Саймън Кларк
Нощта на трифидите (7)

ПЕТА ГЛАВА
В ТЪМНИТЕ НЕБЕСА

Към три и половина следобед събитията се редуваха забързано.

Една кола, очукана от стихиите, но със здрави механизми, ме върна от Дома на майките край Байтуотър в авиобазата на другия край на острова.

Светът още тънеше в мастилен мрак, лампи и прожектори огряваха ярко хангарите на самолетите и пистите.

Посрещна ме помощничката на командира на базата и ми заповяда веднага да облека летателния костюм. Трябваше да излетя с единствения ни реактивен изтребител „Пантера“ и да определя докъде се простира облачният слой.

— Мейсън, както чувам, бил си свален от чайка! — прозвуча вместо поздрав бодрият глас на Мичъл, когото наричахме Мич, още щом прекрачих прага на съблекалнята.

Беше дребничък, но имаше дълги жилави ръце, с които понякога заслужаваше второто си прозвище Маймуняка. Радиото в ъгъла тресеше прозорците с подбрани весели песнички от шоупрограмите на Ноел Кауърд. Ироничната „Стая с хубав изглед“ бе последвана от набързо измислената пародия „Не се отнасяй зверски с трифида“.

Мич ми подхвърли бисквита и пак се зае да сипва вряла вода в чайника.

— Та какво ще речеш за чайката? Трийсетмилиметрово оръдие ли си носеше, или ракети „въздух-въздух“?

— Много смешно, Мич.

— Големи ли са повредите?

— Разбита перка. Утре хидропланът ще може да излети.

— Дочух, че получаваш геройската задача.

— Не ми харесва как звучи.

— Слънчо, утре ще те има на първата страница във вестника.

— По приятен повод, надявам се.

— И мацките ще ти се редят на опашка, дърт пръч такъв.

— Сериозно ли си го мислиш?

— Абсолютно, мой човек. Тогава сритваш блокчетата пред колелата, даваш пълна тяга и си в безкрайната синева над нас сред толкова фусти, че не можеш да ги отпъдиш и с тояга.

— Да, ама героите имат навика да умират бързо и завинаги.

Такива ни бяха типичните лафове. Завърших школата за пилоти заедно с Мич и вече си имахме собствен жаргон, който често озадачаваше околните. Докато си подмятахме кратки майтапи като противници, налагащи топката за тенис в проточило се разиграване, аз навличах скафандъра за полети на голяма височина.

Изработен от вулканизиран здрав памучен плат с неопренова яка и маншети, скафандърът ми прилягаше като втора кожа. На хълбока ми се люлееше маркучът, който трябваше да свържа със системата за подаване на въздух в самолета.

— Някакви новини какво е причинило затъмнението? — попитах Мич.

— Имаше съобщения по радиото, предполагат, че просто е твърде дебел облачен слой…

— Ама че дебел трябва да е този слой.

— Чай?

— Благодаря.

— Но ако питаш мен, Дейвид, това чудо сащиса големите ни умници. С коя машинка ще потеглиш?

— С „Пантерата“.

— Късметлия си, дяволе. Ти си любимец на боговете, синко.

— Да се надяваме. Успях да затворя якия цип на гърдите си. След миг помощничката на командира надникна през вратата.

— В приличен вид ли си?

— Доколкото изобщо му е по силите — заяде се Мич.

— Има промяна в плановете — осведоми ме тя. — Шефа заповяда на наземния екип да изкара „Джевлин“.

— „Джевлин“ ли? Той е двуместен. Какво го подтикна да промени решението си?

— Не питай мен. — Начервените и устни се извиха в усмивка. — Аз само работя тук.

— Може би искат да ти вдъхвам смелост, Дейвид — ухили се Мич. — Имам сили да пропъдя надалеч всички грамадни гадни хвъркати, които все ти налитат.

— Нищо чудно — съгласих се. — Дали не е по-добре и ти да намъкнеш летателния костюм?

— Ау, ще направят и мен герой! — възкликна Мич. — Мой човек, всички онези момичета направо ще се тълпят около мен, почакай и ще видиш. — Започна да разхлабва вратовръзката си и подвикна на хубавичката помощничка, която излизаше: — Ей, красавице, имам идея — защо не те заведа някъде към осем вечерта?

— Имам по-добра идея — усмихна му се тя за миг. — Не си прави труда.

Мич вдигна рамене и ми намигна.

— Все пак не каза „не“, нали?

Напразно Мич положи усилия да се вмъкне в летателния костюм. Щом се явихме в кабинета на Шефа, чухме, че аз ще возя пътник в двуместния реактивен изтребител. Вече валеше. Трополенето на капките по гофрираната ламарина на покрива бе някак злокобно.

Командир Рейнълдс, по-известен като Шефа, беше поне на шейсет и пет години и имаше толкова увиснали бузи, че приличаше на застаряващ булдог, току-що сепнат от дълбок сън.

— Мейсън — изръмжа Шефа, — това е господин Хинкман.

Младок с блеснали очи, застанал до бюрото му, кимна оживено и ми протегна ръка. Имаше нетърпелив вид като наскоро завършил студент, на когото преди малко е възложена първата сериозна задача в живота му.

— Господин Хинкман е метеоролог — продължи Шефа с присъщото си бавно гърлено ръмжене. — Климатът е неговата стихия. Той ще заеме мястото на навигатора.

— Слушам, сър — отвърнах с мъничко неохота. — Разрешавате ли обаче да попитам дали господин Хинкман има някакъв опит в полетите с реактивен изтребител?

— Не чак…

Макар че разпаленият млад метеоролог понечи да отговори, Шефа удави в ръмженето си неговите думи.

