Метаданни
Данни
- Серия
- Трифидите (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Night of the Triffids, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Зарков, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 34гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- nqgolova(2007)
Издание:
© Владимир Зарков, превод от английски и предговор, 2003
© Димитър Стоянов — Димо, първа корица, 2003
ИЗДАТЕЛСТВО АСТРА КОМПАС ООД СОФИЯ 2003
История
- —Добавяне на анотация
ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА
НАПРЕД
— Още колко ще плаваме?
— До Ню Йорк ли? Според мен остават три дена.
— Доволен ли си, че се прибираш у дома по-рано?
— Заповедите са си заповеди. Но ще се радвам пак да стъпя на твърда земя. Ей, теб доста си те бива в това, а?
— Тренирам упорито, докато чакам в столовата подходящо време за полети.
Гейбриъл Дийдс беше много печен, както се казва, в тениса на маса. Чернокожият мъж пращеше от такава сила, че не едно топче се спукваше от мощта на унищожителния му замах.
По стените на салона за отдих пъстрееха снимки на разни звездички от шоубизнеса. Алени устни се цупеха предвзето на покритите с грим лица, обрамчени от изкусни платиненоруси прически.
— Ауу, откъде го научи този обратен сечен удар?
— От крикета.
— От крикета ли?
— Но хвърлям топката по-умело, отколкото отбивам.
— Какъв е пък този крикет? Под това име познавам само писклива буболечка.
— Никога ли не си чувал за тази игра?
Гейбриъл завъртя глава и ми върна топчето през масата, както ми се стори, с милион километра в час. То халоса хилката ми и рикошира в тавана. Докато го прибирах от ъгъла, изредих на противника си основните правила на крикета. Господин Пинз-Уилкс, старият ми училищен наставник, с обич го наричаше „любимата игра на Господ“. Когато свърших, лицето на Гейбриъл издаваше само дълбоко недоумение. След дълъг размисъл попита:
— И за колко време успяват двата отбора да се изредят в отбиването на топката? Два часа?
— О, не — отрекох ухилен. — Мачовете по крикет се проточват повечко.
Когато му обясних, погледът му натежа от подозрения, че си правя с него някакъв много сложен майтап.
— Два дена ли? — повтори като ехо. — Два дена?! — С огромния си палец изглади ръбче на топчето и поклати глава. — Вие, англичаните, трябва да сте страхотно жилави типове. Как издържате на такива мачове без храна и сън?
— О, отборите имат почивки за обяд и за чай.
— Чай ли? В очите му пак се мярна объркване. Осведомих го, че в Англия „чай“ означава не само напитката, но и закуската на границата между следобеда и вечерта. Гейбриъл кимна, преди да бие сервис.
— Прав е бил Чърчил — ние сме два народа, разделени от общия си език.
Отново проумях, че културните и дори езиковите различия между американците и англичаните, колкото и повърхностни да са на пръв поглед, могат да причинят не едно и две главоболия.
Но с Гейбриъл се разбирахме прекрасно. Сърдечността и дружелюбието му бяха чудесна подкрепа за мен. Играехме тенис на маса, пиехме кафе (истинско, а не варивото от жълъди, с което израснах, наричано при нас незнайно защо „френско кафе“) и си подхвърляхме теми за разговор заедно с пластмасовите топчета, толкова уязвими за ударите на Гейбриъл. Той ми разказа още неща за изследователския екип на борда на парахода „Малкият Бигъл“.
— Хората от екипажа малко странят от нас. Наричат всички ни „Оли“.
— Защо пък Оли?
— Започнаха с „Олозите“, но го съкратиха. — Подсмихна се. — Е, когато се качихме на кораба, може да сме приличали на надути пуяци с нашите книжки и лабораторно оборудване, Добър изстрел, Дейвид!… Но това не продължи много. Едва излязохме от пристанището и вече бяхме провесили глави зад борда с еленски рев.
— Еленски рев? — засмях се. — А, ясно. Mal de mer.
— Точно така… да му се не знае, сигурен съм, че тази мрежичка мърда. А след пристъпа на mal de mer започна пристъп и на mal du pays.
