Метаданни
Данни
- Серия
- Трифидите (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Night of the Triffids, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Зарков, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 34гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- nqgolova(2007)
Издание:
© Владимир Зарков, превод от английски и предговор, 2003
© Димитър Стоянов — Димо, първа корица, 2003
ИЗДАТЕЛСТВО АСТРА КОМПАС ООД СОФИЯ 2003
История
- —Добавяне на анотация
ТРИЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА
БЕЗИЗХОДИЦА
Отново в тунела. Двамата с Марни се върнахме по стъпките си през тази мрачна мъртвешка пещера. Очаквах пак да излезем във въглищарския двор, но тя ми посочи да продължа покрай ръждясващите лентови транспортьори. Вървяхме още половин час в гадно жълтата локва светлина около нас и накрая момичето се изкачи на площадка, която ми заприлича на подземна спирка. Запъти се към голяма дървена врата и отвори едното крило. Клеясали панти заскрибуцаха, сякаш бяха възмутени. Загракаха нокти по бетон — разбягваха се плъхове.
Древна табела на стената гласеше: „Забранено за външни лица. Университет «Кълъмбия».“ Марни вдигна пръст към устните си, за да наложи мълчание, и се запромъква гъвкаво като котка през огромните мазета на университета. В светлината на фенера зърнах котелно помещение — от незнайно кога угасналите пещи се проточваха навсякъде железни тръби.
Тя поспря за малко и се загледа в няколкото тъмни коридора, които наглед се простираха в непрогледния безкрай. Прастари кабели висяха като черни лози, а тръби за гореща вода, окичени с паяжини, се промушваха по тунелите и тук-там внезапно завиваха, за да минат през стените.
Усетих пръстите на Марни да подръпват ръкава ми и пак тръгнахме напред. Изминахме стотина метра и момичето посочи стълба. Качих се след нея и излязохме в овехтяло здание. Подминавахме врати, на които бяха изписани имената на отдавна мъртви професори. Не след дълго се озовахме на широка улица, обрамчена с високи сгради. Таях надеждата, че ще попадна на чистите градски тротоари, обаче тя се изпари мигновено. Настилката бе затрупана с дебел слой боклуци, както в Харлем. Отново край нас щъкаха парцаливи хора, натоварени с вързопи. Момиче на около девет години се мъчеше да тика количка, отрупана с животински кожи, от които капеше кръв. И тук кафенетата и магазините бяха превърнати в работилници. Мъже и жени се бъхтеха неуморно около стругове, ковашки преси и резачки.
Почувствах удар с лакът в хълбока. Марни ме предупреди с поглед. Щом тръгна, подчертано наведе глава и ме изгледа косо, за да наподобя позата и.
От една табела научих, че съм на „Амстердам Авеню“, някогашна благоденстваща улица, прорязваща Манхатън от север на юг. Друга табела на кръстовище ни осведоми, че сме стигнали до 114-а улица, следващата отбелязваше 113-а. Намаляващите номера потвърждаваха, че вървим на юг, значи щяхме да ходим не повече от половин час до 102-а където шестметровата стена делеше затвора от Ню Йорк. Лесно щяхме да стигнем дотам. Но да измислим как да преодолеем стената беше съвсем друго нещо.
Стигнахме до огромна постройка в готически стил, която не може да е била друго, освен катедрала. Вътре седяха слепци в редици и много сръчно изковаваха парчета сребрист метал. Шумът от ударите на стотици чукове беше зашеметяващ. С усилие се възпрях да не запуша ушите си с ръце, докато ускорявахме крачка край отворената врата.
Вече откривах, че потокът от хора, които носеха вързопи или бутаха колички, се събира в една точка. Спомних си какво чух от Роуина за складовете по 102-а успоредна улица, които робите пълнят нощем, а работниците от града опразват денем.
