Саймън Кларк
Нощта на трифидите (4)

ВТОРА ГЛАВА
СТАР ВРАГ

Уж се полагаше да ми олекне главозамайващо, че отново виждам, но тутакси изпаднах в пълно, вцепеняващо недоумение.

Майско утро след девет часа. Селото и околните поля трябваше да са окъпани в светлина. А имаше само кадифена чернилка. Ама къде се бе дянало това слънца?

В мозъка ми се мярна светкавично идеята, че то изобщо не е изгрявало. Дали пък през нощта някакво бедствие с космически мащаби не бе изхвърлило Земята от орбитата и? Или планетата е спряла да се върти и отсега нататък ще е обърната към светилото само с едната си страна, както и Луната неизменно показва само едната си половина на Земята?

Но това бяха прекалени фантасмагории. Такова бедствие, например забиването на комета в планетата с хиляди километри в час, би причинило огромни вълни, трусове, взривове, цепещи цели континенти. На остров Уайт обаче всичко беше мирно и тихо, както подобава на лятно утро.

В ума ми се вихреше бъркотия, защото помнех, че със събуждането си чух как хората започват работа, все едно нищо особено не се е случило. Но защо са подхванали обичайните си дела, както си е нормално? И сякаш светът не се е обърнал с главата надолу? И не е потънал в абсолютен мрак?

Сетих се за кънтящо простичкия отговор — Байтуотър беше общност на слепци. Как биха могли да узнаят, че няма светлина?

В края на краищата тя не се долавя с кожата, не се надушва, нито има вкус. Ако човек е сляп, няма начин да различи светлината от тъмнината. Е, освен ако не го огряват достатъчно силни слънчеви лъчи, за да загреят кожата му. Иначе е принуден да разчита на звъна на часовниците и думите на зрящите.

Затова слепците от Байтуотър се бяха събудили в пълен мрак и без нищо да подозират, се бяха захванали със заниманията си за деня, убедени, че той не се различава по нищо от всеки друг ден.

Зяпах чернотата зад прозореца поне три минути, после тръснах глава. Трябваше да направя нещо. Не можех да чакам с простодушната надежда, че слънцето ще се завърне изведнъж в ослепителното си величие. Първата очевидна необходимост беше да облека някакви дрехи.

Вече нищо не ми пречеше да си намеря свещ. И тази светлина — прекрасната, великолепна светлина! — същинско чудо в мрака, ми показа пътя към спалнята.

Щом се облякох, претърсих набързо къщата. Господин Хартлоу го нямаше никъде. Вероятно бе излязъл да нахрани зайците си. И май ме е сметнал за ленивец, щом хъркам сутринта, докато другите се трудят.

Смених свещта с по-ярка маслена лампа и излязох от къщата, като старателно затворих вратата зад себе си. Знаех, че моят домакин няма да ми благодари, ако пусна всички котки от махалата в кухнята му. Щом се погрижих за това, тръгнах по пътя към вътрешността на острова.

Лампата хвърляше жълто петно пред мен, нищо повече от светла точица във всепоглъщащия мрак. Но помня как си мислех, че това отлагане на зората може би не е нищо по-страшно от случайно струпване на облаци, временно закрили слънцето, които ще се разнесат не след дълго.

Спирах неведнъж и вдигах лампата над главата си, озъртах се за някого от слепците, излязъл да нагледа добитъка си в полето, без още да е узнал за падналия мрак. Не забелязах никого.

Отстрани на пътя имаше боядисани в бяло перила, по които се ориентираха слепците от селото. Бяха издялани от дърво и сложени на височината на кръста. Тук-там надписи с Брайловата азбука упътваха слепците да свърнат наляво или надясно към определена къща, кръчмата или Дома на майките. Слепците винаги опипваха перилата с лявата си ръка, за да избягнат челния сблъсък с идващ насреща съсед. Но те толкова добре се бяха приспособили към състоянието си, че вървяха пъргаво из околността, като едва плъзгаха пръсти по перилата.

Закрачих по-бързо.