Mal du pays? Не много разпространеният френски израз за тъга по родината ми разкри още нещо за Гейбриъл. Образованието му безспорно е било първокласно.
— Досещам се, че екипажът ви е наричал „Олозите“ заради вашите професии, нали?
— Уцели десетката, Дейвид. Аз съм биолог, специалността ми са растенията.
— А Дек какъв е?
— Геолог. Ако случайно попаднем на петрол или полезни руди, искаме да ги проучим. Керис е нашият зоолог. Тя се опитва да установи как животинският свят понася всички онези прелестни люшкащи се трифиди.
— Зле, предполагам.
— Плъховете не са чак толкова зле.
— Искаш да кажеш, че обират остатъците, след като трифидите излапат по-едрите мръвки?
— Веднага се досети, Дейвид. Дявол да го вземе, тази мрежичка сякаш расте пред очите ми. Мой човек, трябва да ми покажеш как го въртиш този обратен сечен удар. — Гейбриъл измъкна топчето от мрежата и ми го подхвърли, за да бия сервис. — Ким Со се занимава с антропология. Изследва как малцината останали окаяници се справяме с оцеляването.
— Ами Рори?
— Той е изключение. Стихията му е дипломацията. Нещо като бродещ посланик. Поверено му е да създаде връзки — желателно съюзнически — с общностите, на които попаднем.
— Не вярвам да му е много лесно всеки път.
— Напълно прав си… А, тази точка е за мен, старче. — Той изпълни сервиса и топчето профуча край ухото ми. — Скоро ще спечеля гейма. — Пак подхвана разговора. — Вероятно и вие сте се натъквали на същото отношение. Хората се плашат, че и малкото храна, която отглеждат с пот на чело, ще им бъде отнета от бандити. Затова се затварят в своите общности, стават отчуждени и потайни.
— Мога да ги разбера.
— Е, да, но е време да съборим тези прегради помежду си. Не може вечно да се свираме на смотаните си островчета със смотаните си фермички в смотаните си дребни светове. Задължително е да общуваме помежду си, за да основем международно съдружие.
— Втора версия на Обединените нации ли?
— Защо не? Но някои типове, затворили се в мъничките си европейски твърдини, дори не смеят да включат радиопредавателите, за да не привлекат нечие внимание. Можеш обаче да заложиш сума ти пари, че всички до един слухтят до приемниците и се стараят да разузнаят всичко възможно за съседите си.
— Нищо не знаехме за Ню Йорк — подхвърлих аз.
— Значи и вие поддържате радиозатъмнение?
— Ето, гейм. — Топчето се фрасна толкова силно в хилката ми, че се сцепи на две равни половинки. Без да се запъне, Гейбриъл продължи: — Няма спор — работим със слаби предаватели, сигналите не стигат по-далеч от петдесетина километра. И ние сме си патили от пиратски нападения. Дори сме си имали големи неприятности, преди да изберем новата управа преди двайсетина години и да заздравим отбраната. Сега накани ли се някой да ни цапардоса, по-добре да размисли, защото така ще го халосаме в отговор, че ще му е за последен път. Искаш ли кафе?
Не можех да устоя на това превъзходно кафе. Седнахме на края на масата, отпивахме от хартиените чашки и си приказвахме за щяло и нещяло. Обсъждахме каква може да е причината за мрака, обгърнал плътно цялата планета. Споделяхме истории за семействата си и детските години. Разказах му как пусках да летят моделите на самолети, които сам правех, стигнах и до момента, когато любимият ми ракетоплан се издигна във въздуха. Описах му как изпадналият в паника клисар удари църковната камбана, защото си въобразил, че отново падат реактивните снаряди от времето на войната с Хитлер.
Гейбриъл избухна в кикот, дълъг и гръмогласен, пляскаше се по бедрото толкова безмилостно, че май си направи някоя синина.
После плъзна замислено грамадния си палец по ръба на хилката.