Безпокоях се, защото имаше повече полицаи. Вярно, почти всички седяха в коли или вече познатите ми ъгловати камионетки с плексигласови оръжейни кулички отгоре. Неколцина обаче обикаляха пеша и май направляваха движението. Насочваха хората, превърнати в добитък, по маршрути към определените им пунктове за разтоварване. Наредени на опашка босоноги момичета изсипваха от кошниците си в голяма количка пъстроцветни закачалки за дрехи. Нямаше как да не забележа, че две от тях стъписващо приличат на Керис. Потомството на Торънс се срещаше във всеки квартал… или поне така ми се струваше.
Всичко това наглед беше обичайно всекидневие, но долавях, че тази вечер някой се намесва в привичния ред. До количката стояха две жени на средна възраст. По дрехите и модните им обувки на секундата проличаваше, че дамите не прекарват живота си в гетото. Приказваха си и наблюдаваха момичетата със закачалките. Вървях с наведена глава, но проследих по-внимателно случката. Двете се вторачваха преценяващо в момичетата. От време на време една от тях пращаше избраницата си в края на улицата, където се събираха все повече отделени момичета. Отхвърлените се отдалечаваха с празните си кошници.
Озъртах се крадешком и установих, че този подбор се провежда и другаде. Мъже и жени с бележници в ръцете обикаляха по двойки край работилниците и съсредоточено оглеждаха хората вътре. Понякога извикваха момиче или жена и им заповядваха да застанат на определено място по улицата. Видях, че и Марни се взира тайничко изпод гъстата си рижа коса. Тук несъмнено ставаше нещо. Но какво?
Отначало помислих, че подбират наслуки. Скоро обаче осъзнах, че отделят само момичета след пубертета. Подминаваха застаряващите жени.
Две думи изплуваха от паметта ми — операция „Лавина“. Значи започваше. Медиците на Торънс прибираха жените в детеродна възраст (макар че някои едва навлизаха в нея). Предположих, че расата от свръхчовеци на Торънс ще се появи на бял свят след девет месеца. Размислите ми бяха прекъснати неочаквано.
— Ей! Чакай. Червенокосата, на теб говоря. Не мърдай, момиче.
Марни се подчини. Не вдигаше глава, а зяпаше в краката си. Заех същата покорна поза. „Мили Боже — хрумна ми, — стига някоя от жените да забележи колко хубави ботуши нося и край на играта.“ Озърнах се с ъгълчето на окото си към полицая, стоящ на ъгъла с ръце на кръста, преметнал пушка през рамо. Не можех да направя друго, освен да чакам какво ще каже жената с модните обувки, преди да продължим. Тя заговори сопнато:
— Името и номерът? Марни не откъсваше поглед от тротоара.
— Момиче, попитах те за името и номера ти.
Премалях. Положението се влошаваше.
— Момиче, ти на нахална ли ще ми се правиш? Ако е така, ще те…
— Тя не може да говори — намесих се тутакси с най-угодническия си глас. — Името и е Марни.
— Да? — подкани ме жената със спряла над бележника химикалка. — А номерът?
— Номерът ли? — повторих тъпо. — Аз не…
— Ох, да му се не види. Ела насам, момиче. — Жената грубо сграбчи в шепа косата на Марни и вдигна главата и. Сбърчи нос от погнуса, щом видя белязаното лице. — О, минали сме през загрозяването значи? И езикът ли? Отвори си устата… ами, да. Е, сега не ни трябват езикът или лицето ти, нали? — Тя драсна в някакво квадратче на листа. — Я се обърни. — Със същата грубост хвана за яката пуловера на Марни и дръпна надолу, за да оголи рамото. — Стой мирно, момиче. Не мога да го прочета, като подскачаш така.
Видях дълга редица цифри, татуирани отзад на рамото на Марни.
Щом ги записа в бележника си, жената посочи момичетата, скупчени нататък по улицата.
— Отиди да застанеш там. И не мърдай, докато не ти кажа.
Понечих да тръгна с Марни.
— Ей! — подвикна ми жената. Обърнах се. — Нямаме нужда от теб, мъжаго. Върви да си вършиш работата.
Извих очи към полицая. Още не гледаше насам, но знаех, че веднага ще дотърчи, ако жената вдигне врява. С покорно наведена глава като хората край мен тръгнах да пресичам улицата. Озърнах се към Марни, която стоеше при останалите момичета. Изрекох само с устни „Чакай“. Тя кимна. Точно пред мен спря автобус и вътре започнаха да се качват момичетата от друг сборен пункт. Очевидно прибираха избраниците по цялата улица. Вече нямах време да подготвя някакъв смислен план.
