Саймън Кларк
Нощта на трифидите (43)

ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
НАЧАЛЕН ЧАС

Бавно източващото се време до пет часа следобед трупаше напрежение. И мъчителната мудност в оловното тиктакане на часовника откъм стената с нищо не го облекчаваше.

До пладне повечето хора от групата в мазето се изнизаха към определените им места. Аз убивах времето с помощта на Марни. Тя бе намерила малък пътнически шах, зарязан от някой сапьор. В третата партия нейните царица, топ и офицер отново притискаха моя цар в ъгъла, но Гейбриъл се обади:

— Тъй, Дейвид… Време е да се оборудваме за излизане. — Кимна към големия чувал, от който стърчаха цеви. — Можеш ли да боравиш с автомат и гранати?

Уверих го, че мога.

— Добре. Избирай. „Инграм“ е най-лек, но пък старият МЗА1 има по-голяма ударна сила. О, да… — сети се за някаква подробност. — По-късно, като се почне пукотевицата, ако някой ти извика „Сакраменто“, отговори с „Берлин“. Иначе най-вероятно ще ти пръсне черепа.

Полезна информация. Надявах се да я помня, когато ми е нужна.

 

Пет часът. Времето на задръстванията. Шумът от движението навън нарастваше. Повече крака трополяха по решетката над стъклото. Не чувах обаче никакви взривове, нито стрелбата на горяните, нападнали артилерийските батареи в южния край на Манхатън. Гейбриъл Дийдс сякаш прочете мислите ми.

— Твърде далеч сме, за да чуем как гърмят портите на мостовете. И засега това прави живота ни по-лек. Готови ли сте? Кимнах. Освен Марни, Гейбриъл и мен в мазето бяха още петима горяни. Всички имахме оръжия, скрити в торби или калъфи за музикални инструменти. Гейбриъл бе сложил автомат и гранати в кутия за китара. Моят автомат се приюти удобно, но временно, в брезентов сак. Гейбриъл заговори на всички.

— Добре, сега е пет. Атаките са започнали. Ще минат поне пет минути, докато новината се разчуе. Значи в момента излизаме, разпръсваме се, вървим по двойки… подчертавам — вървим. Придавайте си вид, че просто искате да стигнете по-скоро у дома след тежкия ден в службата. — Кимна ни поред. — И ви желая сполука. Искам да видя как всеки от вас се прибира вкъщи. Хайде, Бенджамин, ти си пръв.

Скоро потеглихме. Докато се доберем до Емпайър Стейт Билдинг, нападението на горяните срещу сградата би трябвало почти да е постигнало целта си. Бяхме получили смущаващо кратки и прости заповеди какво да правим след това. Прегрупираме се и тръгваме към 102-а успоредна улица. После някак превземаме наново хидропланите си, за да се върнем с тях. С все по-силно безпокойство осъзнавах, че не само може да се сражаваме по целия път до хангара, но е и много вероятно хората на Торънс, охраняващи самолетите, просто да са извадили свещите от двигателите или да са срязали кабелите на контролните табла, за да осакатят въздушните машини. Ако това се е случило, бяхме загазили сериозно. И тогава какво щяхме да правим? Оставаше ми единствено надеждата, че хитроумният Сам Даймс е подготвил резервен вариант.

Съсредоточих вниманието си в улицата, претъпкана с коли и пешеходци. Обичайната нюйоркска блъсканица, с която бях свикнал. Знаех обаче, че само на няколко километра оттук се води ожесточена битка при батареите.

До мен Марни вървеше с наведена глава и старателно прикриваше с дългата си коса своето белязано лице. Малко пред нас се движеше Гейбриъл с типичните си дълги крачки.

— Ей, Гейб! — подвикна му шофьор на такси от колата си. — От доста седмици не съм те виждал… къде се дяна бе, човек?

Мускулите на корема ми се сгърчиха от напрежение. Властите в Ню Йорк сигурно издирваха Гейбриъл. Ако го разпознаеше някое ченге, може би щяхме да подраним с престрелките. Гейбриъл се наведе небрежно към отворения прозорец на таксито. Усмихнат и невъзмутим, размени няколко думи с шофьора, после посочи часовника си. Май казваше на своя познат, че бърза. Бездруго бе светнал зеленият светофар и потокът от коли се понесе напред с ръмжене.

Гейбриъл продължи нататък. Но аз забелязах, че оглежда по-внимателно хората в колите и по тротоара. Дори вдигна калъфа за китара към гърдите си, сякаш се готвеше да го отвори мигновено.