— Лесно е да забравиш хубавите дни, които си имал като хлапе. Аз отглеждах зайци, ама много. Те се развъждаха неуморно и не забелязвах, ако един-два липсваха. Нали разбираш, баща ми понякога вземаше месо за трапезата. — Засмя се. — Имах си и слабост. Филмите. Всяка събота бях пръв на опашката пред „Люис“. Това е голямо подземно кино на Бродуей. Страшно си падах по смехориите. Гледал ли си ги? Бъстър Кийтън, Лаурел и Харди, Аркина Росета? Само че не харесвах Чаплин, имаше много лиготии. Обожавах и каубойските историйки. С колкото се може повече престрелки. Но накрая ме догнуся да гледам как хората убиват други хора.
— Брей…
— Ами да, откакто татко гръмна мама. Пуф… право в сърцето.
Промърморих сащисан:
— Извинявай, Гейбриъл. Не исках да…
— Няма нищо, Дейвид. — И той махна с ръка смутен. — Случи се отдавна. Казаха, че било от непоносимост към химикала.
Нямах желание да го разпитвам за „химикала“, който спомена. Но той като че разгада изражението ми.
— И химикалът е нещо ново за теб, нали? — попита невъзмутимо.
Само кимнах, защото не намерих думи, които да не прозвучат неуместно, но приветливата усмивка отново огряваше лицето му.
— С химикала стерилизират мъжете чрез инжекция. — Показа с жест забиването на спринцовка в ръката. — Мисля си, че на двайсет и шест години татко беше твърде стар за процедурата. Малко го изкара от релсите. — Чукна с пръст по слепоочието си. — На мен изобщо не ми навреди. Но пък нямаше как да ми липсва онова, което не съм опознал, ако схващаш. Схванах, и то добре. И се ужасих в мислите си. Все тъй усмихнат, той добави:
— А щом получих „розовата карта“, веднага ме приеха в „Гимназията на скопците“, както я наричахме. — Прихна, сякаш му беше забавно. — И получих най-страхотното образование, на което може да се надява човек като мен. Сега си имам удобен апартамент наред с работа, която не бих заменил с нищо. Ей, Дейвид, разлял си малко кафе. Да ти долея ли?
Благодарих му и отказах… Исках да изляза на въздух… Похвалих го за играта… обещахме си реванш. И без лицето ми да издава какво мисля, напуснах помещението.
Времето минаваше. Понякога нощта по нищо не се различаваше от деня. Гъсти облаци се стелеха под избледнялото слънце и отнемаха дори оскъдната светлина. А корабът бумтеше напред, витлата пенеха водите на Атлантика и носът неотклонно сочеше на запад. От време на време вятърът духаше смразяващо. От тъмата напираха снежни пелени. Някой бе казал, че юнската снежинка е злокобна. Убедих се, че не е бил далеч от истината. Вместо топъл летен ден виждах край илюминатора да прелитат вълни от снежинки. Може би нямаше да има затопляне. И след няколко мрачни години целият свят щеше да се скове под дебел пласт смъртоносен лед.
Кой знае? Земята ще кръжи около Слънцето хиляда или милион години, или пък до края на вечността в своя леден ковчег. Без дори жалък микроб да е останал някъде по нея.
Избърсах капките влага от стъклото на илюминатора. Зад него имаше само плътен мрак, омърсен единствено от тези съскащи снежни повеи.
Отдавна мъртвият поет е бил прав. Снежинка през лятото — това наистина е злокобно.
— Здравей, човек бум-бум!
Кристина засия насреща ми от другия край на пътническия салон. Дебелият пастел в ръката и рисуваше човечета с ръце и крака като клечки. И аз се засмях, после опрях длан в гърдите си.
— Дейвид Мейсън — изрече тя оживено. — Да. Дейвид Мейсън? Време ли е за вечеря?
— Не — уверих я, слисан от нейния напредък. — Има още време до вечеря.
Керис вдигна глава от страницата на доклада, който пишеше.
— Кристина наваксва като спринтьор. Още годинка-две и може да кандидатства за нашия Изследователски екип.
— Значи и тя ще е от „Олозите“?
— Олозите ли? О, говорил си с екипажа, така ли?
— Не. Гейбриъл ме просвети. Откровено казано, моряците ме отбягват.
— Не си го слагай на сърцето. Отбягват и нас. Е, малко взаимно недоверие никому не е навредило. Искаш ли уиски?
