Саймън Кларк
Нощта на трифидите (19)

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
ДА НАМЕРИШ РАЯ

През следващите две седмици слънцето полека си възвръщаше яркостта с всеки изминал ден. В ранното утро и привечер небето още червенееше като адска жарава, но по пладне обикновено бе синьо. А самото светило набираше сила от мътночервено към яркооранжево. Засега нямаше нормално слънчево греене, но все пак началото беше добро и сгряваше душите.

Често се виждах с Керис Бедекер. И скоро бе неоспоримо, че сме „двойка“, както предпочитат да се изразяват някои хора.

Въздушното нападение не се повтори. Сутринта след затъмнението във вестниците и по телевизията имаше съобщения, които бих обобщил така: „Въздушните бандити прогонени.“ Споменаваха се минали зверства като бомбардировки на беззащитни риболовни кораби, извършени от някакви си „отцепници на Куинтлинг“. Населението видимо се перчеше самодоволно, но и тази драма скоро бе забравена. Всекидневието поднови обичайния си ход.

Оставиха ме свободно да обикалям из големия град, повечето пъти с Керис, понякога с Гейбриъл Дийдс и Кристина. Моето бивше диваче от островчето наваксваше шеметно пропуснатите години. С прическата и облеклото си напълно се вписваше сред останалите петнайсетгодишни момичета в Ню Йорк. И речникът и се обогати неимоверно, но още се подсмиваше палаво, сочеше ме с пръст и ме наричаше „човек бум-бум“. Отивахме в лунапаркове, возехме се в метрото, разглеждахме галерии или се отбивахме в барове, където Гейбриъл и приятелите му от групата свиреха своята хипнотична музика. Неведнъж бях принуден да си напомням, че моят дом всъщност не е тук, а на малък остров от другата страна на Атлантика. Откровено казано обаче, онзи остров някак избледняваше, сякаш прекарах първите три десетилетия от живота си в сън и се събудих истински едва в деня, когато стъпих в Ню Йорк. Чувствах се така преди всичко заради Керис. И след толкова кратко познанство ми се струваше непоносимо да я напусна и да се завърна на остров Уайт.

Ако мислите ми можеха да се пренесат по въздуха като радиовълни и да стигнат до онзи студен, сроден на Макиавели ум, който споменах, притежателят му би кимнал доволно. Имаше телефонен разговор. Скоро всичко бе уредено.

 

— Дейвид… — Керис въртеше в пръстите си чашата вино. Седяхме в бара на киното през паузата в прожекцията. — Може ли да ти задам един въпрос?

— Разбира се — уверих я засмян. — Казвай.

— Дори да звучи малко старомодно, искаш ли да се запознаеш с баща ми?

— Естествено. Ще се радвам.

Рядко споменаваше родителите си и предложението и ми дойде като гръм (е, мъничък) от ясно небе. Въпреки това се съгласих охотно.

— Ще мога ли да се запозная и с майка ти?

— Уви, не.

Пак тази моя недодяланост…

— Извинявай, Керис, не исках да…

— Няма нищо. — Спря с жест извинението ми. — Починала е при раждането ми.

— Много съжалявам.

— Недей. — Тупна ме по коляното. — Нямаше как да знаеш. Допий си виното. Ей сега ще пуснат филма.

Плакатът във вагона на подземната железница внушаваше посланието си с огромни, крещящо алени букви: „НЮ ЙОРК — домът на най-блестящите умове, най-способните хора, най-величавите градежи в света!“

Гейбриъл Дийдс забеляза, че чета думите. Подсмихна се.

— Напомнят ни, за да не забравим случайно.

— Да не намекваш, че това надуване на фанфарите е излишно шумно?

Гейбриъл се ухили до ушите.

— Как може, господин Мейсън, всичко е идеално!

— Май дочувам и намек за ирония…

Той просто сви рамене и надникна през прозореца — влакът пристигна на поредната ярко осветена спирка. Не беше препълнено с хора. Неколцина пътници влязоха в нашия вагон. Три чернокожи жени и двама слепи мъже. През вратите, които ни свързваха със съседните вагони, виждах, че там пътуват само бели и зрящи. Отначало не бях забелязал надписа на прозореца в нашия вагон: „Цветнокожи и незрящи.“ Не можех обаче да пропусна любопитните погледи, с които ме стрелкаха чернокожите жени.