И аз подръпнах ципа на сака. Погледнах надолу и зърнах лъскав метал. Пак затворих ципа докрай, за да не види някой минувач оръжието. Но в този миг осъзнах, че съм готов да стрелям незабавно при нужда.

Около нас още боботеха автомобили. Отново ми се стори, че няма нищо особено в обикновения градски час пик. Хора сядаха на кафе в закусвалните. Момче продаваше вестници на един ъгъл. Светофарите сменяха червено-зелено-червено… На кръстовищата светваха познатите указатели: „Пресичай… Не пресичай.“ Напредвахме с тълпата. Тогава си казах: „Нещо се е объркало. Отменили са атаката. Всичко е отишло по дяволите.“

Но Гейбриъл си крачеше двайсетина метра пред мен. Отзад бяха останалите горяни, сами или по двама, стараеха се да не изпъкват в гъмжилото.

От тревогите устата ми толкова пресъхна, докато стигнем до Пето Авеню, че все едно някой бе заварил езика ми към небцето. Вече виждах ясно Емпайър Стейт Билдинг, дотам оставаха около четиристотин метра. Кулата блещукаше под слънчевите лъчи в късния следобед, извисяваше се, отчуждена и привидно безметежна над суетнята по градските улици.

Нямаше никакъв признак за въоръжено нападение срещу сградата. Чувах само двигатели на коли, подвикващи продавачи на гевречета, гърмяща музика от отворената врата на магазин за дрехи. И нито един изстрел.

А Гейбриъл по нищо не се отличаваше от човек, който се е запътил към дома с мечтата да отвори студената бира. Тъкмо помислих, че ще застана в подножието на Емпайър Стейт Билдинг и ще заваря там обичайното делово оживление, когато внезапно настана хаос. Видях как Гейбриъл трепна. Спря като закован и рязко обърна глава към мен. Изражението му никак не ми допадна — смесица от стъписване и недоумение. Тръгнах припряно напред, очите ми шареха в търсене на причината за тази неочаквана врява. Най-сетне съзрях какво става.

Нямаше нищо общо с Емпайър Стейт Билдинг, каквото и да се случваше там. Приливна вълна от хора напираше по една пресечка.

Жълто такси изрева по тротоара с неспирно надут клаксон. Един камион закриволичи между другите коли, но се блъсна в автобус. Пешеходците бягаха от нещо, което още беше недостъпно за погледа ми, всички тичаха и се препъваха в една и съща посока. Облещих се към този човешки потоп, който се изливаше на Пето Авеню, за да продължи по отсрещното продължение на пресечките му. Не можех да проумея това. Изравних се с Гейбриъл.

— Гейб, какво става?

— Не знам.

— Не чувам стрелба.

— И аз.

— Но от какво бягат хората?

— Не питай мен. Каквото и да е, уплашило ги е до полуда.

Стояхме и наблюдавахме как пресечката бълва още тълпи, поддали се на паниката. Захвърляха чанти, куфарчета, покупки. В лудешкия стремеж да тичат по-бързо мнозина бяха останали и без обувки. Но от какво бягаха?

Запровирах се между колоните автомобили, заклещени от плътната маса коли и пешеходци, които пресичаха пътя им. Камион изфуча от пресечката и се заби в няколко спрели автомобила на Пето Авеню. Кръстовището вече беше задръстено.

Промъкнах се още няколко крачки напред и погледнах по дължината на улицата. Още нюйоркчани се спасяваха тичешком, и то толкова трескаво, че някои падаха по пътя. Други се спъваха в тях и скоро на тротоара се натрупа гърчеща се купчина от крайници — хората се мъчеха да станат, но ги събаряха мъжете и жените, които напираха отзад.

Видях какво е причинило паниката. Кръвта изстина във вените ми и аз зяпнах невярващо онова, което се появи иззад една сграда. Висок двайсетина метра, клатещ стъблото си и тресящ тъмнозелените си листа на всяка крачка, с конус, който бавно се въртеше наляво и надясно — трифид, по-страшен от всякакъв кошмар. Жилото му се стрелна мълниеносно към изпопадалите хора. Плющеше неуморно като бич в ръцете на робовладелец. Пронизителни писъци разцепиха въздуха.

Трифидът спря на кръстовището. Не бързаше за никъде. Конусът се въртеше, сякаш растението оглеждаше улицата. После като че ли взе решение, закрачи и продължи да убива с лекота.

