Саймън Кларк
Нощта на трифидите (28)

ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
ГЛЕДКИ И ЗВУЦИ

На следващата сутрин тъкмо си нахлузих обувките на краката и Гейбриъл Дийдс ме потупа по рамото.

— Дейвид, ела да погледнеш и ми кажи какво мислиш за това.

Съдейки по изражението му, току-що бе открил сандък със съкровище. Тръгнах с него към края на лагера, очертан от кръга верижни машини. Всеки Джъмбо изглеждаше още по-сив в мъгливото утро.

— Не ми се вярва да останем дълго без съседи — подхвърлих аз.

Трифиди се влачеха към лагера. Засега им бяхме препречили достъпа до нас. Все пак трябваше да се пазим от жилата им.

— Застани на онзи дънер, за да те виждат целия.

— Гейбриъл… — Взрях се питащо в него. — Гейбриъл, нагледал съм се на тези твари.

— Разбира се, но стъпи на дънера. Повярвай, имам какво да ти покажа.

— Ама нали те са…

— Не, изслушай ме — побърза да ме прекъсне той. — В тях се забелязва някаква разлика.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако не се заблуждавам твърде зле, май са взели, че са научили съвсем нов трик.

Застанах на дънера, повече от метър над земята. Туловищата на возилата скриваха най-близките трифиди, освен горните части на стъблата и конусите. Но на стотина метра лека издатина в земята ми даваше възможност да ги виждам от корените до жилата. И тъкмо откъм онези трифиди се разнесе тракане на пръчиците по обраслите с власинки стволове. Озърнах се към Гейбриъл с ням въпрос.

— Какво чуваш? — попита той.

— Нищо, освен трифиди, трополящи с пръчиците си.

— Значи го пропусна, когато стъпи на дънера?

— Какво да съм пропуснал?

— Я сега не мърдай пет секунди.

— Гейбриъл…

— Довери ми се, а? Имаше сериозен вид, но и някак надъхан, сякаш бе налучкал нещо важно.

— Добре, какво искаш да правя?

— Така… Щом ти кажа „Сега!“, помъчи се да не шаваш пет секунди. После вдигни по-пъргаво ръцете си над главата. Вслушай се обаче внимателно в онези трифиди на могилката. Направих, каквото искаше от мен.

Когато застанах неподвижно, чух мудно почукване, досущ като от пръстите на човек, тропащ разсеяно по масата. Щом раздвижих ръцете си, разнесе се внезапно бясно тракане, което се забави до предишния ритъм, щом престанах да мърдам.

— Е, чу ли това? — нетърпеливо попита Гейбриъл.

— Да, но какво означава?

— Застаналите наблизо трифиди, скрити зад машините, не ускориха тракането на пръчиците си. А онези, които се виждат целите, изведнъж пощуряха. Тропаха толкова скоростно, все едно слушахме… кълвач или картечница… не „туп-тап-туп“, а слято „бъррр“.

— Твърдиш, че са реагирали на моите движения ли? Нали го знаем открай време?

— Вярно, нещо обаче се е променило. Реагират от по-голямо разстояние. Забелязваш ли, че онези на хълмчето до един са обърнали конусите си към теб, насочили са ги като радарни антени?

— Подсказваш ми, че са претърпели някаква еволюционна промяна ли? Но защо точно сега?

— А защо не? Щом се променят условията в околната среда, животът също трябва да се приспособи, иначе отива право при динозаврите, птицата додо и тасманийския тигър в земята на забравата. — Гейбриъл замислено потриваше брадичката си. — Предполагам, че когато слънцето спря да грее за известно време, това е предизвикало един вид квантов скок в тяхната еволюция.

— Само че за еволюционните промени са необходими хилядолетия.

— Обикновено е така. Ние обаче си нямаме работа с обикновени създания. Тези растения накъсаха на парченца книгата с природните закони и я пренаписват, за да постигнат своята цел. А именно — да завладеят Земята.

Пак размърдах ръцете си. И този път чух. Трифидите на могилката затракаха толкова бързо, че звукът се превърна по-скоро в бръмчене.

— Но само онези на хълмчето издават този звук. Другите зад машините не правят нищо особено.

— Защото не те виждат — тържествуващо изтърси Гейбриъл. — Все пак слагам думата „виждат“ в кавички.

Усмихнах се.

— Досещам се, че ако баща ми беше тук, вие двамата щяхте да си побъбрите чудничко. Моите знания за ботаниката клонят към нулата. — Скочих от дънера. — Е, Гейб, как протича процесът? В края на краищата още не сме открили доказателства, че те имат очи.

— Не мисля, че е оптически процес.

— Не е ли? Не схващам. Нали…

— Не… не. — Вдигна пръст поучително. — Не всички животни притежават оптически системи. И не забравяй, че сложих думата „виждат“ в кавички. — Той си пое дъх. — Помисли за делфините. И те имат очи като нашите, но разчитат на звука, за да намират рибите, да отбягват скалите или корабите.

— Говориш за някакъв естествен сонар ли?