В маслената лампа нямаше отражател за насочване на лъча, затова вървях насред меко сияние с размити краища. И не можех да видя какво има на повече от три-четири метра пред мен. Така малко изненадващо се натъкнах на господин Хартлоу, седнал на пейка до пътя.

Той беше прехвърлил шейсетте мъж със здраво телосложение и късо подстригана бяла коса. Преди много години бил адвокат по авторско право в Лондон.

Вдигна глава, макар че аз спрях и звукът на стъпките ми секна. Изостреният му слух сигурно долови дишането ми.

— Кой е там? — попита, сякаш налегнат от неимоверна умора.

— Дейвид Мейсън — отговорих и пристъпих към него.

— А, Дейвид… ела насам, моля те…

Протегна ръка и аз я поех. В същия миг той стисна пръстите ми с учудващо смазваща хватка.

— Какво става, Дейвид? Нещо лошо е, нали?

— Тъмно е. Навсякъде, сякаш слънцето не е изгряло.

— Тъмно. Аха… — Гласът му звучеше дрезгаво от изтощение, все едно старецът току-що бе водил най-тежката битка в живота си. — За миг се почудих… — Поклати беловласата си глава. — Питах се дали зелените светлини не са се появили пак. — Вдигна невиждащите си очи към небето. — Преди малко чух Том Аткинсън да вика… ох, ти пък не познаваш Том, нали? Потвърдих, че не го познавам.

— Той е от малцината зрящи в селото. Рибар… и един от най-големите мърморковци, които съм срещал. Все му е много топло или студено, или рибата не ще да захапе стръвта, или вятърът не духа, накъдето той иска… Ах…

Господин Хартлоу млъкна за малко. Стори ми се, че ще задреме, както си седи на пейката. Вдигнах лампата, за да го огледам по-добре, но той бе провесил глава отмаляло.

— Господин Хартлоу?

Възрастният мъж като че събра сили.

— Извинявай… Не знам какво ме прихваща тази сутрин. Налетях на живия плет, докато идвах насам. Май съм се спънал в собствените си крака. Ставам един непохватен загубеняк. Досега не се е случвало… — Той се сепна внезапно. — Да, вярно, разказвах ти за Том Аткинсън, нали? Крещеше насред улицата, че нищо не виждал. Та както ти споменах, почудих се дали зелените падащи звезди или каквито бяха там, не са се върнали… Онези проклетии, които ни отнеха зрението преди трийсет години. — Поспря да си поеме дъх. — Знаеш ли, Дейвид… — Стисна ръката ми още по-здраво и сниши глас. — Онзи страх пак ме споходи. Страхът, който ме налегна след онази нощ в градината преди толкова години. Божичко! Със съседите дори го превърнахме в малко празненство, защото разправяха, че такова нещо нямало да видим повече. — Засмя се кухо. — Нямало да видим. Много прозорливо. Защото сутринта всички бяхме слепи. Разбира се, повече не видях и семейството си, макар да бяха до мен в къщата. Но пък ги чувах как пищят. Кълна се в небесата, твърде добре ги чувах — просто… просто пищяха от паника, докато зрението им помътняваше. Пръстите на господин Хартлоу, поразхлабили хватката си по време на печалния му разказ, отново се стегнаха. Обърна незрящите си очи към мен. Знаех, че той е от отдавнашните слепци. В този миг обаче бях готов да вярвам, че не само гледа мен, но и надзърта в дълбините на душата ми.

— Дейвид… Знаеш ли, имах красива умна съпруга и две хубави дъщери — бяха на едва десет и тринайсет години. И преди три десетилетия изведнъж ослепяха… слепи като камък… Всеки ден стоях на прага на нашия дом и виках за помощ. И слушах как жена ми и децата заспиват с плач всяка вечер през следващите три месеца. Нали разбираш, свърши ни храната. Не можех да намеря още храна… — Завъртя глава. — Мразех се, Дейвид. Бях твърде слаб, за да измисля как да им помогна. Господи, как бих искал да върна часовника назад… Ще ми се да имах поне едничък шанс да сторя нещо за тях, да ги избавя от мъките…, защото… Гласът му измени.

— Ще ви заведа в къщата — предложих внимателно.

