Саймън Кларк
Нощта на трифидите (39)

ТРИЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
… ДОСУЩ КАТО ОРФЕЙ

Гръмки гласове съпровождаха ударите. Още триех сълзите си след глътката пареща течност, когато изскочих в коридора. Там се тълпяха незрящи и настояваха да научат какво не е наред. В дъното видях портиерката да се мъкне към решетката, откъдето се разнасяше врявата. Ръстът ми позволяваше да надничам над главите на хората и различих червендалест мъж, нахлупил черна фуражка. Блъскаше по металните пръти с палка.

— Пусни ме вътре, жено! — изрева той. — Пусни ме веднага или ще наредя на хората си да стрелят.

Старицата се подчини. Над шаващите глави видях горната половина от решетката да се блъска с трясък в стената.

— Махнете се от пътя ми… махнете се!

Мъжът с шапката си пробиваше път насила. Стоящите пред мен слепци бяха изтласкани. Една жена се препъна в блъсканицата. Бързо и помогнах да стане, за да не я стъпчат.

Вече бях избутан отвъд вратата на моята стая. Проумях, че мъжете, принудили незрящите да се отдръпнат, са полицаи. Не приличаха кой знае колко на спретнато облечените служители, които видях при първия си престой в Ню Йорк. Тези тук имаха доста зверски вид. На зле прилягащите по телата им униформи се забелязваха петна от пот. Носеха страховити палки и пушки с едрокалибрени сачми. И очевидно не бяха в настроение да се размотават безцелно. Щом изтикаха слепците навътре в коридора, за пръв път в ума ми се мярна догадката, че са дошли заради мен. Може някой от жителите на блока да ги е осведомил, че са се появили непознати. Вероятно полицаите идваха да търсят тайнствените натрапници.

Присвих колене, за да се смъкна под стоящите около мен. В същото време започнах да гледам изцъклено и се престорих на сляп, доколкото умеех. Опипвах стените, докато се влачех към убежището на салона.

Полицаите вече отваряха врати с ритници, за да претърсят. Блъскаха грубо всеки, който им се пречкаше.

— Хубавичко огледайте! — огласяше коридора старшият сред тях. — Тука трябва да е!

Червендалестият мъж стигна до вратата на стаята, която делях с двете момичета.

— Аха-а — проточи самодоволно. — Влизайте, хора. Куката не ни преметна.

Тогава се замислих как да се махна от сградата. Бих се задоволил и с удобен прозорец.

Червендалестият се отмести и махна на подчинените си да влязат в стаята.

— Захващайте се — изтътна гласът му. — Ама много да внимавате. Не, бе, момко. По-леко с тия неща. Първо отвинти тръбите. Хич да не ви е грижа за джибрите… излейте ги на скапания под.

Полицаите се бяха скупчили в стаята и аз се примъкнах да надникна.

Червендалестият стоеше, опрял юмруци в хълбоците си, и наблюдаваше как хората му разглобяват спиртоварната.

— Да внимавате с тия медни тръби, ей! — Добави с добродушна грубост: — Само някой да нащърби някоя тръбичка, ще му нащърбя аз чутурата, да знаете.

В говора му странно се съчетаваха нюйоркският акцент с провлачените йоркширски гласни. Не се съмнявах, че зад преселването на този мъж на средна възраст от Йоркшир в Манхатън се крие дълга история. Но поне в момента беше ясно с какво се занимава. Полицаите не нахлуха да приложат закона и да унищожат нелегалната спиртоварна. Шефът им очевидно се канеше да я присвои заедно с всички пълни бутилки.

Марни не пожела да гледа смирено как един полицай си пийва от наполовина пълната бутилка, оставена на масичката до нейния нар. Скочи да му попречи и високият мъж се счепка за малко с момичето.

— Остави я на мира!

Роуина се надигна да помогне на сестра си. Без да се обърне, полицаят я бутна да седне. Видях как ръката и се отметна и се блъсна с пукот в стойката на нара. Лицето и мигновено се сгърчи от болка. Очите на Марни пламнаха от ярост, тя плю в лицето на мъжа. Той изпсува и вдигна шишето като палка над главата и.

— Стига глупости, Хари — сопна се червендалестият на колегата си, който се бореше с Марни. — К’во те прихвана да се занасяш с тия девойчета? Високият като че се канеше да измрънка някакво оплакване от Марни, но старшият явно нямаше време за игри и забавления.

— Зарежи я тая, Хари, не знаеш к’во ще прихванеш от нея. — Посочи друг полицай. — Почвайте да пренасяте тия неща в камиона… и искам да сте адски внимателни. Хич не ща да чувам дрънчене и трошене на бутилки. Носете ги като някое скапано бебче. Хари, нали ти рекох да я пуснеш! Заеми се с носенето на бутилките… не, бе, почни от пълните, тъпоглавецо!

Мъжът на име Хари просто блъсна Марни да се махне, озъбен, вдигна кашон с бутилки и тръгна към вратата. Аз пак се дръпнах и се престорих на сляп. А портиерката хленчеше:

— Оставете ни пиячката. Що не ни оставите малко шишета… не ви трябват всичките. Оставете шишетата!

— Я си затваряй устата! — отсече Хари, още ядосан от схватката с Марни. Обитателите на блока млъкнаха унило. Сигурно бяха преживели същото неведнъж — нахлуването на полицаите и тормоза.

Щом и последният си тръгна с пълен кашон, върнах се в стаята, където Марни слагаше на Роуина стъкмена набързо превръзка през рамо. Роуина едва не припадаше от болка. Озърна се, когато прекосих стаята.

— Добре ли си? — попитах я.

