Саймън Кларк
Нощта на трифидите (38)

ТРИЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
ДА ТРЪГНЕШ САМ…

— Извинявай, не разбирам — смънках сащисан. — Снощи Сам Даймс беше тук с още десет души. Къде отиде?

Мъжът, който ни беше водач предишната вечер, сви рамене.

— Че аз отде да знам?

— Нищо ли не каза?

— Само рече, че ще тръгва. — Човекът добави със следа от раздразнение: — Имаше си друг водач. — Измъкна парче хартия от джоба си. — Ама ми рече да ти дам ей туй.

Ядосан, отнесох листа в стаята си и прочетох написаното под съпровода на гъргорещата спиртоварна.

Събудих се сутринта, когато двете жени се приготвяха да отидат на работа. На излизане и двете изгълтаха по една пълна чаша незнайно питие, църкащо от кранчето. Не след дълго открих, че Сам и другите ми спътници са изчезнали. Прочетох бележката.

„Дейвид, ако ще да ти изглежда мръсен номер, трябва да се размърдаме по-скоро, отколкото беше предвидено. Заради собствената ти безопасност настоявам да си кротуваш, докато се върнем. Ако имаш нужда от нещо, помоли Бенджи (оня, който ни доведе). Твой Сам Даймс.“

Погледнах към ъгъла, където бях оставил торбата с експлозива. Нямаше я. Явно сапьорите бяха отишли да вършат каквото се искаше от тях. Ами сега?

Липсваха прозорци, през които да надничам, затова седях на стола и слушах неспирното „кап, кап, кап“ на силната напитка, пълнеща поредната бутилка.

Ако бях слушал само още един час това адско църцорене, щях да изпадна в буйна лудост. Реших да се поразходя. Отидох до площадката над стъпалата. И установих, че тук ще свършат приключенията ми тази сутрин. Стълбата бе препречена от решетка, заключена с катинар. Стигаше до тавана и нямаше начин да се прехвърля над нея. Надзърнах вдясно през отворена врата. Възрастна жена присвиваше недоверчиво очи към мен. Предположих, че тя е нещо като портиерка. Не се съмнявах, че ключът за решетката е някъде из нейното леговище, но си оставаше недостъпен, освен, ако не исках да вляза в схватка за него. Пък и ми беше ясно, че опитах ли някаква щуротия, „щом дамата се разврещи, ченгето ще те връхлети“, ако се вярва на една някога популярна песничка. Прибрах се в стаята. Заех се да обмисля какви възможности имам. Веднага осъзнах, че не са кой знае колко много. Или да се свирам в тази воняща самоделна спиртоварна, или да измисля как да се измъкна. Не че напирах да изляза навън. Къде бих могъл да отида? Очевидно на юг, към града. Но това би означавало да преодолея шестметрова стена — не особено лека задача. А и часовите по кулите не биха останали доволни от подобно начинание. Вероятно беше най-добре да си мирувам тук, докато се върне Сам Даймс. Ако се върне. „Стига, де, Дейвид, пак се наежи от подозрения…“ Не беше изключено обаче някакви обстоятелства д а попречат на Сам и останалите да дойдат отново тук. Тогава бих рискувал по принуда сам да се добера до хангара с хидропланите и да се отправя към дома, както смогна. Кап… кап… кап…

Спиртоварната работеше. Почти непоносимата смрад на ферментиращ малц и ечемик овладя напълно ноздрите ми. От време на време портиерката преставаше да пази решетката, изкуцукваше в стаята, махаше пълната бутилка изпод неспирно капещото кранче, слагаше и тапа, прибираше я при другите в шкафа, (вътре имаше десетки), после поставяше празно шише под кранчето, завърташе го и… да, познахте — отново започваше онова „кап-кап-кап“.