— Само че е несравнимо по-усъвършенстван от грубите електронни сонари, които сме измислили ние. Делфинът издава щракане с честота около триста пъти в секунда. Звукът се отразява от някоя риба, ехото стига до долната челюст на делфина, където прониква право в средното ухо и оттам — в онзи дял от мозъка, който обработва звуковите сигнали. Но най-забележителното е, че делфинът не чува звука, а го „вижда“ по начин, който не ни е съвсем ясен. Знаем обаче, че „вижда“ триизмерен образ на рибата, която е подгонил. И понеже звуковите вълни минават през меките тъкани, той вижда рибата не само отвън като нас, а и вътрешностите и — скелета и по-плътните органи.

— Задръж малко, Гейбриъл. Значи ме убеждаваш, че трифидите „виждат“ отгласите на звуците, които издават с техните пръчици?

— Ами, да. Предполагам, че улавят ехото с конусите върху стъблата. Помисли малко — това е идеалната естествена антена. — Той кимна към машините. — Но онези, които са закрити от толкова дебели плочи броня, не могат да ни „видят“, защото има преграда за тракането им. Ако преместим обаче возилата, те ще виждат не само силуетите, а и костите ни, може би и какво сме вечеряли.

— Потискаща новина. Растение, което ходи, чува и убива, е твърде лош проблем. Ако пък вече вижда в тъмното?… — Свих рамене. — Това накланя везните в тяхна полза, не мислиш ли?

— Съгласен съм. — Гейбриъл гледаше угрижено. — Но в момента си задавам друг въпрос. Каква ли друга изненада са ни подготвили?

Дори трифидите да крояха още неприятни изненади, криеха ги старателно. Към гъмжилото около нашия брониран кръг се присъединяваха нови екземпляри. Повечето време не правеха друго, освен да се клатушкат и да тракат с пръчиците си, като несъмнено ни проучваха подробно и отвътре, и отвън (стига в хипотезата на Гейбриъл за сонара да имаше нещо вярно).

Сврени в подвижното си укрепление, внимавахме да не доближаваме растенията, за да останем извън обсега на жилата им. Ако оставим настрана тези тренировки по оцеляване, нямаше с какво да запълним времето, освен с приказки и изяждане на сухите дажби, а понякога излизахме от бивака, за да съберем дърва за огъня. Разбира се, обличахме се подходящо с противотрифидни дрехи и големи цилиндрични шлемове от прозрачна пластмаса.

 

Два-три дни Сам Даймс живееше налегнат от тежките си размисли. Говореше колебливо и накъсано, сякаш съмненията бяха заличили напълно увереността у него. Но към третия ден почти дойде на себе си. Несигурната реч още се чуваше, щедро се промъкваха „ъ-ъ“, „а-а“ и проточени „мммм“. Но се случваше, когато очаквахме да се запъне и да млъкне, думите изведнъж да набират скорост и накрая да се гонят една друга. Сам беше от хората, зависещи от нервната си енергия. Ако се чувстваше бодър, цялото му дългуресто тяло се изпълваше с живот, той крачеше напред-назад и въодушевените жестове не секваха. Тогава думите изскачаха като от устата на човек, овладял дар словото.

Вече бе изпратил един Джъмбо и екипажа му да наблюдава потайно лагера. Съгледвачите щяха да се върнат, щом се убедят, че мародерите на Торънс са се махнали оттам.

Към края на третия ден след нападението ни навестиха други гости…, ако мога да ги нарека така. Трима мъже прекосиха равнината. Вървяха с равномерната лекота на хора, свикнали да изминават пеша големи разстояния. Горяните мигновено се приготвиха да посрещнат нови опасности. Дебнеха с готови за стрелба оръжия доближаващите ни мъже. Но непознатите подчертано заобиколиха бивака отдалеч.

Доколкото ги различавах, двама младежи съпровождаха по-възрастен мъж. Всеки бе вързал на опашка дългата си коса. Имаха дрехи от ярки тъкани платове, на гърбовете им тежаха пълни раници. Предположих, че са натъпкани с убит дивеч или кожи. Всеки носеше през рамо лък и колчан с много стрели.

Както и предишния път видях тези хора просто да минават между трифидите, сякаш опасните растения не бяха по-смъртоносни от ябълкови дръвчета.

Ловците от племето алгонкуин поспряха да ни огледат донякъде недоверчиво. Но щом решиха, че не сме намислили нищо лошо, продължиха по пътя си, без повече да се озърнат. Уверените им крачки ги преведоха без усилия през гъсталака от струпани трифиди.

Макар растенията да знаеха, че индианците са наблизо (забелязах, че конусите се обръщат към тях), нито едно не понечи да ги удари с жилото си. Гейбриъл Дийдс гледаше как мъжете се смаляват далеч в равнината. Накрая изви глава към мен и промълви:

— Ех, ако можехме да научим този номер, животът щеше да е доста по-розов.

Едва ли мина час, откакто „гостите“ се изгубиха от погледите ни, и изпратеният на разузнаване Джъмбо се върна с тътен в бивака. Сам Даймс поприказва с екипажа и дойде при мен.

— Разкарали са се. — От невеселото изражение лицето му застиваше като камък. — Време е да се върнем. След тези оскъдни думи махна на всички да се качват в машините.

Прибирахме се в лагера. Изобщо не предвкусвах гледката, която щяхме да заварим там.