— Адска гадост… — ахна Гейбриъл, очите му се изцъклиха от ужас. — Как този трифид е проникнал толкова навътре в центъра? И виж го само колко е грамаден…

— Нали каза, че сапьорите ще взривят преградите по мостовете?

— Но това не би позволило на трифидите да нахлуят в самия град. Има противотрифидни отряди, които да се справят с тях. Би трябвало да горят гнусните твари още докато напират по мостовете. Няма начин трифиди да навлязат по улиците!

— Е, този е намерил начин.

Кимнах към растението, което продължи на тласъци с трите си грамадни, но чудато скъсени крака. За пръв път виждах такъв огромен екземпляр. Подобно на водната разновидност на това растение убиец, която открихме в езерцето Кълъмбъс, гигантите сигурно са расли някъде във вътрешността на американския континент, далеч от човешките очи. Още един факт, който подсказваше, че тези растения са разумни. Дали „главното командване“ на трифидите бе крило този сорт като тайно оръжие, което да отприщи, щом прецени, че хората са особено уязвими?

Чудовището надвишаваше петкратно по ръст и най-високите сред себеподобните си. И май беше пет пъти по-бързо от тях. Пресече улицата и се скри в една пресечка.

— Не си блъскай главата над това — посъветва ме Гейбриъл. — Противотрифидните отряди скоро ще го изпепелят.

Едва успя да произнесе думите и от друга пресечка зад нас сякаш изригна плътна зеленина. Стори ми се, че успях да преброя осем смъртоносни растения. Бяха не по-ниски от своя събрат, затътрил се към Таймс Скуеър. Заплющяха жила.

Разнесоха се още писъци. Паниката стана необуздана. Ръмжаха двигатели, шофьори се мъчеха да намерят път към спасението, но движението бе замряло и само успяваха да се блъснат в съседните коли. Мнозина разчитаха, че автомобилите им са добро укритие и се свиваха вътре, затворили прозорците. Скоро обаче научиха злокобния факт, че не са в безопасност, както се надяваха. Мощта във великанските жила стигаше, за да пръснат стъклата с първия удар, а с втория да улучат хората в колите, погубвайки ги за секунди с отровата си.

Всички в автомобилите не след дълго проумяха, че могат да избягат само пеша, затова отваряха вратите и хукваха. Мнозина не бяха достатъчно пъргави. Жила, дълги трийсетина метра, свистяха във въздуха със смразяваща точност и улучваха оголените лица. Не мина много време, преди десетки повалени да се проснат в гърчове на улицата.

Мъже и жени с крясъци тичаха в една посока, привидно предлагаща спасение, но ги пресрещна друг трифид, повлякъл се към края на пресечката. Бяха принудени да се втурнат обратно.

Огледах улицата. Тесният вход на метрото се бе задръстил от ужасени нюйоркчани — хората се биеха с нокти и зъби да се доберат до сигурното според тях убежище под земята.

Яростните им вопли привлякоха вниманието на един трифид. Вместо да продължи на север, той спря. Конусът върху стъблото му се завъртя, за да погледне (у мен вече нямаше и сянка на съмнение в това) струпаните човешки тела, напиращи към тясната стълба. Вече знаеше къде ще намери лесна плячка. Свърна и се заклатушка към стотиците обезумели хора.

А това чудовище сред трифидите се движеше бързо. Стъблото се люлееше напред-назад високо над колите по улицата. Виждах жилото да се свива в спирала, готово да удари.

Не можех да търпя повече. Измъкнах автомата от сака, прицелих се и пратих хубав дълъг откос в отвратителното растение, с който разкъсах конуса и разпарчетосах жилото.

Погледът на Гейбриъл стана пронизващ.

— Дейвид, не биваше да го правиш.

— Няма да зяпам бездейно как тези твари изтребват невинни хора.

— Имаме друга задача.

— По дяволите задачата!

Стрелбата привлече и други трифиди. Повлякоха се стръвно по улицата. Тласнатите от паниката хора се хвърлиха към нас. Някой изблъска Марни от пътя си. Сграбчих я, за да я дръпна в относителната безопасност на вход на магазин.

— Добре, Дейвид, примами насам големите биячи — подхвърли Гейбриъл. — И сега какво?

Вторачих се в разклатените стъбла на великанските растения. Очевидно не бих успял да пръсна с куршуми конусите на всички.

— Дръж това — тикнах автомата в ръцете му и се обърнах към Марни. — Помогни ми да включим радиоапаратите в колите. Колкото се може повече… и звукът да е до дупка!

