Саймън Кларк
Нощта на трифидите (17)

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
РАЗХОДКА С ЕКСКУРЗОВОД

Керис Бедекер не пестеше сили в обиколката. Дори пътуването с подземната железница беше истинско чудо за мен. Огромни стоманени вагони минаваха с грохот през тунели с такива размери, че ми напомняха за катедрали. Тя ми показа Емпайър Стейт Билдинг с думите „Там е канцеларията на моя баща“. Продължихме към Гринич Вилидж с доста по-скромните му постройки и екзотичната бохемска атмосфера, която събуди у мен странно вълнение.

Понякога Керис влизаше в ролята на екскурзовод, редеше факти и числа.

— Остров Манхатън е парче скала с площ петдесет и седем квадратни километра и на възраст три милиарда години. Получава питейна вода от три комплекса резервоари по тунел, дълъг двеста километра. Електроцентралите работят с въглища. Името „Манхатън“ дължим на случка с един пътешественик, който отпразнувал откриването на острова с група местни индианци. След обилно полятото с алкохол пиршество островът бил наречен „Манахатанинк“, което означава „Островът на всеобщото пиянство“.

— Наистина ли?

— Е, доста прилича на измишльотина. Всъщност никой не знае произхода на името. Огладня ли?

Хапнахме в непретенциозната кръчма „Белият кон“ на улица „Хъдзън“. Заведението щеше да си е на мястото и сред пивниците на остров Уайт.

Неведнъж забелязвах насоченото в небето дуло на зенитно оръдие върху плоския покрив на някоя сграда. Още едно доказателство за общество, грижещо се за отбраната си? Или имаше някаква конкретна заплаха? Дори да имаше, не личеше да опъва нервите на гъмжилото от минувачи.

Още веднъж се повозихме в подземния експрес. Този път — на север към Сентръл Парк, в който сега се отглеждаха картофи и жито. Там обаче забелязах, че недостигът на естествена светлина действа пагубно. Растенията бяха бледозелени. Стъблата се гънеха окаяно. Керис ги гледаше натъжена.

— Ако не се завърнат нормалните дни, много сме загазили. Посевите ще измрат до седмица.

Прекосихме някогашния изискан подреден парк към източната страна на острова. Дори в здрача виждах добре светлата стена, прокарана от изток на запад. Беше висока пет-шест метра, по нея личаха равномерно разположените стражеви кули.

— Керис, какво държите зад стената?

— А, това е 102-ра успоредна. Тя разсича Манхатън на две.

— Тъй ли? И защо?

— Построили са стената преди двайсетина години — уклончиво отвърна Керис.

Чаках да спомене още нещо, но тя предложи:

— Да вървим, има още много за разглеждане.

Хвана ме подръка и тръгнахме между нивите с посърнало жито.

Моята дама казваше истината. Имаше какво да се види. Галерии за изобразително изкуство. Музеи. Библиотеки. Исторически паметници. Изведнъж една кола спря на улицата с болезнено чегъртане. По звука се досетих, че двигателят и е блокирал внезапно и разрушително.

— Ще свикнеш с тези гледки — увери ме Керис, както вървяхме хванати подръка. — Гарантирам ти повреда на всяка улица.

— Не ви достигат резервните части ли?

— Не, вече ги произвеждаме. Зареждаме двигателите с дървесен спирт. Подходящ е за гориво, но направо съсипва буталата. По принцип всеки двигател трябва да бъде разглобен за основен ремонт на всеки три хиляди километра.

— По-практично, а и по-икономично би било да смените спирта с рафинирано гориво от трифиди. Разбира се, ще се наложи да преоборудвате двигателите на колите, но ние установихме, че издържат чудесно до сто и петдесет хиляди километра.

— Мили Боже… — промълви слисано Керис.

С риск да прозвучи като самохвалство, аз продължих:

— Баща ми изобрети технологията за рафиниране заедно с още един човек на име Коукър. В момента имаме три рафиниращи инсталации „Мейсън-Коукър“, които преработват растенията и осигуряват над двайсет милиона литра гориво всяка година. Тя въздъхна.

— Дейвид, може би провидението те е довело при нас. Ако твоите хора ни покажат как да си направим една от машините „Мейсън-Коукър“, ще решим затрудненията си с горивото за един ден. Е, образно казано.

— После ще имате нужда само от изобилие на трифиди.

— Трифиди ли? Имаме си ги.

Вървяхме по път, който свършваше при река, по-тясна от Хъдзън, ширината и едва ли надхвърляше двеста метра. Керис докосна ръката ми.

— Само ги погледни.

Обърнах се, накъдето ми сочеше. Другият бряг се издигаше към ивица порутени сгради.

— Бруклинските възвишения — просвети ме Керис. — Рядко се отбиваме там. И причината е очевидна.

В мрачната червеникава светлина оттатък реката се тълпяха трифиди. Милиони проклети твари. Безмълвни. Неподвижни. Никога не ги бях виждал скупчени така. Нито пък знаех, че достигат такава големина. Покриваха всеки квадратен сантиметър земя, докъдето стигаше погледът ми. Напираха към водата. Най-близките до нас дори бяха потопили корените си в реката и напомняха за злонамерен мангров гъсталак някъде в тропическите блата.

Знаех защо са се събрали. Между тях и изобилното пиршество от над триста хиляди души имаше само тясна водна преграда. Каквито и сетива да притежаваха, бяха ги насочили към шумния град, усещаха всички вкусни човешки мръвки… копнееха за тях. Потръпнах, щом си представих нашествието на неизброимите трифиди. Мярна ми се кошмарното видение как нахлуват по улиците на Манхатън. След малко подхвърлих:

— Поне е ясно, че суровината ще ви стигне за дълго.

