Обзе ме любопитство. Това беше първото ни общо хранене, менюто, за което си бях блъскала главата в продължение на седмици. Аз се примъкнах, куцукайки, за да надзърна по-отблизо, и не повярвах на очите си. В шепата й лежеше огромен бял гърчещ се червей.

Отново дълбоко въздъхнах. Вече му бях изпуснала края колко пъти през този ден се бях почувствала като ударена с мокър парцал. Едно беше сигурно: никога нямаше да изгладнея дотам, че да ям червеи! В този момент обаче аз вече учех урок: никога не казвай „никога“. И до ден днешен това е дума, която се опитвам да елиминирам от моя речник. Научих, че съществуват неща, които предпочитам, и други, които избягвам, но думата н и к о г а не оставя вратичка за непознати ситуации, пък и н и к о г а представлява много, много дълъг период.

Вечерите с племенните хора ми доставяха истинска радост. Те възпроизвеждаха случки, пееха, танцуваха, играеха на различни игри и водеха задушевни разговори. Това бе истинското време да споделиш нещо. Очакването храната да бъде приготвена бе съпроводено с множество действия. Правеха си дълги масажи или си разтриваха един на друг раменете, гърбовете, дори скалповете. Правеха си манипулации на вратовете и гръбнаците. По-късно по време на пътуването ние си обменихме техники — аз ги научих на американския начин за наместване на гръбнак и други стави, те ме научиха на техния.

През онзи първи ден не видях да се разопаковат никакви чаши, чинии или купи. Бях се досетила правилно. Тази неофициална атмосфера — да си ядем храната в стил пикник — щеше да ни съпътства постоянно. Скоро тавите, направени от подгънати листа, бяха махнати от огъня. Моята ми бе връчена с грижовност, достойна за милосърдна сестра на специално дежурство. Наблюдавах как всеки отваря листата и яде съдържанието с пръсти. Банкетът се побираше в ръката ми и беше топъл, не усетих движение, така че се престраших да надникна. Червеят беше изчезнал или поне не приличаше повече на червей. Сега той представляваше кафяво трошливо нещо, напомнящо печени фъстъци или свински изрезки. Помислих си: „Струва ми се, че мога да се справя с това.“ И го направих. Имаше чудесен вкус! Тогава не знаех, че готвенето, обработването на храната до неузнаваемост беше осъществено заради мене и изобщо не беше практика.

Тази нощ ми бе обяснено, че за моята работа с живеещите в града аборигени е било докладвало. Въпреки че тези млади аборигени не бяха стопроцентови коренни жители, нито принадлежаха към това племе, заниманията ми са били проява на човек, който е бил истински загрижен. Поканата е дошла, защото им се сторило, че викам за помощ. Установили са, че имам най-безкористни намерения. Проблемът, както те го видели, бил, че аз нямам понятие от културата на аборигените и със сигурност от кода на това племе. Ритуалите, изпълнени в ранната част на деня, били изпитания. Аз бях провъзгласена за приемлива и достойна да изуча познанието за истинското отношение на човешките създания към света, в който живеем, към отвъдния свят, към измеренията, от които пристигаме, и към измеренията, където ние ще се завърнем. Щях да се проникна и от разбиране за моето собствено съществувание.

Докато седях и краката ми се съвземаха, намазани с драгоценните растителни масла Ооота обясни какво върховно начинание е за тези пустинни номади да вървят редом с мене. Беше ми позволено да споделя техния живот. Никога по-рано те не бяха общували с бял човек, дори през ум не им беше минавало да установяват каквито и да е взаимоотношения. Всъщност точно обратното — през цялото време го бяха избягвали. Според тях всички останали племена в Австралия се бяха подчинили на управлението на бялото правителство. Те бяха останали последните вироглавци. Обикновено пътуваха малки семейства от по шест-десет човека, но сега се бяха събрали специално за случая.