— Ами… ъ-ъ… ако смяташ…
— Хайде, де, направи ми компания. Слънцето май вече е залязло, ако ще и да не виждаме проклетото светило. Тя гъвкаво измъкна дългите си крака изпод масата и прекоси стаята с толкова интересната за мен полюшваща се походка. (Гейбриъл я описа като „дръзка“ и ми намигна многозначително.)
— Ако питаш мен — подхвана Керис, докато пускаше ледени кубчета в широки чаши, — екипажът малко ни завижда за угодийките. — Разклати бутилката уиски към мен. — Докато са в морето, те са на сух режим. Зърнат ли ни с някоя освежителна чаша в ръка, направо се вкисват. Това ще ти стигне ли?
Показа ми чашата, в която бе сипала щедра порция.
— Да, предостатъчно е, благодаря ти.
Кристина ме изгледа строго.
— Гадна бира.
Направи гримаса — кръстоса очи и разклати глава в убедително подражание на човек, който се е увлякъл в издигането на чашките. Керис се засмя.
— Нещо ми подсказва, че след няколко месеца нашето дете на природата ще бъде същинска нюйоркска тийнейджърка… Наздраве!
След два-три дни бях свикнал с морето. Приспособих се и към всекидневието на кораба. Храната беше в невероятно изобилие. Имаше горещо кафе по цял ден. Често разговарях с „Олозите“. Керис Бедекер и Гейбриъл Дийдс се държаха най-приятелски. (Макар че Гейбриъл с огромно удоволствие ме разгромяваше на тенис на маса. Въпреки всичко изтръгнах една-две победи. Показах му и основите на крикета с помощта на картонена тръба и топка от чифт чорапи. Ах, колко сладко е отмъщението…) Ким Со отделяше почти цялото си време за обучението на Кристина и ги виждах рядко. Забелязах обаче, че момичето произнася думите с напевен американски акцент, в който тук-там се вмъкват изрази, присъщи само на шотландците от планините. Дек се държеше дружелюбно, но беше болезнено свенлив и почти винаги затъваше в работата си. От сутрин до вечер пишеше подробни доклади за геоложките си открития на различните места, където бе спирал корабът. Доколкото схванах, американците имаха неотложна нужда да намерят нови петролни полета, които да са лесно достъпни, но и без трифиди. Тежка задача. Най-малко симпатия изпитвах към Рори Мастърфийлд. Смущаваше ме пронизващият му поглед и макар да се прикриваше зад усмивката на добряк, долавях колко е наежен вътрешно.
Сам се изненадах от себе си, че очаквам с нетърпение пристигането си в Ню Йорк. Жаждата ми за приключения се пробуждаше отново. Исках да откривам нови неща. Естествено при завръщането си на остров Уайт щях да съставя пълен отчет за всичко научено в американския град. Вече попаднах на нещо, което ме дразнеше. Гейбриъл Дийдс сподели откровено факта, че е кастриран с химикал в замяна на някои привилегии. Произхождах от остров, където плодовитостта бе издигната на пиедестал, и самата представа, че един здрав млад мъж може да бъде скопен, мигновено ме изпълваше с погнуса. От друга страна, създаването на прослойка от евнуси не е нещо ново в човешкото общество. В древния Рим, Византия, Османската империя и много източни култури са кастрирали мъже. Често смятани за елит в обществото, евнусите изпълнявали различни по-особени задачи — от охраната на султанския харем през жречески задължения до висши постове в гражданските власти на Византия. Както слагат наочници на конете, за да се представят малко по-добре, така и някое момче би пожертвало мъжеството си, за да се съсредоточи в работата, без да го разсейват хормоните. Дори да смятах този обичай за отвратителен, явно нюйоркските евнуси бяха част от живота в света на Гейбриъл.
Вечерта на втория ден, когато слънцето не беше нищо повече от тухлено червено петно в небето, на палубата внезапно настана трескава шетня. От разни люкове изскачаха моряци с решителни, но и неспокойни лица. Капитан Шарпстоун ми подвикна от мостика с невъзмутим, но непреклонен глас:
— Господин Мейсън, приберете се долу, моля ви.