— Никакъв, осмелявам се да предположа. А и не му е нужен. Ще седи зад теб в кабината, Мейсън. Ще си води бележки, ще снима, каквото е необходимо, такива ми ти работи.

— Слушам, сър.

— Някакви въпроси?

— Нямам, сър… е, тоест…

— Казвай, Мейсън.

— Сър, имаме ли вече представа каква е причината за затъмнението?

Дъждът барабанеше по-тежко по покрива, докато Шефа се почесваше замислено по едната увиснала буза.

— Лично аз не съм виждал такова нещо. Твърде тъмно е за нормална облачност. Най-близкото подобие на пълно затъмнение през деня наблюдавах в Суец. Проклетата пясъчна буря така фучеше, че не виждах и пръстите си, като ги доближа до лицето. Господин Хинкман?

Господин Хинкман се досети, че е поканен да даде своя принос в обсъждането. Заговори оживено, очите му светнаха.

— Командир Рейнълдс може би намери ключето към ковчежето. Облаците, с които сме свикнали в тази част от света, се състоят от вода или ледени частици, които не възпират напълно светлината. Пясъчните бури обаче се състоят… разбира се, от песъчинки. Те са много по-добра преграда за светлината и съвсем буквално засенчват слънцето.

Шефа като че се изненада.

— Пясъчни бури? На остров Уайт? Не може да говорите сериозно!

— Е, не същински пясъчни бури. Но за да намалее дневната светлина с…, ами със сто процента, значи се сблъскваме с твърде необичайно явление.

— А вашата задача, господа Мейсън и Хинкман, е да разнищите тъкмо тази загадка.

Хинкман забърбори за носени от ветровете частици, но Шефа се взираше сериозно в часовника си.

— Точно шестнайсет часа. Ако не греша, чувам двигателя на вашия самолет. На добър час, господа. — Той не обичаше многословието. Стисна ръката на Хинкман, после и моята. — Времето е направо прокълнато, Мейсън. Съжалявам, че те пращам да летиш в такава гнусотия, но работата е неотложна, сам знаеш. Дъждът трополеше по покрива и ми се стори, че зад прозореца се мярна синкаво-бял проблясък на мълния.

Макар че тъмните небеса никак не бяха приветливи, имах среща с тях, която не можех да отменя. Малко след четири и половина се бяхме напъхали в кабината, а реактивният самолет беше на пистата. Чакахме разрешение от контролната кула да излетим. Аз седях на пилотското място, а отзад Хинкман едва спираше да си поеме дъх. Макар че също като мен носеше летателен костюм и шлем, които сигурно му бяха непривични, бъбреше неспирно и забързано.

— Има десет основни вида облаци. От слоесто-дъждовните, които се оформят сравнително ниско, до високите перести, пересто-слоести и така нататък, които могат да съществуват и на пет хиляди метра над земята.

Той си говореше, а аз продължавах предполетната проверка. Дъждът бясно плющеше по плексигласовото покритие на кабината. Миризмата на самолетно гориво вече насищаше въздуха. Дестилирахме го от трифидово масло и миришеше сладникаво като круши в печащ се пирог.

— Почти съм убеден, че затъмняващият облачен слой започва ниско — продължаваше Хинкман. — Но тъй като тази гръмотевична буря очевидно се дължи на вида облаци, познати като купесто-дъждовни, нищо чудно да продължава до височина над шест хиляди метра.

Природните стихии сякаш пожелаха да потвърдят мнението на метеоролога и раздвоена мълния разцепи небето. Миг по-късно тътенът на гръмотевицата раздруса самолета на пистата.

— Господин Мейсън…

— Да?

— Нашият замисъл се отличава с изящна простота. Вие ще издигнете самолета през облака, докато не стигнем до невъзпрепятствана от нищо слънчева светлина, за да определим докъде се простира затъмняващият слой.

— Разбирам.

— Тази въздушна машина може ли да набере височина шест хиляди метра?

— Пределната височина на полета е около петнайсет хиляди метра. Това задоволява ли ви, господин Хинкман?

— Да… да, достатъчно е. Долових сериозен спад във въодушевлението му.

Поредната избликнала в небето мълния обля околността с електрическо синьо сияние. Дърветата, превърнати за малко в силуети, приличаха на рошави зверове, струпали се за нападение. Запомняща се картина. И смразяваща.

— А-а… Господин Мейсън…

— Наричай ме Дейвид, моля те.

— О, да, разбира се. Тогава те моля да ме наричаш Сеймор.

— Слушам те, Сеймор.

— Няма как да не забележа, че тази гръмотевична буря изглежда твърде силна.

— Страхотно трещи, нали, Сеймор?

— А-а… да. — В слушалките ми прозвуча бледа имитация на смях. — Така си е, Дейвид. Ъ-хъм, просто се питах…

— Да?

— Всъщност трябва ли да летим в такова време?

— Командир Рейнълдс вече каза, че задачата е неотложна.

— А, да, каза го.

— И ние искаме да открием на какво се дължи това адско затъмнение, нали?

— Да, да, разбира се. Ъ-хъм…, но не е ли… не е ли възможно нашият самолет да бъде ударен от мълния?

— Не, Сеймор, не бих казал, че е възможно. Просто е сигурно.

— Ох, Божичко…

— Не се притеснявай. Вчера катастрофирах със самолет и не вярвам, че чак толкова нямам късмет, за да се случи същото и днес. Ти как мислиш?

— Аз… ъ-хъм…

— Ето я и зелената светлина. Дръж се, Сеймор. Това бебче може да се носи шеметно.

Май го дочух да започва някакви думи, може и да беше молитва. Но ревът на двигателите заглуши гласа му. След миг се понесохме нагоре, където ни очакваше незнайно какво.