— Ох, взех, че си счупих ръката — отвърна, сякаш тя си беше виновна. — Гадост! Утре не мога да отида на работа.

— Не се тревожи за работата, някой трябва да ти оправи ръката.

— Тук има кой да намести костта… само че вече няма да получавам купони.

— Ще се погрижа да имаш храна — обещах.

— Не е само храната. — Изведнъж ми се стори неимоверно изтощена. — Докато не тръгна отново на работа, няма да имам купони и за подкрепящите инжекции.

— Подкрепящи инжекции ли? — Внезапно проумях. Спомних си, Гейбриъл ми разказа как Торънс хваща робите в капана на хероина. — О, ясно…

Тя направи гримаса от силен пристъп на болка.

— Жалко за спиртоварната. Пиенето поне щеше да облекчи малко мъките, докато съм без доза.

По това време повечето хора от блока се бяха разотишли по стаите си да преживяват насаме злощастието. Но един възрастен мъж остана да огледа ръката на Роуина. Трепнах, щом видях чупката между китката и лакътя, където костта беше прекършена.

— Настани се по-удобно, ако можеш — посъветва я той благо. — Ще се върна след две-три минути. Трябва да направя шина.

— Благодаря ти.

Беснеех от своята безпомощност. Как можах да стоя бездейно, докато онези бандити вършеха това пред очите ми? Но какво да сторя? Бяха мнозина и имаха оръжие. Аз нямах нищо. Марни направи всичко по силите си. Накара Роуина да легне по гръб на нара и нежно подложи възглавница под счупената ръка.

Пак порових в раницата си. Бе ми се сторило, че видях нещо вътре, когато ни раздаваха аварийните дажби. Да, ето го — малка картонена кутия с червен кръст на капака.

— Дейвид? Дейвид Мейсън! Вдигнах глава.

Роуина се взираше в мен.

— Дейвид, трябва да си отидеш веднага — настоя тя.

— Но…

— Изслушай ме. Тук не е безопасно за теб.

— Онези хора дойдоха да вземат спиртоварната.

— Вярно, не търсеха теб, но дали ще мине много време, преди някой да си спомни, че е видял лице, на което не му е тук мястото?

— Убеден съм, че не ме разгледаха добре.

— Стига, Дейвид. Може да бяха много заети с нашата вълшебна машинка, внимаваха да не счупят и някоя бутилка. Но все ще се намери кой да се запита ненадейно защо при нас се е появил младеж с вид на добре хранен човек. Повярвай ми, пак ще дойдат. И то скоро. — Говореше толкова разпалено, че неволно помръдна ръката си. Лицето и се сви от болка. — И ако си мислиш да се правиш на герой, по-добре недей. Всички ние ще си докараме белята, ако те хванат тук.

— Добре — съгласих се. — Само кажи на Сам Даймс какво е станало, когато пак мине насам. — Навлякох пилотското си яке. — Ще се върна при хидропланите.

— Няма да намериш пътя сам… Марни — обърна се към сестра си. — Заведи Дейвид при самолета му.

Марни кимна и ме подкани с жест да тръгваме.

— Ей, сега. Роуина, грижи се за себе си… и най-добре вземи това. — Дадох и комплекта за първа помощ. — Вътре има две дози морфин и спринцовка. Сещаш се…, ако имаш нужда.

— Благодаря, Дейвид. Ценя подаръка.

Поддадох се на внезапното желание и се наведох да я целуна. В този миг за малко да постъпя глупаво. Едва не и казах, че ще се върна да отведа нея и Марни от това място. И да наритам хубавичко задниците на онези главорези от полицията. Но знаех като две и две равно на четири, че не бих могъл да изпълня това обещание.

— Довиждане, Дейвид. А сега побързай.

Портиерката явно очакваше такъв обрат. Без да промърмори, тя отключи решетката и аз тръгнах след Марни надолу по стъпалата. Скоро излязохме навън. На дневна светлина изпъквах сред околните като марсианец, затова тя ме бутна обратно във входа, вдигна пръст пред устните си и се скри тичешком в коридора. Върна се скоро и ми помогна да намъкна вонящо палто. Нямах представа дали поначало е черно, или е потъмняло от мръсотията. Тя отстъпи една крачка и ясните и зелени очи прецениха резултата. Завъртя глава, за да покаже, че не е достатъчно добър, и се наведе към пода. Отри дланите си по плочките и ме доближи в тесния коридор. Плъзна длани навсякъде по лицето ми, като отдели особено внимание на челото и носа. Пак ме огледа, кимна доволна, хвана лакътя ми и ме извлече към вратата. Вървях припряно по улиците, подходящо преобразен. Марни крачеше до мен, решително стиснала зъби.

Извървяхме пътя от предишния ден в обратната посока. Вечерното слънце осветяваше косо улицата, когато се вмъкнахме във въглищарския двор и се пъхнахме в стария тунел, по който толкова отдавна са превозвали въглищата от река Хъдзън. Отново минахме с мъждукащ фенер през ехтящата кухина.

Най-сетне излязох и ми олекна, че завинаги съм се отървал от това подземие, подобно на гробница. Но прибързах с радостта.

Защото до хангара със самолетите бяха спрели три от приличащите на кутии возила. Полицаи с фуражки излизаха и влизаха на групи. Дори разпознах червендалестия йоркширец. Отдаде чест при пристигането на по-старши от него и самодоволно съпроводи началника си в хангара. Дотук с надеждите ми да отлетя към дома си. Обърнах се към Марни, която вбесена се взираше в полицаите.

— Марни… — подхванах, стигнал до решение, което трябваше да взема още преди часове. — Можеш ли да ме отведеш на юг — в града?