Ооота заговори на групата и всеки произнесе нещо специално за мене. Съобщаваха ми имената си. Думите ми се сториха много трудни, но за щастие имената им имаха значение. Те не се използват по същия начин, както ние например в Америка се обръщаме с „Деби“ или „Коуди“, така че аз можех да направя връзка между всеки човек и неговото име, вместо да се насилвам да произнасям думата сама за себе си. Всяко дете получава име при раждането си, но се подразбира, че с развитието на личността рожденото име ще бъде надраснато и тогава индивидите можеха да си изберат по-подходящо. Очакваше се всеки да си смени името няколко пъти през живота, тъй като мъдростта, творчеството и предназначението с времето също се определяха по-ясно. В нашата група между другите бяха и Разказвачката на Приказки, Правачът на Инструменти, Пазителката на Тайни, Майсторката Шивачка, Великата Музика.

Най-накрая Ооота ме посочи и заговори всеки от присъстващите, като повтаряше една и съща дума. Мислех си, че се опитват да произнесат първото ми име Марло, но после реших, че се мъчат да докарат фамилното ми име Морган. Не беше нито едното, нито другото. Думата, която използваха тази нощ, беше за име, което щях да нося през цялото време на пътешествието, и това беше Мутант. Не разбирах защо Ооота, който беше преводачът за двата езика, ги учи да произнасят толкова странен термин. Мутант според мене навеждаше на мисълта за значителна промяна в базисна структура, която се изявява под формата на мутация, и структурата вече няма нищо общо с оригинала. Но на практика ми бе все едно как ще ме наричат, защото вече целият ми ден, пък и целият ми живот се бяха объркали достатъчно.

Ооота ме осведоми, че някои от аборигените използват всичко на всичко само около осем имена — по-скоро нещо като бройна система. Всички от едно поколение и от един и същи пол бяха носители на еднаква родствена връзка, така че имаха по няколко майки, бащи, братя и пр.

С падането на тъмнината аз попитах за някой приемлив начин да се облекча. И тогава съжалих, че не съм наблюдавала по-отблизо Зюк, котарака на дъщеря ми, защото да посетиш тоалетната, означаваше да се отдалечиш в пустинята, да издълбаеш дупка в пясъка, да клекнеш и после да засипеш онова, което си оставил в нея. Трябваше да внимавам и за змии. Те ставаха най-активни, след като голямата жега започваше да отминава, но преди да се спусне вечерният хлад. Докато пълнех дупката отвсякъде ми се привиждаха в пясъка зли очи н отровни езици. Когато пътувах из Европа, се бях оплаквала от ужасната тоалетна хартия. Затова, тръгвайки за Южна Америка, си бях взела с мене. Тук липсата на хартия беше последното, за което можех да се тръшкам.

Когато се завърнах при групата от пустинното си приключение, ние споделихме общата торба с „каменен“ чай, специалитет на аборигените. Приготвяше се, като се пускаха горещи камъни в съд със скъпата като зеницата на окото вода. Съдът някога бе служил за пикочен мехур на някакво животно. Към така стоплената вода бяха прибавени билки и оставени да си пуснат настойката докрай. Ние си подавахме напред-назад помежду си този странен съд и чаят беше чудесен!

Открих, че племенният „каменен“ чай се сервира само при специално обстоятелство, каквото беше завършекът на първия ден от похода на моето новопокръстване. Те осъзнаваха трудностите, които щях да изпитам поради липсата на обувки, сянка и транспорт. Билките, прибавени към водата за чая, нямаха предназначението да разнообразят менюто, нито да послужат за невинен лек или подхранване. Чрез тях се отбелязваше празненството, бяха начин да се отбележи постижението им, защото аз не се бях отказала и не изявих желание да се завърна в града, нито пък се разплаках. Техният аборигенски дух беше приет и почувстван от мене.

Хората тогава започнаха да изглаждат места в пясъка и всеки взе от обшия вързоп, който носеха през деня, по една навита на руло космата или гладка кожа. Една възрастна жена седеше цяла вечер вторачена в мен и аз не можех да разчета израза на лицето й.