Любопитството ми надделя.
— Какво не е наред?
— Нищо, с което не бихме могли да се справим. Но искам от вас веднага да напуснете палубата.
Неколцина от екипажа вече смъкваха брезента, предпазващ оръдието на палубата, а други монтираха картечници на стойките им.
— Веднага, господин Мейсън — натърти капитанът. — Иначе ще бъда принуден да ви пратя долу с придружители заради собствената ви безопасност. Неохотно се махнах от палубата и слязох в пътническия салон.
Там напрежението бе обхванало и изследователския екип. Никой не продумваше. Гейбриъл кършеше пръстите си в сложни плетеници и се взираше през илюминатора.
— Какво става? — попитах. — Екипажът приготви оръжията горе.
— Обикновена предпазна мярка — увери ме Рори. — Няма за какво да се тревожиш.
Хубави думи…, но виждах угрижените погледи на Ким и Дек.
— Често ли се случва подобно нещо? — попитах аз. Изглежда, тези хора имаха врагове. И може би тъкмо сега противникът ги дебнеше в тъмния океан. И аз седнах тихо в очакване на първите изстрели.
Както и можеше да се предположи, вечерята закъсня. Едва след като изядохме набързо приготвения омлет, по съобщителната система прозвуча сигнал на боцманска свирка.
Чух облекчените въздишки на изследователите и се досетих, че трябва да е сигналът „отбой“. По коридора затропаха крака — моряците се връщаха на обичайните си места.
Каквото и да бе предизвикало тревогата, размина се без стрелба.
Но трескавото суетене около оръжията на кораба ми даде повод да се замисля. Когато се проснах на койката си вечерта, още се питах с кого ли е очаквал сблъсък в открито море капитан Шарпстоун.
Утрото не просветля, а някак се разля нагоре по източния хоризонт — бавно се разпростираше в мътно петно като кръв, просмукваща се в тъмен плат.
Събудих се премръзнал. На закуска научих, че за да увеличи скоростта, капитан Шарпстоун заповядал всеки кубически сантиметър пара да тласка двигателите още по-забързано, значи нямаше излишъци, с които да се отопляват каютите. Увих се в каквото можах, за да се опазя от хапливия утринен студ, оставил скреж по брезента на оръдието. Стоях и се взирах напред в зимния здрач. Зад мен зацапаният в червено кръг се издигаше в небето. Бавно, твърде бавно огряваше по-ярко. Към средата на предиобеда отново достигна блясъка на червено фолио. И все пак светлината си оставаше оскъдна.
За кой ли път подпрях лакти на релинга. Гладкото море приличаше на съсирваща се кръв — наглед лепкаво и червеникаво-кафяво. Повторно ми хрумна въпросът дали не съм се отправил към някакъв мрачен подземен свят.
От далечината долетя загадъчен вопъл. Самотен, жален, призрачен, със заглъхващ екот. Озърнах се за източника му. Лесно бе да си въобразя, че излиза от безтелесната уста на отдавна мъртъв моряк. Но разсъдъкът ме уверяваше, че трябва да е чайка, рееща се някъде наоколо из сумрачния свят. Взирах се дълго, без да видя дори една-единствена морска птица. Скръбният вик се разнесе отново.
Между морето и небето се простираше бледа ивица, докъдето ми стигаше погледът. „Мъгла“, казах си. Може би се дължеше на допира на студения въздух с малко по-топлия океан. Но щом се вторачих в нея, тя неусетно се преобрази. Далеч пред мен се появиха мънички силуети. Бяха скупчени нагъсто в средата и се разреждаха към краищата. Не бяха много. Освен това не ми се сториха особено големи, докато ги оглеждах обаче, ставаха по-отчетливи. Там от мъглата изплуваше някакъв омагьосан Вавилон, чиито шпилове и кули се извисяваха към небето. Вълшебна твърдина, понесла се по вълните.
Така се прехласнах по гледката, че не усетих кога Керис е застанала до мен.
— Въздействащо, нали? — промърмори.
Озърнах се към блесналите и зелени очи, а тя добави тихо:
— Родният ми дом.