— Вярно. Така е навсякъде около нас. — Керис се притисна до мен и хвана по-здраво ръката ми, имаше нужда от близостта на друг човек пред неумолимия враг. Усмихна ми се посърнало. — Сам се убеди. Ние сме под обсада.

 

Вечерта двамата с Керис се запътихме към ресторант, близо до хотела. Тя ме хвана подръка, без да се замисля — простичък човешки жест, който ми беше много приятен. Гейбриъл ни поздрави на улицата, май ни се зарадва искрено.

— Тъкмо щяхме да вечеряме. — Кимнах към ярко осветения ресторант. — Защо не дойдеш с нас?

Очите му срещнаха погледа на Керис. За миг почти усетих с кожата си неловкостта.

— Не, трябва да бързам. Но ти благодаря. Просто наминах през хотела да проверя как си се настанил.

— Много си любезен, Гейбриъл. И аз ти благодаря. — Хрумна ми нещо. — Кажи ми телефонния си номер. Време е пак да те разгромя на тенис на маса.

Той се разсмя.

— Не можеш да се наситиш на пораженията, а? Ето ти визитката ми. Забрави номера отгоре, това е служебният. Отдолу е домашният.

Гейбриъл вдигна яката си, за да се опази от нощния студ, и се отдалечи забързано.

— Да вървим, Дейвид. Краката ми премръзнаха.

Тръгнахме към подмамващата топлина на ресторанта. За миг се озадачих от внезапното смущение на Керис и Гейбриъл, когато го поканих да вечеря с нас. Да не са имали някаква романтична връзка преди? Но не се наложи да умувам дълго, защото доближих ресторанта и видях табелата на вратата — „Само за бели и зрящи“. Стиснах зъби и влязох след Керис.

Апетитът ми пострада от тази разстроила ме забрана на вратата, затова само човърках храната. Керис с нищо не показа, че е забелязала как се вторачих в табелата. Отряза парче телешко и го премести в средата на чинията си, за да има сос навсякъде около него.

Говорихме си за трифидите, обкръжили Манхатън. Увери ме, че не са чак такава заплаха, както си помислих.

— Извинявай, че си поиграх малко с храната — подхвана тя. — Но да речем, че тази дълга мръвка е остров Манхатън. Три реки го делят от американския континент. Харлем, през която надзърна днес, е най-тясната, затова оттам има добър изглед към трифидите. Същото е обаче и на отсрещните брегове на Хъдзън и Ийст Ривър. Пресметнаха, че почти седемдесет милиона трифиди са се натъпкали на земята, която преди е била Куинс, Ню Джързи, Бруклин и Бронкс. Образуват плътен куп с приблизителната форма на подкова около острова. За наш късмет водната преграда не ги допуска до нас. Едва ли е необходимо да споменавам, че на мостовете и тунелите, които ни свързват с континента, има много здрави огради.

— Уха-а… — Подсвирнах.

— А нататък по сушата има още десетки милиони.

— Именно. Цялата страна е недостъпна за нас.

— Много ли човешки колонии има от тази страна на Атлантика?

— Няколко. Не знаем да има на континента. Повечето са на острови в южна посока. Още няколко са пръснати по Големите езера.

— Поддържате ли връзки с тях?

— Почти никакви. През последните трийсетина години хората станаха много саможиви.

— А как добивате дървесина за извличане на метилов спирт?

— Има групи дървосекачи нагоре по Хъдзън. Бързам да добавя, че са предпазени добре от нападения на трифиди. Пускат дънерите по реката до завода, за преработване в северната част на острова.

— Нали ми каза, че населението ви надхвърля триста хиляди?

— И се увеличава бързо.

— Но как, за Бога, изхранвате толкова гърла? — Озърнах се към другите посетители на ресторанта. — Телешко, свинско, стриди, сирена… Купища зеленчуци, да не споменавам кафето и тютюна. Как отглеждате всичко това на земя, девет десети, от която е покрита с бетон?

— Не го отглеждаме тук, разбира се. Голяма част внасяме от Карибските острови.

— Нима?

— Успяхме да разчистим от трифиди някои острови там.

— Предполагам, че мнозина е трябвало да се потрудят.

— Как беше на латински? — Тя се замисли. — Labor omnia vincit.

Храбро се помъчих да преведа фразата. — „Щом има желание, ще се намери и начин“?

— Почти налучка. „Трудът побеждава всичко.“

Продължихме да си бъбрим. Но, честно казано, онази табела „Само за бели и зрящи“ ме потресе. Не се бях натъквал на нищо подобно — изкуствено издигната от хората-бариера между зрящи и незрящи, бели и черни. Когато пристигнах в Ню Йорк, все едно ми поднесоха прекрасна, чудесно украсена торта, обещаваща неизчерпаема наслада. Но само след две хапки сякаш открих гнусна муха, напъхана в сметановия крем. Напомних си, че съм в друга страна. Обичаите им се различаваха от нашите. Може и не всички да ми бяха по вкуса. Имах ли право да ги съдя, щом и нравите в моята родина вероятно биха се сторили съмнителни на някой чужденец?

Както и да е, моето мнение за този бляскав метрополис и кроежите ми за бъдещето нямаха никакво значение. Може би точно докато си приказвах с Керис по време на вечерята, един студен и безмилостен ум насочи вниманието си към мен. Както гросмайстор оглежда положението на шахматната дъска и вижда поновому фигура, която е пренебрегвал, така и това същество обърна мисления си взор към мен. Щях да се превърна във важен елемент от бъдещите замисли на друг. Без нищичко да подозирам, станах много важна фигура в шахматната партия на тази особа.

Може би докато поръчвах кафе и се шегувах с Керис, онзи взе решение и даде съответната заповед. После зачака какво ще се случи.