— За какво мисли тя? — попитах Ооота.

— Че си загубила мириса си на цветя и че вероятно си от космическото пространство.

Усмихнах се и тогава тя ми подаде моята постелка. Името й беше Майсторката Шивачка.

— От динго е — поясни Ооота произхода на кожата. Знаех, че динго е австралийското диво куче, подобно на нашия койот или вълк. — И има широко приложение. Можеш да я постелеш на земята или да се покриеш, или само да я подложиш под главата.

Страхотно, помислих си, мога да избирам на кои двайсет и четири инча от тялото си да създам комфорт.

Спрях се на това да се оградя от пълзящите гадини, които ми се привиждаха наоколо. От години не бях спала на земята. Спомням си, като дете прекарвах известно време върху голяма плоска скала в калифорнийската пустиня Моджейв. Тогава живеехме в Барстоу.

Главната атракция беше една могила с названието хълм „Б“. Много пъти през летните дни аз взимах бутилка с портокалова напитка и сандвич с фъстъчено масло и тръгвах да скитам край хълма. Винаги хапвах върху същата плоска скала и след това оставах да лежа по гръб, загледана в облаците и във вихрите, които ги образуваха. Детството изглеждаше толкова далече. Но странно, че небето си оставаше същото. От онези дни не бях обръщала много внимание на небесните тела. Над мен кобалтовата шир бе изпъстрена със сребърни лунички. Можех ясно да видя същото звездно образувание, изрисувано на австралийския флаг и познато под името Южния кръст.

Докато лежах, размишлявах за моето приключение. Как можех някога да опиша какво ми се случи този ден? Една врата се бе отворила и аз бях влязла в свят, за който до този момент не знаех, че съществува. Със сигурност това не беше свят на лукса. Бях живяла на много места, пътувала в различни страни, използвала всички възможни форми на транспорт, но такова нещо ми се случваше за първи път. Надявах се все пак всичко да е за добро.

На следващата сутрин щях да им обясня, че един ден ми стигаше, за да се докосна до тяхната култура. Краката ми щяха да издържат пътя на връщане до джипа. Вероятно можех да взема малко от техния превъзходен балсам, защото той наистина ми помогна. Тази малка мостра от техния стил на живот ми беше достатъчна. Но изминалият ден не бе чак толкова лош, като изключим измъчените ми стъпала.

Дълбоко в себе си бях искрено благодарна, че научих повече за това как живеят другите хора. Очите ми започнаха да се отварят да виждат, че нещо повече извън кръвта преминава през човешкото сърце. Затворих ги и казах едно мълчаливо благодаря на Висшата сила.

Някой в най-отдалечения край на лагера каза нещо. То бе повторено в последователност. Предаваха си го един на друг и всеки произнасяше същата фраза, която кръстосваше от една излегната фигура към друга. Най-накрая фразата достигна Ооота, който си бе постлал в близост до мен. Той се обърна и ми съобщи:

— Добре си дошла. Този ден е добър.

Някак стресната от техния отговор на думите ми, които не бях изговорила, аз отвърнах:

— Благодаря. И вие сте добре дошли.

Този път го казах високо.

КАКВО Е СОЦИАЛНА ОСИГУРОВКА?

Бях събудена преди зазоряване от шума, вдиган от хората, които събираха малкото разпилени вещи, влезли в употреба снощи. Казаха ми, че горещината през деня ще нараства, затова ще вървим през хладните утринни часове, ще почиваме и след това ще възобновяваме пътуването си в по-късната вечер. Аз сгънах динговата постелка и я подадох на мъжа, който опаковаше. Кожите бяха поставени на лесно място, тъй като, когато напечеше най-силно, щяхме да търсим подслон: да построим в и л т д ж а, или временен навес, като използваме храсти или „спалните си чували“ от тези кожи.