— Може би след малко. Да ти кажа, никакви силици не са ми останали. Дейвид, какво ми става, да му се не знае?

— Не се тревожете, господин Хартлоу, сигурно е от падането, нищо друго.

— От едно пльосване в храсталаците ли? Май ми идва временцето, а?

— Господин Хартлоу, скоро пак ще бъдете свеж и бодър.

— Кой знае, Дейвид. Кой знае… А ти виждаш ли да се мярка някъде онова старо мрънкало Том?

— Почти нищо не виждам. Тази лампа не свети особено силно.

— Но как, в името на небесата, е притъмняло толкова? Не усещам да вали, значи не може да са се струпали много облаци… ах…

Пръстите, хванали ръката ми, внезапно омекнаха. Той пак провеси глава.

— Господин Хартлоу?

— О…, ъ-ъ? Извинявай, Дейвид… Просто ми се мае главата. Както ако изгълтам едва-две кани бира в повече. А този мрак… Според теб на какво се дължи?

— Не знам, може и да е от облаците. Но тогава трябва да са невероятно плътни. Без лампата не виждам дори ръката си, ако я вдигна пред очите си.

— Такъв мрак напълно изравнява положението на двама ни, какво ще кажеш? Нямаше злорадство в думите му, изрече ги все така благо.

— Господин Хартлоу, ще ви придружа до…

Той отстрани протегнатата ми ръка.

— Не сега, Дейвид. — Пое дълбоко дъх. — Дейвид… да знаеш, открай време очаквах нещо подобно. От толкова години си седя в къщата и си мисля за страшната беда, която се стовари върху планетата, за чудесата, които извършиха хора като майка ти, баща ти и Айвън Симпсън. Как спасиха толкова много зрящи и слепци, как закрепиха на този остров мъничък отломък от цивилизацията. — Той въздъхна. — Но аз отдавна стигнах до извода, че това е загуба на време и труд. Преди три десетилетия Майката природа, съдбата или самият Бог решиха, че на човека му стига толкова господство над планетата. Затова бе направен опит да бъде изтрит от лицето на земята, да бъде унищожен. Почти напълно успешен опит. Само че, както вече изтъкнах, с доблестните усилия на семейство Мейсън и други като тях надхитрихме гибелта. Ала ето какво ще ти кажа, Дейвид… — Обърна се към мен и слепите очи отново сякаш се взряха в душата ми. — От мен да знаеш, Бог не се оставя да го надхитрят. Каквото и да направи човек, не може да се опълчи срещу Неговите замисли. Всички ще измрем. Той вече го е решил. Последният четвърт век беше само мирен промеждутък. Отдих между двете половини на титанична катастрофа, която ще погуби всички хора. И сега Той — господин Хартлоу посочи небето — ще си довърши работата. Спомни си Книгата Изход в Библията. Една от напастите, с които поразил фараона, бил мракът. „Тогава рече Господ на Мойсея: «Простри ръката си към небето, за да настане тъмнина по Египетската земя, тъмнина, която може да се пипа.»“ — Със странен блясък в очите, старецът вдигна ръка, сякаш докосваше обгърналия ни мрак. — Във всяка култура тъмнината предшества Армагедон. Викингите предричали, че свършекът на света ще започне, когато чудовищният вълк Фенрир погълне слънцето и прати мрак. Древните шумери разказвали, че почти всички хора по земята били изтребени, когато „денят се обърнал на нощ“ и техният бог „строшил земята като чаша“… Помни ми думата, Дейвид. Хубавичко я запомни… Това е началото на края.

— Господин Хартлоу, уморен сте. Нека ви отведа във вашия дом.

— Благодаря, защо не… Ох…

— Какво има?

— Смъди ме лицето. Май съм се одрал, когато паднах. Той докосна бузата си.

— Я да погледна… Господин Хартлоу… Господин Хартлоу?

Главата му клюмна напред и се наложи да хвана рамото му, за да не падне. Но за господин Хартлоу това вече нямаше значение. Още когато го сложих да легне на хълбок върху пейката, по инстинкт се досетих, че е мъртъв. Вдигнах лампата да огледам лицето му. В сиянието и ясно видях алената ивица на бузата му. И разбрах какво го е убило.

