Саймън Кларк
Нощта на трифидите (29)

ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
ЗАВРЪЩАНЕТО

Обратното пътуване към лагера на горяните мина в мрачни предчувствия. Завареното се оказа още по-страшно.

Нашествениците на Торънс се бяха махнали. И в момента вероятно се носеха с пределна скорост към Ню Йорк. Разруха… зловеща разруха — това срещаха погледите ни. Слоноподобните машини нахълтаха с боботене през пролуките в оградата. Естествено трифидите бяха запълнили опустялата територия. Пируваха увлечено с останките на загиналите войници и от двете враждебни сили. Речните брегове бяха осеяни с отломки на десантни съдове, унищожени от артилерията на горяните. Малко по-нагоре по течението над водата се подаваха нашите хидроплани, нацепени на късове от нападателите, преди да си тръгнат. Явно бяха преливали от желание да ни вгорчат живота, когато се върнем. Складовете с храни и горива също бяха ограбени или разпилени. Сградите се бяха превърнали в осаждени петна по земята.

Не след дълго разчистихме от трифиди ъгълче от лагера и подредихме бронираните машини като преграда срещу тях. Сам Даймс се качи върху един Джъмбо, за да говори на оцелелите.

Каза ни колко нерадостен труд предстои. Но нямаше да се отнесем с пренебрежение към мъжете и жените, паднали при отбраната на лагера. Щяхме да ги погребем с всички почести. И да им съградим паметник. Чак сега цялата тежест на смъртта и опустошението налегна останалите живи. Мнозина се свлякоха на колене. Сам завърши словото си така:

— Торънс ни разкървави носа. Но не ни е победил. И тази… тази варварска атака срещу лагера не постигна целта си. Той изпрати хората си тук, за да хванат Дейвид Мейсън. Провалиха се. Значи Торънс няма да мръдне и крачка в по-дългосрочните си кроежи. Без Мейсън не може да нападне остров Уайт, защото онези момчета там имат бойни самолети и ще пратят корабите му на дъното. Не завземе ли остров Уайт, няма да се добере до машината, която превръща трифидовото масло в гориво. Без нея няма да се сдобие със собствени военновъздушни сили. Значи… — Изведнъж Сам се обърна и в искрен изблик на омраза размаха юмрук към северния хоризонт. — Значи, Торънс, можеш да си киснеш в разкошния небостъргач! Ако щеш, изгний там, не ни пука! Защото с безкрайното си коварство и жестокост успя само да си построиш един гаден затвор. И нищичко не можеш да сториш, за да разшириш и с метър своята гнусна, мръсна, смахната империйка. — За миг ми се стори, че ще извади револвера от кобура и както е освирепял, ще изстреля патроните към далечния Ню Йорк. Но внезапно яростта стихна. Сам ни каза сдържано: — Тъй… Имаме работа за вършене.

Из лагера се пръснаха групи в защитно облекло, прозрачните, подобни на аквариуми шлемове лъщяха под слънцето. Отсичаха жилата на трифидите, после ги поваляха. Скоро започнаха да вият моторни триони. Погребалните екипи събираха мъртъвците за разпознаване. Хората на Торънс бяха погребани със същата почит като жертвите сред горяните.

Навличах гащеризон от здраво зебло, за да се заема с поправката на оградата, когато ме намери Гейбриъл. Показа ми цяла кофа спринцовки, преди да ги изсипе при останалия боклук в един варел.

— Събрах ги от войниците на Торънс.

— Морфин?

Той завъртя глава.

— Амфетамини. Били са толкова напомпани с този боклук, че сигурно са се носели по брега като с ракетно гориво. — Изтри ръцете си с парцал, сякаш бе пипал нещо нечисто. — Окаяниците са били толкова друсани, че дори не са усещали как ги улучват куршумите. Какво ще кажеш за Торънс? Не преливаш ли от уважение и възхита към човечеца?

Оградата беше съсипана. Потях се в защитните си дрехи, докато разчиствах с резачка оплетените кълба, за да мине ремонтната група и да опъне нова тел между коловете. Стотина метра вдясно друга фигура (под тежкото облекло не личеше дали е мъж или жена) кълцаше с резачката си. Никак не ми беше приятно, но дърпах омотаната като спагети тел, а трифидите или се тътреха край мен към лагера (където с тях щяха да се разправят определените за това хора), или си избираха главата ми за малко тренировки по точност. Начесто някое жило изплющяваше по стъклопластовия ми шлем със звънтящо „трриннг“. И всеки път се вбесявах.

Въпреки това се трудех упорито, режех и дърпах телта, за да я освободя от останките на трифидите, които прегазихме при отстъплението. Питах се дали в щаба на горяните, разположен стотици километри по на юг, знаят за нападението на Торънс срещу един от военните им лагери. Напоследък техните общности толкова се опасяваха да не издадат къде се намират, че бяха склонни напълно да се откажат от радиопредаванията. По-скоро разчитаха на нещо като куриерска служба — писмени съобщения, предавани от ръка на ръка. При тези вкоренени взаимни подозрения, стигащи до параноя, не виждах как разделените човешки групи, пръснати по земното кълбо, някога ще създадат връзки помежду си, камо ли да сключат съюз, за да търгуват и да се подкрепят взаимно. Може пък баща ми да беше прав. Човечеството е обречено да довърши съществуването си, разделено на отломки, които след време ще доизтлеят и ще измрат окончателно.

Дори когато последствията от злите дела на Торънс се натрапваха не само на очите, но и на носа ми — топлите дни и безбройните бактерии атакуваха труповете, — не знаех какво да мисля за този човек. Да, беше жесток. Да, беше войнолюбец. Да, нямаше съмнение, че е безмилостен деспот. И все пак… все пак напред го тласкаха истински прозрения за бъдещето. Колкото и порочни да бяха похватите му, целта му беше смислена.

Резачката ми захапваше с щракане лъскавата тел, а аз се унасях в мислите си. Дори така се увлякох, че не видях кога се появиха непознатите.

В един миг виждах само обрасли с власинки стволове на трифиди и гъсталак от тъмнозелени листа. В следващия осъзнах, че ме гледат четирима човека. Неволно се озърнах към пушката, която бях подпрял на един кол. Един от четиримата — младо момиче с гарваново черна коса, незабавно опъна тетивата на лъка си и пусна стрелата. Острието профуча край мен с жужене на прорязан въздух, заби се в приклада на пушката и го сцепи на две.

Смръзнах се, вторачен в четиримата през прозрачния си шлем. Заради дефектите в пластмасата телата им ми се струваха леко разкривени. Повече приличаха на привидения, отколкото на живи хора. Виждах обаче достатъчно добре как момичето сложи нова стрела на тетивата, вдигна лъка и насочи острието точно към гърдите ми. После изопна тетивата.