Повечето животни не обичат изгарящото слънце. Само гущерите, паяците и мухите на Буша, освен че дават признаци на живот, са и активни при сто градуса над нулата по Фаренхайт. Иначе дори змиите се заравят някъде при тази екстремна температура, в противен случай ще се обезводнят и ще загинат. Беше трудно да се засекат змиите, които, щом ни чуеха, че приближаваме, проточваха главите си от пясъчната земя, за да открият причината за трептенето. Благодарна съм, че по онова време не бях наясно за съществуването на двестата различни вида змии в Австралия и че повече от седемдесет от тях бяха отровни.

Този ден обаче научих каква забележителна взаимовръзка съществуваше между аборигените и природата. Преди тръгването ни ние се наредихме в тесен полукръг и с лица на изток. Племенният Старейшина се придвижи към центъра и започна да пее в речитатив. Самият ритъм се установи и наложи от останалите, които пляскаха с ръце, тупаха с крак или се пляскаха по бедрата. Това продължи петнайсет минути. Повтаряше се неизменно всяка сутрин и аз установих, че е изключително важна част от нашия съвместен живот. Това беше сутрешна молитва, центриране, оформяне на целта (както искате, го наречете). Тези хора вярваха, че всичко на тази планета съществува заради някаква причина. Всяко нещо имаше своето предназначение. Не можеше да става въпрос за прищевки на природата, несъответствия или нещастни случаи, за неразбиране или все още неразкрити от смъртния мистерии.

Предназначението на растителното царство е да храни животните и хората, да скрепява почвата, да увеличава красотата, да внася равновесие в атмосферата. Беше ми казано, че растенията и дърветата ни пеят на нас, хората, безгласно и че всичко, което искат в замяна, е ние също да им пеем. Моят натъпкан с наука мозък веднага преведе това като намек за природния обмен на кислород и въглероден двуокис. Първоначалното предназначение на животните не е да изхранват хората, но това се допуска по необходимост. Всъщност и те трябва да съхраняват равновесието в атмосферата и да ни бъдат другари и учители чрез примера си. Така че всяка сутрин племето изпращаше мисъл или послание към животните и растенията пред нас. Те казваха: „Ние вървим към вас. Ние идваме да отдадем почит на предназначението за вашето съществуване.“ После зависеше от самите растения и животни да се споразумеят кои от тях ще бъдат избраниците.

Племето на Истинските Хора никога не оставаше без храна. Вселената винаги се отзоваваше на техния вътрешен глас. Те вярват, че светът е място на изобилие. Точно както аз и вие можем да се съберем, за да слушаме как някой свири на пиано и да отдадем почит на таланта и предназначението му, така те с открито сърце постъпват по същия начин с всяко нещо в природата. Когато на пътя ни се появи змия, това очевидно се случваше, за да ни осигури вечерята. Ежедневната храна съставляваше важен момент от вечерното празненство. Научих, че появата й не бе възприемана даром. В началото бе измолвана, после очаквана да се появи и тя наистина се появяваше, но бе приемана винаги с благодарност и неподправена признателност. Племето неизменно започваше деня си с благодарност към Божественото Единение за този ден, за себе си, за своите приятели и за света. Понякога те молят и за подробности, но фразата винаги звучи така: „Ако е за моето най-висше добро и за най-висшето добро на живота навсякъде.“

След сутрешното събиране в полукръг аз се опитах да кажа на Ооота, че му е време да ме отведе обратно при джипа, но той не се виждаше никъде. Най-накрая си рекох, че ще мога да издържа още един ден.

Племето не носеше никакви провизии. Те не засяваха семена, нито участваха в жътви. Те вървяха през пламтящата от жега австралийска Пустош и знаеха, че всеки ден вселената ще изсипва върху тях щедрите си благословии. Вселената никога не ги разочарова.

През първия ден не закусвахме и разбрах, че това е нещо обичайно. Понякога се хранехме нощем, но най-вече, когато храната сама се появяваше, независимо от слънцестоенето. Много пъти се случваше да хапнем само по залък — съвсем не каквото ние разбирахме под ядене.