— Не се притеснявайте, господин Мейсън — с присъщия си благ глас промълви Гейбриъл. — Няма пречка да се возите точно в този вагон.

Изведнъж ме обзе неловкост и подхвърлих:

— Гейбриъл, нали не си забравил, че името ми е Дейвид?

— На някои обществени места е за предпочитане да не забравям и обръщението „господин“.

— Значи и ти ще си „господин Дийдс“.

— В такъв случай, господин Мейсън, ще бъдете леко сгълчан от ченгетата, а на мен ще навлечете големи неприятности. Разбирате ли ме правилно, господин Мейсън?

— Разбирам… Гейбриъл.

— Не се вкисвай. Такива са ни обичаите тук. Ще свикнеш.

Обичаите не ми бяха приятни, но си замълчах.

Влакът нахлу на скорост в „Кълъмбъс Стейшън“. Всички от вагона, без мен и Гейбриъл, слязоха. Двамата слепци закрачиха бързо, почуквайки с бастунчетата си по земята. Щом вратите се плъзнаха на местата си, Гейбриъл се извърна към мен и промърмори:

— Е, какво ще кажеш за рая?

— Има какво да предложи. Но никак не си падам по сегрегацията на чернокожите и незрящите.

— Убеден съм, че това е само… Предположих, че ще каже „дребен недостатък“, но чух думите: — … временно правило.

— Според мен е ужасно.

Той не оспори мнението ми, а пак вдигна рамене.

— Когато слепотата сполетяла Ню Йорк, разразил се хаос, както и ти можеш да си представиш. Вероятно около деветдесет и осем процента от седеммилионното население загубили зрението си. Умирали от глад в жилищата си или на улиците. Единствено местните представители на дивата природа не оставали без храна. — Кимна натъртено. — Трифидите навлезли по мостовете. Изтребили повечето оцелели, но трябва да им се признае, че старателно оглозгали мъртъвците по тротоарите. После, преди двайсетина години, цяла армада от кораби навлязла в устието на Хъдзън. Наричат събитието „Чудото на стоте кораба“. Дори го празнуваме всяка година през април. Е, онези хора разчистили острова с помощта на общностите, които оцелявали на косъм по брега и на Лонг Айлънд.

— Сигурно здравата са се бъхтали.

— Позна. Но хората, които виждали Манхатън като твърдина на цивилизацията, били истински пророци. Сторили невъзможното. Милионите трупове, до които трифидите не можели да се доберат в сградите и по други места, били погребани в морето. Възстановили снабдяването с електричество и вода, унищожили трифидите. Събирали хора надлъж и нашир, довеждали ги тук, настанявали ги в хубави апартаменти, давали им работа и най-важното — надежда.

— В края на краищата кой е на власт тук?

— Тетрарсите.

— Тетрарх… напомня ми за Рим, ако не се заблуждавам.

Гейбриъл кимна.

— Паметта не те лъже. Ако някоя провинция била разделена на четири области, всяка със свой управник, наричали го тетрарх. Тук разпределението не е географско, а административно. Всеки тетрарх отговаря за определен дял от управлението. Генерал Филдинг се занимава с военните дела, външните отношения и възпирането на трифидите. Планирането и ресурсите се падат на доктор Уайзман. Възстановяването на населението е под ръководството на Валъри Зито, а възстановяването на промишлеността — на Джо Гарибалди.

— Изборни длъжности ли са?

— А кой е избирал твоите шефове?

— И на това ще му дойде времето.

— Значи сам си отговори на въпроса — сдържано се подсмихна Гейбриъл.

— Според теб добре ли управляват?

— Много добре.

— Харесваш ли ги?

— Дали ги харесвам? Уважавам ги.

— И все пак — харесваш ли ги?

— Това съществено ли е, ако трябва да прецениш дали си вършат работата или не?

Ухилих се.

— Точка за теб.

— Задавал ли си тези въпроси и на Керис?

— А трябваше ли?

Гейбриъл отново вдигна рамене.

— Ще ми бъде интересно да чуя нейния отговор… особено за генерал Филдинг.

— Защо точно за генерал Филдинг?

— Тя не ти ли е казала?

— Какво да ми е казала? — озадачих се аз.

— Генерал Филдинг е баща на Керис. — Гейбриъл кимна към вратата. Влакът стигна до поредната спирка. — Тук слизаме, господин Мейсън.