Марло Морган
Заслушани в молитвата на вселената (26)

ПОТОПЪТ

Пред очите ни се разкри местност, цялата проядена от ерозия. Проломите ни пречеха да вървим в права посока. Изведнъж небето притъмня. Над главите ни се появиха огромни сиви облаци и ние виждахме как кълбовидната енергия се понася по небето. Само на няколко крачки от нас удари гръм и последва оглушителен трясък. Небето се превърна в раздиран от светкавици покров. Всеки хукна да търси къде да се скрие. Пръснахме се като пилци на всички страни, но нито един от нас не успя да се докопа до подслон. Земята по тези краища на континента беше по-ялова. Върху очертанията й на крехко земно покривало се срещаха само храсталаци и няколко измъчени дървета.

Виждахме как тежко падат капките от поройния дъжд. Можех да ги чуя още отдалеч, защото напомняха тътена на приближаващ влак. Земята под нозете ни потрепери. От небесата се посипаха гигантски капки вода. Проблесна светкавица и гръмотевиците станаха толкова оглушителни, че косите ми настръхнаха. Веднага посегнах към кожения колан, който носех на кръста, бях взела със себе си мех за вода и кожената торбичка, която лечителката беше натъпкала с нейните треви, мазила и прахове. Тя внимателно ми беше обяснила кое при какво помага, но аз бях наясно, че за да бъде усвоен нейният начин на лекуване, би отнело толкова време, колкото и нашите американски шестгодишни програми, за да станеш лекар и доктор на медицинските науки. Опипах възела на торбичката, за да проверя дали е здраво завързана.

Сред целия този шум и кипеж аз дочух нещо друго, съвършено непознато — повеляващ звук, който стигаше до мене. Оказа се, че Ооота ми крещи!

— Хвани се за дърво, дръж се здраво!

Наоколо нямаше никакво дърво. Видях как нещо се търкаля по пустинната земя. Нещото беше високо, черно и широко трийсет стъпки, освен това се движеше много бързо! Преди да проумея какво става, то беше вече връхлетяло върху мене. Водна спирала, потоп от кална пенеща се вода ме покри цялата. Тялото ми се усука и потъна във водопада. Направих усилие да си поема дъх. Дращех с нокти и се опитвах да се хвана за нещо, каквото и да било то. Не различавах горе и долу. Ушите ми бяха натъпкани с кал и тежка тиня. Тялото ми се премяташе, сякаш правех салта. Успях да се спра, когато се блъснах отстрани в нещо много твърдо. Сякаш бях прикована, увита около един храст. Изпънала колкото мога по-силно глава и шия, аз жадувах за глътка въздух. Дробовете ми пищяха за кислород. Трябваше да си поема дъх. Нямах обаче никаква възможност, като че ли все още се намирах под водата. Изпитвах неописуем ужас. Изглежда, трябваше да се подчинявам на сили, които не проумявах. За малко да потъна, когато вместо вода успях да поема глътка въздух. Тинята по лицето ми беше толкова тежка, че не можех да си отворя очите. Усещах как храстът се впива все повече в мене, тъй като силата на водата ме блъскаше към него.

Всичко свърши така бързо, както и започна. Вълната отмина и водата зад нея постепенно намаляваше. Можех да почувствам големите дъждовни капки върху кожата си. Извърнах лице нагоре и оставих дъжда да изчисти калта от очите ми. Направих опит да се надигна и за малко да се строполя. Поне успях да отворя очи. Когато се огледах наоколо, видях, че краката ми се люлеят на пет стъпки над земята и бях по средата от едната страна на пролома. Постепенно започнах да чувам гласовете на останалите. Нямаше начин да се покатеря нагоре, така че се оставих да падна на земята. Коленете ми поеха болката и аз започнах да се смъквам надолу. Скоро разпознах, че гласовете идват от другата страна и се обърнах.

Не след дълго всички се събрахме, никой от нас не беше сериозно ранен. Изчезнали бяха кожените ни постелки, както и моят колан със скъпоценния товар. Постояхме изправени под дъжда и втвърдилата се по телата ни кал се върна при Майката Земя. Един след друг хората събличаха, своите дрехи, заставаха голи и чакаха, докато не се отмие и последната песъчинка от гънките на кожата. Аз също съблякох моите дрехи. По време на подводния балет бях изгубила препаската си за чело, затова започнах да оправям сплъстените си коси с пръсти. Това сигурно е изглеждало забавно, защото останалите се притекоха на помощ. Дрехите, които бяхме оставили върху земята, бяха просмукани с дъждовна вода. Направиха ми знак да седна и започнаха да заливат косата ми с вода и да оправят сплъстените й кичури по моята система — с пръсти.

Щом спря дъждът, се облякохме. Когато дрехите най-после изсъхнаха, ние само изтупахме останалите по тях песъчинки. Топлият въздух сякаш попиваше влагата и оставяше кожата ми като опънато върху триножника платно. В онзи именно момент ми казаха, че в племето предпочитали при голяма горещина да не носят никакви дрехи, но като домакини следвали моите обичаи, защото сметнали че ще се притеснявам.

Най-удивителното в цялата случка беше краткостта на напрежението, която тя породи. Едва всичко беше отминало, и ние вече се смеехме. Нямаше начин да не призная, че се чувствах, а вероятно и изглеждах по-добре като резултат от теляческия ефект на потопа.

Бурята беше разтърсила представата ми за величието на живота и моята готовност да се вкопча в него. Този полъх на смъртта отнесе, разруши моята увереност, че нещата извън мене можеха да бъдат причина за радост или отчаяние. Буквално всичко с изключение на парцалите около телата ни беше отнесено. Съсипани бяха дребните подаръци, които бях получила, и нещата, които щях да взема със себе си в САЩ, за да ги предам на моите внуци. Предоставяше ми се възможност за избор — да се тръшкам или да приема нещата, каквито са.

Беше ли тази размяна честна — единствените ми реални притежания срещу извлечената поука за необвързаност. Бяха ми казали, че вероятно ще ми бъде позволено да задържа за спомен нещата, но ето че те бяха отнесени от пороя и очевидно според енергията на Божественото Единение аз все още изпитвах твърде силна привързаност към вещите и ги смятах за твърде важни. В последна сметка бях ли се вече научила да ценя житейския опит, а не отделната дреболия?

Същата вечер те изкопаха малка дупка в земята. В нея беше запален огън и няколко камъка бяха поставени така че да се нагорещят силно. Когато огънят угасна и останаха само камъните, бяха прибавени мокри клонки, след това големи коренища и накрая суха трева. Накрая ямата беше покрита с пясък. Зачакахме подобно на хора, които чакат за печени сладкиши, които всеки момент ще бъдат извадени от електрическата фурна. След около час ние изровихме храната и с благодарност я изядохме, намирайки я за превъзходна.

Докато заспивах тази нощ, без дори да имам удобствата да си постеля една кожа от динго, на ум ми дойде една много известна молитва за смирение на душата: „Господи, дай ми смирение да приема нещата, които не мога да променя, сила да променя нещата, които мога, и мъдрост да позная разликата.“