Носехме вода в няколко съда от мех. Знам, че човек е съставен от приблизително седемдесет процента вода и има нужда поне от един галон на ден, за да бъде в идеална форма. Докато наблюдавах австралийците, забелязах, че техните нужди са по-малки и че пиеха по-малко вода от мене. На практика те рядко посягаха към меховете с вода. Телата им сякаш усвояваха максимално влагата в храната. Те вярваха, че Мутантите страдат от много зависимости, включително от водата.

Използвахме я, когато ставаше време за ядене, да натопяваме изсъхнали, без никакъв живот водорасли. Кафявите стебла влизаха въз водата като увехнали, дехидратирани пръчки и излизаха като по чудо променени пресни корени.

Бяха способни да открият вода и там, където не личеше да има никаква влага. Понякога лягаха върху пясъка, за да чуят водата, или протягаха ръце с дланите надолу, за да сканират земята за вода. Те забиваха в нея дълги кухи тръстики, засмукваха свободния им край и получаваха минифонтан. Водата беше тъмна на цвят и с пясък, но вкусна и освежаваща. Усещаха водата отдалече, като наблюдаваха изпаренията и дори можеха да я подушват и чувстват в самия вятър. Сега разбирах защо толкова хора, които правеха опити да изследват районите на вътрешността, бързо си отиваха мърцина. За да оцелееш, се изискваше вещината на коренните жители.

Докато си набавяхме вода от един скален процеп, ми бе даден урок как да приближа източника така, че да не го замърся с човешката си миризма и да наплаша животните. В крайна сметка водата беше и тяхна. Животните имаха толкова право над нея, колкото и хората. Племето никога не изгребваше цялата вода, независимо колко оскъдни бяха запасите ни в момента. При всеки водоизточник хората използваха едно и също място, от което да пият. Всеки животински вид постъпваше по същия начин. Единствено птиците пренебрегваха тези правила за достъп и се чувстваха като у дома си, докато пиеха, разплискваха или снасяха курешките си.

Членовете на племето можеха само с един поглед върху земята да кажат какви животни има наблизо. Още от деца те се приучват към щателно наблюдение, така че на мига да разпознаят следите, оставени върху пясъка, от пълзящи, подскачащи или вървящи същества. Те до такава степен са привикнали да се вглеждат в отпечатъците от стъпките си един на друг, че не само могат да определят кой ги е оставил, но и да установят по разстоянието между крачките дали човекът се чувства добре, или върви бавно, защото е болен. И най-малкото отклонение в стъпките им подсказва със сигурност вероятната посока на вървящия. Тяхната осезателност далеч надхвърля границите, присъщи за люде, отраснали под въздействието на други култури. Сетивата им за слух, зрение и обоняние изглеждат на някакво свръхчовешко ниво. Отпечатъците от стъпки имат вибрации, които говорят много повече от това, което само се вижда върху пясъка.

По-късно научих, че следачите аборигени са известни с това, че могат само от дирята на гумата да кажат вида на превозното средство, с каква скорост се е движело, на коя дата и по кое време на деня, дори броя на пътниците в него.

През следващите няколко дни ние ядяхме луковични растения, гулии и други зеленчуци, които растяха под земята и приличаха на обикновени и сладки картофи. Хората от племето можеха да установят местонахождението на готово за жътва растение, без да го изтръгват от земята. Те движеха ръцете си над растението и установяваха:

— Това зрее, но още не е готово. Или:

— Да, това е подготвено да роди.