По-късно сутринта измислих как да надничам към улицата. Стъпех ли на стол, можех да надзърна през вентилационната решетка. Така имах замрежен изглед към улицата, покрай която се редяха четириетажни блокове. Слънцето огряваше оживена шетня. Хора на всякаква възраст и от всички раси крачеха припряно насам-натам. Повечето носеха някакви вързопи или кошници. Виждах и мнозина незрящи. Минаваха уверено по улицата, но ми се догади, щом забелязах, че ги използват като товарен добитък. Мъкнеха огромни дървени сандъци, закрепени с ремъци на гърбовете им. Не видях дори един-единствен човек, облечен в нещо по-добро от жалки парцали.

Наблюдавах сценките долу няколко минути. Минаха един-двама велосипедисти. Зърнах и голяма ръчна количка, бутана от едър мъж. Вътре имаше две прасета в стъписващо съседство с ковчег, тапициран с налудничаво розов сатен. Подир него вървеше стадо говеда, подкарвани от момчета с пръчки в ръцете. Едва тогава за пръв път от попадането си в тази зона видях моторно превозно средство. Извих глава, за да го огледам по-внимателно. В ограниченото ми полезрение шумно се дотъркаля метална кутия на колела. И малкото стъкла по нея бяха закрити с гъста стоманена мрежа, а отгоре плексигласов мехур лъщеше под слънцето. В тази оръжейна куличка седеше мъж, който пушеше цигара.

Колата зави по една пресечка и видях отстрани думите „Полиция, Индустриален сектор, Ню Йорк“.

Това беше важно. Въпреки че този робски лагер беше почти изцяло, под управлението на самите затворници, имаше и полицейски патрули. Нямаше да пренебрегна информацията. Появи се мургавият дребосък Бенджи. В погледа му се четеше пълно безразличие към мен.

— Що не се смъкнеш от тоя стол, че Марти взе да сипва кльопачката в салона.

— Салона ли?

— Голямата стая в края на коридора. Имаш ли цигари?

— Не, съжалявам, аз не…

— Кльопачката се раздава в салона. Припкай натам да не свърши.

Изприпках, както се изрази Бенджи. Бях огладнял. Отгоре на това не знаех и кога ще е следващото ядене. Щом излязох в коридора, вонята на малц и ечемик се смени с могъщия лъх на варено зеле.

Носът не ме подведе. Зелевата чорба в огромния казан бълваше изпарения. Повече от десетина слепци вече се хранеха. Портиерката отново бе сменила ролята си и раздаваше парчета сивкав ронлив хляб. Духът на безмълвно отчаяние тегнеше толкова силно в стаята, че сякаш проникваше в ноздрите ми наред с миризмата на варено зеле. Помня как си повтарях: „Нещо трябва да се направи. Тези хора не бива да живеят така.“ Но колкото и да напъвах мозъка си, не измислих как да им помогна.

В шест часа вечерта Роуина и Марни се върнаха от работа. Някакви сажди бяха измърляли лицата им. И двете се отбиха в банята да се измият. След това, може би спазвайки дългогодишен навик, Роуина седна на долния нар и не помръдна, явно болезнено изтощена от труда. Изглеждаше още по-крехка. Яката Марни и помогна да се настани, после и донесе вечерното ядене — все същите хляб и зелева супа. Роуина крепеше купичката в скута си, а Марни отиде да вземе и своята порция.

Престорих се, че ровичкам в раницата си, за да ги оставя поне малко насаме, докато се нахранят. После седнах на стола срещу наровете.

— Би трябвало да пазя това за крайна нужда — подхванах, — но не искате ли да хапнете малко шоколад? — Подадох им две парчета.

Момичетата се вторачиха в мен, може би се питаха какво ще поискам в замяна.

Добавих неловко:

— Моля ви… вземете ги. Как ми се иска да направя повече за… тоест… непоносимо е да виждам, че сте принудени да живеете в такива условия, да ядете такава храна… толкова е…

— Нечестно ли?

— Да, по дяволите!

Роуина се усмихна отпаднало.