По изражението на Гейбриъл пролича, че ме смята за луд. Марни не се подвоуми. Втурна се с мен към прикованите от задръстването автомобили. Всички бяха изоставени, но двигателите на някои още работеха на празен ход. Не ни отне много време да включим радиото във всеки от тях и да го засилим докрай. Скоро през отворените врати на колите гърмеше смес от класическа музика, джаз и говор.

Двамата с Марни тръгнахме обратно към Гейбриъл, от силните звуци каросериите на автомобилите трептяха под ръцете ни.

Трифидите трябваше вече да са ни догонили. Те обаче спираха до всяка кола, за да проверят източника на шума. Тъкмо се вмъкнах в кабината на камион и пуснах радиото, когато меланхоличните акорди на китара секнаха изведнъж. Зазвуча тревожен женски глас:

— Внимание. Моля за внимание. Това съобщение се отнася за всички. В Манхатън са забелязани трифиди. Ако сте в дома си или в здрава сграда, останете вътре. Ако сте в кола или чувате съобщението на обществено място, насочете се на север към 102-ра успоредна улица. Портите ще бъдат отворени и можете да намерите убежище северно от стената, докато не бъде отстранена заплахата. Повтарям — заради собствената си безопасност трябва да се насочите към 102-ра успоредна улица. Портите ще бъдат отворени и ще…

В този момент си имах изобилие от други грижи, изобщо не се замислих какво ще последва, ако хиляди нюйоркчани ненадейно се озоват в нерадостните квартали на север от стената на затвора.

— Хитро го измисли, Дейвид — неохотно призна Гейбриъл. — Даде на онези хора шанс да отърват кожите. — Върна ми оръжието. — Но е време да свършим онова, за което дойдохме. Да вървим.

Той поведе малката ни група към Емпайър Стейт Билдинг. По улиците почти не се мяркаха хора. Или се скриха в деловите центрове, или слязоха в тунелите на метрото. Поне там чудовищните трифиди не можеха да ги достигнат.

Ние обаче нямахме никаква защита. Налагаше се непрекъснато да се провираме в задръстванията, а трифид след трифид се дотътряха на Пето Авеню. Тогава прозрях, че присъствам не на случайно промъкване на няколко растения, а на организирана атака. Доколкото успях да се ориентирам, напредваха от изток на запад, като изтласкваха хората пред себе си. И оставяха по един да пази кръстовищата. Ако това продължеше, трифидите скоро щяха да спрат каквото и да било движение на незащитени пешеходци. А заради огромната маса на растенията беше невъзможно просто да ги избуташ с кола. Срещу тях можеше да се излезе само с огнехвъргачки и булдозери.

До Емпайър Стейт Билдинг оставаха стотина метра, но ни се изпречи момиче с пушка в ръце.

— Сакраменто!

Цевта сочеше гърдите ми.

— Берлин! Думата сама изскочи от устата ми, преди да се усетя.

Тя кимна.

— Добре. Стойте тук. — Погледна Гейбриъл. — Сър, щурмоваците навлизат в момента. Трифидите са ги забавили малко в южните райони.

— Откъде, да му се не види, се взеха всичките тези проклети чудовища?

— Имаше промяна в плана, сър. Инженерите не само взривиха преградите по мостовете, но успяха и да отворят тунелите под реката.

— Милостиви Боже… значи трифидите изскачат изпод земята насред града.

— Адски цинична тактика, ако питате мен — обадих се. — Онези хора по улицата нямаха никакъв шанс. Или ще приемем касапницата за някакво случайно произшествие?

Гейбриъл ме изгледа сурово.

— Някои пък биха казали, че е дошло времето за разплата.

Озърнах се към Пето Авеню и разбрах, че ще отложим за по-късно спора дали постъпките на горяните са морално оправдани. Най-близкият трифид беше на не повече от двеста метра. И отгоре на всичко май проявяваше сериозен интерес към нас.

— Не мисля — подхванах, — че ще е много здравословно за нас да се застояваме тук.

Каквото и да се канеше да отвърне Гейбриъл, думите му потънаха в страховит взрив. Извъртях се и видях кълбата дим около подножието на Емпайър Стейт Билдинг. Гейбриъл се взря мрачно в мен.

— Вече влизат.

С тези думи се хвърли към огромното здание, което беше и щаб, и императорски дворец на Торънс. Не бях стигнал чак дотук, за да се крия във входа на магазин. Последвах го… и тогава загърмяха изстрели.