На мен всички стебла ми изглеждаха еднакви, така, че след като разбърниках няколко и видях, че ги презасаждат, аз намерих за добре да изчаквам, докато ми се каже кое да изтръгна. Те обясняваха, че това е дарба, дадена на всеки човек, да умее да разговаря с природата. И защото моето общество не само че не окуражава вслушването в напътствията на собствената ни интуиция, но му се мръщи и го смята свръхестествено, дори рожба на злото, трябваше да ме обучат, за да опозная движението на естествените неща. Накрая те ме научиха да разговарям с природата и аз питах растенията дали са готови да им се отдаде признание за предназначението на тяхното съществуване. Аз исках позволение от вселената и след това сканирах с дланите на ръцете си. Понякога усещах затопляне, друг път пръстите ми започваха да треперят извън моя контрол, когато заставаха над узрял зеленчук. Когато усвоих как да го правя, можех да почувствам, че съм направила огромна крачка напред по пътя на приемането ми от страна на племето. Изглежда, това означаваше, че аз вече съм по-малко Мутант и вероятно постепенно се превръщам в по-истинска.

Важно беше, че ние никога не употребявахме всичките растения от даден вид, които се въдеха на едно място. Винаги оставаше достатъчно за нова реколта. Хората от племето са с учудващо изострени сетива за това, което те наричат песен или безгласни звуци на почвата. Те са способни да усетят енергия от природата, да направят нещо уникално, за да я декодират, и след това съзнателно да я пренесат в действията си, сякаш бяха развили някакъв мъничък небесен приемник, през който преминаваха посланията на вселената.

През един от първите дни ние минавахме покрай леглото на пресъхнало езеро. По повърхността имаше неравни широки пукнатини, всяка от които с накъдрени краища. Няколко от жените събраха от бялата глина и по-късно тя бе превърната във фин прах за оцветяване.

Жените носеха дълги пръчки и дълбаеха с тях в твърдата глинена повърхност. Няколко стъпки надолу те намериха по-влажен слой и извадиха малки кални топки. За мое учудване, когато ги остъргаха от мръсното, те се оказаха жаби. Очевидно оцеляваха в състоянието си на обезводняване, като се заравяха на подобна дълбочина. След като минаха през огъня, те се оказаха все още сочни и вкусът им беше като на бяло месо от пиле. През следващите месеци внушително количество храна се появяваше пред нас, за да й бъде оказана почит като ежедневно празненство, посветено на вселенския живот. Ние ядяхме кенгура, диви коне, гущери, змии, насекоми, лаври на червеи с всякакви размери и окраски, мравки, термити, мравояди, птици, риби, семена, ядки, плодове, растения, които беше невъзможно да се изброят, дори крокодил.

През първата сутрин една от жените се приближи до мен. Тя откачи кирливата връв от главата си и я използва да овърже косите ми вдигнати нагоре по някаква нова мода. Името й беше Жена на Духа. Недоумявах с какво може да е духовно свързана, но след като станахме добри приятелки, реших, че е с мене.

Изгубих края на дните, седмиците, а и на самото време. Изоставих опитите си да моля да ме върнат при джипа. Изглеждаше напразно, пък и нещо друго започна да се случва. Хората от племето имаха някакъв план наум. Но беше ясно, че на този етап на мен не ми бе позволено да знам за какво се отнася. Бях предизвиквана непрекъснато на изпитания за сила, реакции, вярване, но защо, не знаех и се питах дали хора, които не четат и не пишат, нямат някакъв друг метод за поставяне на оценки.

Пясъкът се нагорещяваше толкова много през някои от дните, че буквално чувах краката си! Те цвърчаха като хамбургери в тиган. След като пришките засъхнаха и се втвърдиха, започна да се образува нещо като копито.

С течение на времето физическата ми издръжливост достигна нови върхове. Като минавах без закуска и обяд, аз се приучих да се изхранвам с гледки. Наблюдавах бързия бяг на гущерите, щъкането на насекомите и откривах скрити рисунки по камъните и небето.