— Сега това е животът ни. — Огледа стаята. — Тук е нашият дом… и трябва да се приспособим, както можем. Но ти благодаря за шоколада. Не помня двете с Марни да сме го вкусвали през последните десетина години. — Взе парчетата от ръката ми, даде едното на сестра си и я помоли: — Ще сипеш ли на всички ни да пийнем? Марни пъргаво отиде при спиртоварната и наля щедри порции от течността в три чаши. Недоумявах. У Роуина като че нямаше никакво самосъжаление. Взираше се в мен почти безметежно, докато аз се мъчех поне с думи да се измъкна от угризенията и и казвах, че Торънс е презряна твар, а поробването на хора не е нищо друго, освен зло.

Марни остави моята чаша на пода до стола и седна при сестра си. За миг двете май се поколебаха точно как да хапнат шоколада. Но щом опитаха първото късче, бързо погълнаха и останалото. Искрено съжалявах, че нямах повече шоколад, за да им го дам. Междувременно продължих да заеквам, подтикван от парещо чувство за вина и гняв.

— Не си представям как хората в Манхатън търпят вие да сте в тези ужасни условия.

— Те просто не знаят. Това е.

— Няма начин да не е плъзнала някаква мълва какъв е животът тук. Ами шофьорите на камионите, които превозват произведеното от северната част в южната?

— Нашите господари са много предпазливи. Всички продукти се прехвърлят нощем с робски труд в складове по разделящата линия. Сутрин свободни работници, живеещи южно от Успоредната, ги товарят на камиони за разпределяне в града. Хитро е уредено, нали?

— Значи едните работници никога не се срещат с другите?

— Никога. Нищо не пречи на хората южно от стената да си въобразят, че добрата фея пълни складовете всяка нощ.

— Но те там не се ли питат какво става при вас?

— Има и такива, които се питат. Като Марни, докато учела. Но така човек рискува също да се озове тук накрая. И ако това го сполети, все едно е умрял и пратен в ада. — Роуина сви рамене. — Знае, че никога няма да се завърне, никога няма да види семейството си, нито дори да му прати вест. — Тя отпи от чашата си. — Всъщност немалко хора в града би трябвало да се досещат какво има отвъд Успоредната улица и че тук е нещо като затвор. Но пък кога ли средният човек се е интересувал от всекидневието в затворите? Никой не обича да се замисля прекалено как се изхвърлят боклуците или как говедата се превръщат в печеното месо в чинията му.

Тази неправда ме изгаряше.

— Разкажи ни за своя живот, Дейвид — помоли Роуина. — Каква е твоята родина?

Два чифта зелени очи се вторачиха в мен. Приличаха си смайващо. Отново едва не повярвах, че ме гледат две свръхестествено променени въплъщения на Керис Бедекер. Едното момиче се отличаваше с някак безплътна красота, лицето на другото беше жестоко белязано от косата пурпурна ивица.

Не ми беше лесно да не представям нашия живот като земен рай, когато им описвах плавните извивки на хълмовете, свежия морски въздух, семейния ни дом, закътан в плодородното зелено сърце на остров Уайт. Разказах им и своя живот. Те дори се усмихваха на забавните истории за детските ми лудории, които в един момент причиниха и зрелищното унищожение на лабораторията на баща ми.

Да си призная, изпълни ме симпатия към моите съседки по стая. Приказвахме си и виждах как полека се разкрива живият им дух. Белязаното лице на горката Марни изведнъж се озари от трогателно прекрасна усмивка. А остроумието на Роуина бликаше от дълбок несекващ извор в душата и. Само ако можех някак да отнеса двете в родината си, щяха отново да бъдат пълноценни хора. Добрата храна, отдихът, чистият въздух и свободата дори в най-простичките страни от живота ни там биха им помогнали да се възстановят. Бях убеден в това.

Гледах ги как опразват чашите с питието от спиртоварната. Колкото и лошо да миришеше, явно ободряваше. Лицето на Роуина порозовя мъничко. Марни се развесели видимо. Накрая видя, че не съм докоснал своята чаша. Посочи я и с жест ме подкани да отпия. Кимнах усмихнат и вдигнах чашата към устните си.

Десетина минути по-късно очите ми още сълзяха. И в този момент откъм коридора се понесе гръмовен тропот.