Наведох се припряно, за да предпазва облегалката на пейката поне отчасти тялото ми. Вдигнах лампата, доколкото ми стигна дързостта, и се вторачих в тъмните очертания на храстите и дърветата. Но мъждукащата светлинка не ми позволяваше да различа отделните видове. Може и да бяха най-обикновени елши, кленове, недорасли дъбове, млади кестени… или нещо коренно различно. Нещо несравнимо по-зловещо. Знаех, че няма с какво да помогна на господин Хартлоу.

Единствено важно в момента беше да предупредя Кризисния щаб в Нюпорт. Хукнах приведен, снишавах се колкото можех.

Започна се още докато тичах. Кухо трополене на дърво по дърво. Всяко дете на острова бе научено да различава този звук. Дочух шумолене в живия плет отстрани. Сгуших глава в раменете си още малко и препуснах нататък.

Пред мен лежеше тъмното тяло на кон. Животното беше мъртво, дори изстинало.

След малко зърнах чифт рибарски ботуши да се подават от тревата край пътя. Предположих, че това е Том Аткинсън — сребристите риби се бяха разпилели от кошницата. Той бе донесъл последния си улов. Трополенето се засили. Влудяващо „тип-тап-тип-тап“. Зърнах пред себе си къща и прочетох на табелата, че е пощата. Втурнах се натам и с ъгълчето на окото си забелязах чудовищен силует, който се движеше на тласъци в мрака. Гласът ми отекна в тишината, когато нахлух в сградата.

— Здравейте! Има ли някой тук?

Мълчанието потискаше като тъмнината.

Трябваше да допусна, че съм останал сам в селото. Сенките от лампата се мятаха лудешки по стените, а аз обиколих пощата и открих стаята с радиопредавателя. Седнах пред малкия апарат и го включих. След секунди лампите грейнаха в жълто през вентилационните прорези на капака. Нещо чукна по отворения прозорец над главата ми.

Използвах Брайловите указания за работа с радиостанцията вместо щит пред лицето си, скочих, затръшнах прозореца и го затворих. Най-сетне можех да отправя зов за помощ. Натиснах бутона за предаване.

— Здравейте, това е извънредно съобщение на честота девет. Кризисен щаб в Нюпорт, чувате ли ме?

Съскаха атмосферни смущения. За миг повярвах, че няма да дочакам отговор. Значи бях закъснял — островът е прегазен. Опитах отново, но от напрежение гласът ми зазвуча по-високо:

— Кризисен щаб в Нюпорт, здравейте, чувате ли ме?

— До обаждащия се на честота девет. Моля ви, освободете ефира.

Умората направо се бе просмукала в гласа на радиста. Май бе изкарал трудна нощ.

— Но аз трябва да съобщя за извънредно произшествие.

— За притъмняването ли? О, да, много ви благодаря, знаем всичко за това. — Човекът явно ме отписа като тъпанар. — Вижте какво, очаквам няколко съобщения за пожари. Честотата трябва да остане незаета. Затова ви моля — освободете ефира.

— Ама че работа! Не говорите сериозно, нали?! — креснах аз, забравил правилата за учтивост в разговори по радиото.

— Господине, разбирам, че сигурно сте разтревожен от притъмняването. Официалните указания са да кротуваме. Вероятно някакъв необичайно плътен облачен слой е закрил слънцето. Затова бъдете така любезен да изключите…

— Не… изслушайте ме! Имам друго съобщение.

— Продължавайте — неохотно се смили радистът.

— Името ми е Дейвид Мейсън, обаждам се от Байтуотър. Трябва да докладвам за проникване на трифиди.

Кратко мълчание. Смущенията пращяха в ефира. Накрая от щаба долетя глас, направо преливащ от изумление.

— Повторете, господин Мейсън. Стори ми се, че споменахте думата „трифид“.

Нещо изплющя по прозореца.

— Разбрали сте ме правилно. И докато някой не ме убеди в обратното, аз ще твърдя, че трифидите току-що са нахлули при нас.