Хората ми показваха свещените места в пустинята. Сякаш всичко беше свято: скални отломъци, дюни, проломи, дори гладката дънна повърхност на пресушени водни басейни. Невидими за окото белези очертаваха заселническата територия на някогашните племена. Демонстрираха ми как измерват разстоянието, като изпълняват песни в много особен ритъм и с много съпътстващи подробности. Някои от песните достигаха до стотина стиха. Трябва да се следи за точността на всяка дума и пауза. Не се допускат импровизации или пропуски, дължащи се на изневеряване на паметта, защото песента буквално служи за измервателна летва. В действителност те изпяваха преместването ни от едно място на друго. Можех да сравня тези песенни линии единствено с метода за измерване на един мой приятел, който беше сляп. Те се бяха отказали от писменост, защото според тях тя изцежда силата на паметта. Ако практикуваш този способ, когато извикаш в съзнанието си някой спомен, той се явява на оптимално ниво.

Небето ден след ден оставаше безоблачно и пастелносиньо, което преливаше в разнообразни нюанси. Ярката обедна светлина отскачаше от проблясващия пясък, като едновременно напрягаше и заздравяваше очите ми, които се превръщаха в нов вид устия за реката на видението.

Започнах да оценявам, а не да приемам като разбираща се от само себе си способността да се възстановявам след нощния сън и да задоволявам жаждата само с няколко глътки вода, която ми доставя цяла палитра вкусове от сладко до горчиво. Бях прекарала досегашния си живот в мисли за осигурена работа, защита срещу инфлацията, закупуване на недвижим имот и спестявания за времето, когато ще се пенсионирам. Тук нашата единствена сигурност беше неизменният цикъл на утринната зора и залязващото слънце. Удивляваше ме фактът, че възможно най-неосигурената според моите стандарти раса в света не страдаше нито от язва, нито от свръхнапрежение, нито от заболявания на сърдечно-съдовата система.

Започнах да съзирам в най-странни гледки красотата и единението на целия живот. Например в змийско гнездо, където вероятно около двеста змии с дебелината на палеца ми се сплитаха и разплитаха като подвижен орнамент върху изрисувана музейна ваза. Винаги съм мразела змиите. Но вече гледах на тях като необходимост за равновесието в природата, като необходимост за оцеляване на нашата пътешественическа група, като на създания, които толкова трудно можеш да приемеш с любов, че бяха станали обект на изображение в изкуството и религията. Бе изключено у мен да се породи желание да похапна пушено змийско, камо ли сурово, но настана време, когато го направих. Научих колко ценна може да бъде влагата в която и да е храна.

През тези месеци ни съпътстваха пределни температури. Първата вечер използвах полагаемата ми се кожа като постеля, но когато започнаха студените нощи, аз я превърнах в завивка. Много от хората лягаха на голата земя, сгушени в нечии прегръдки. Разчитаха повече на топлина, идваща от друго тяло, отколкото от близкия огън. В най-големия студ се палеха многобройни огньове. В миналото тези хора бяха пътували с опитомени кучета динго, които им помагали при ловуването, били им другари и ги топлели в студените нощи, оттам произлиза и изразът „трикучешка нощ“.

Няколко вечери лягахме на земята като образувахме особен кръг. Така се постигаше по-пълноценна употреба на завивките, пък и подобна купчина, изглежда, запазваше и предаваше по-добре телесната топлина. Ние издълбавахме процепи в пясъка и пускахме в тях пласт разпалени въглени, след това ги покривахме отгоре с пясък. Половината от кожите поставяхме отдолу, другата половина върху нас. Всяко от пространствата със заровените въглени се споделяше от двама души. Краката на всички ни се събираха в центъра на кръга.

Спомням си как подпирах с две ръце брадичката си и се заглеждах в необятното небе над главите ни. Усещах духовната същност на тези чудесни, чисти, наивни, обичливи хора, които ме заобикаляха. Този кръг от души, подредени във формата на маргаритка, с малки огньове помежду всяка група от по две тела, трябва да е представлявал великолепна гледка, ако някой ни наблюдаваше от космоса.

Те докосваха видимо само пръстите на краката си, но аз научавах ден след ден как тяхното съзнание винаги е докосвало универсалното съзнание на човечеството.

Това бе началото на моето досещане защо те така искрено ме смятаха за Мутант, но и аз бях искрена в благодарността си за възможността да се пробудя.