Щом стигнах до тротоара, врътнах се и закрачих обратно към Марни. Загубех ли я, не вярвах да се промъкна на юг в града. В този момент жената с бележника беше заета — записваше данните на момиче, което тикаше ръчна количка. Молех се да не ме погледне. Стигнах до групичката, където стоеше Марни. Зад мен автобусът се мъкнеше по платното и шумът на двигателя се засилваше. Без да спирам, подхвърлих на Марни:
— Върви пред мен. И ходи нормално. Но ако ти кресна „Бягай“ — ще побегнеш!!
Тя кимна и тръгна няколко крачки пред мен. Отново не вдигахме глави.
— Момиче, наредих ти да чакаш!
Гневният глас на жената проряза като нож уличната гълчава. На ъгъла полицаят се обърна да види какво става.
— Полицай! — развика се жената. — Спри червенокосата!
Набитият мъж се отзова моментално. Доближи с решителна походка и стисна лакътя на Марни в едрия си юмрук.
— Ти ще стоиш тука, докато не разбера какво става. И хич недей да шаваш.
Изобщо не се нуждаеше от съгласието и. Замахна свирепо и така я цапардоса по лицето, че тя се олюля назад. Промъкнах се към полицая, който още държеше Марни. Тя клатеше глава замаяна. Видях и избилата на устните и кръв.
За частица от секундата погледът ми се плъзна по хората наоколо. Отхвърлях ги един след друг като вероятни помощници, докато не зърнах старица с товар от железни пръти. Без да се замислям, извадих един прът от кошницата и и го стоварих с все сила върху главата на полицая.
Той дори не усети какво ще го сполети. Изпъшка рязко и пльосна в калта. Марни се опули слисана и невярваща към поваления мъж.
В същия миг се разнесоха викове, а жената с бележника се разпищя неспирно и все по-пронизително.
— Хайде! — докопах ръката на Марни. — Бягай!
Хукнахме по улицата. От отсрещната страна друг полицай ни кресна през вратичката на ръбеста камионетка. Видях как плексигласовата куличка отгоре плавно се завъртя и цевта на картечницата се насочи към нас.
— По-бързо! — нададох вопъл. Незабавно няколко куршума свирнаха над главата ми. Изведнъж стената до мен сякаш зацвърча от надробените тухли.
Стрелецът се бе прицелил твърде високо. Нямаше да повтори грешката си.
Паниката превърна улицата в ужасено врящо гъмжило от хора, които крещяха, тичаха, разсипваха кошниците си. Пред мен един мъж се гърчеше на платното и стискаше главата си, улучена от рикоширал куршум.
Марни се шмугна през отворена врата. Гмурнах се след нея. Попаднах в голяма стая, където незрящи правеха плюшени играчки. Стъписани от стрелбата, те въртяха глави и се мъчеха да определят откъде идва звукът.
— Продължавай! — подвикнах на Марни. — Трябва да има и заден изход.
Щом се скрихме в зданието, здравият разум би трябвало да възпре картечаря. Той обаче изстреля откос през вратата. Един от майсторите на играчки падна възнак, гърдите му димяха от запалително-трасиращия куршум. Работниците се разкрещяха уплашено и се запровираха през вратата.
Картечницата тракаше бясно. Погледнах през рамо към разкъсаните от куршуми тела, падащи в канавката.
Марни мислеше по-трезво от мен. Вместо да се вцепени от трагедията, тя ме тласна силно към задната врата на работилницата. Вече не се помайвах, а претичах през склад, пълен със зяпнали глави на кукли, и едва не се претърколих на задна уличка, по която вървяха десетина озадачени мъже и жени с вързопи и ръчни колички. И те бяха чули стрелбата, но очевидно нямаха представа какво се е случило и къде се стреля.
Марни хукна пред мен с пъргавината на атлет. Можех само да тичам подире и без да знам посоката и целта.