Саймън Кларк
Нощта на трифидите (14)

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
НЕОЧАКВАНО ПРЕПЯТСТВИЕ

— Дейвид? Какво не е наред?

Стрелнах Керис с толкова яростен поглед, че тя се отдръпна.

— Корабът! — сопнах и се. — Плава в скапаната обратна посока!

— Как така в обратната посока? Отвеждаме те у дома.

— О, не, по дяволите… Как не се сетих досега?

— Дейвид…

— Направо ми се навираше в очите от двайсетина минути.

— Дейвид — смутено завъртя глава Керис, — Не разбирам какво…

— Погледни слънцето.

Разтреперан от гняв, аз посочих кървавочервения диск в небето.

— Какво му е на слънцето? Не виждам…

— И аз не виждах. — Поех си дъх. — Слушай, Керис, сега е преди обед. Слънцето още се издига. Само че над кърмата — зад кораба! А трябваше да е отпред. Това означава, че сме се отправили на запад, а не на изток!

— Не мога да го проумея. Нали уж щяхме…

— Уж щяхте да ме откарате вкъщи. — Изгледах начумерено мостика. — Но май е имало промяна в плана.

— Дейвид?…

— Ще си поприказвам с онзи капитан Блай^[1] или както му беше името! Вбесен, че ме изпързаляха така, аз се качих на мостика.

— Добро ви утро, господин Мейсън. — Капитан Шарпстоун пак стоеше с ръце зад гърба. Не ме погледна, взираше се в червения хоризонт. — Дано сте се наспали добре. — Обърна се към офицер зад себе си. — Скорост осемнайсет възела, господин Леман.

— Капитан Шарпстоун — подхванах аз, — какво става?

— Постигаме дяволски добра скорост, господин Мейсън. Ето какво става.

— Да, но сте сбъркали посоката.

— Няма никаква грешка.

— Не плавате ли на запад?

— На северозапад, господин Мейсън.

— Но защо? Нали щяхте да ме върнете у дома на остров Уайт.

— Променихме плановете си, господине.

— Защо се разбързахте толкова? Не можехте ли първо да ме оставите на острова?

— Такива заповеди получих, господин Мейсън.

— Едва ли ви оставаше повече от половин денонощие път от острова. Защо да не…

— Господин Мейсън, когато получите заповед от своя командир, вие я изпълнявате, нали? Бе ми заповядано от най висшите власти да завия обратно и да се отправя с пълна пара към своето пристанище. Нямам друг избор, освен да се подчиня. Или сте ме помислили за някакъв бунтар, господине?

— Не може ли да се обадите на вашето командване и да обясните къде сте? А ако привършвате запасите, нашите хора с радост ще ви…

— Господин Мейсън! Във вашата професия може и да е приемливо да оспорвате заповедите на командира си, но в моята това се смята за неподчинение. Значи е недопустимо. — Той впи поглед в мен изпод свирепо щръкналите си вежди. — Не се съмнявам, че ще бъде намерен начин да ви върнат невредим при вашите близки, щом бъде практически възможно. Но засега курсът ни е на северозапад.

— Към Ню Йорк ли?

Вместо отговор той се загледа упорито през панорамния прозорец на мостика. Усетих нечии пръсти да докосват ръкава ми. Керис ми подсказа с кимане, че е най-добре да оставя капитана на мира.

Макар още да скърцах със зъби, отидох с нея в пътническия салон. За жалост трябва да призная, че там и се наложи да изслуша мнението ми за заповедите, които капитанът бе получил. Както се бях разгорещил, изпъстрих думите си изобилно с най-долния английски жаргон.

Какво бихте сторили в такова положение? Ако откриете, че вместо да ви отведе у дома, корабът ви отнася към чужда земя? Ще вдигнете едноличен бунт, може би? Едва ли.

Въпреки това почти през целия ден крачех ядосан по палубата и се зъбех на всеки, чийто поглед срещах. Керис, Гейбриъл, Дек и Ким Со, момичето с азиатските черти, не криеха съчувствието си. Потвърдиха обаче, че капитанът е длъжен да изпълнява заповедите. Колкото и непреклонен да беше капитан Шарпстоун, прояви и справедливост. След обяда с толкова огромен бифтек, че се опулих, ми предложиха да съчиня съобщение до моето командване.

В пристъп на носталгия написах, че съм добре, но плановете са се променили и ще се върна в не чак толкова далечното бъдеще. После нямах друг избор, освен да се насладя на пътуването, доколкото мога.

 

Скоро така свикнах с боботенето на двигателите, че не го забелязвах. Първият ми унил ден завърши, когато слънцето, бледо като червеникава тухла, сякаш угасна в океана.

С нови обувки на краката се поразходих по палубата заедно с Керис. Не се борихме дълго с нощния студ и се върнахме в уютния салон, където Гейбриъл седеше до една маса и пишеше, а Рори лениво пощипваше струните на своето банджо. Прекарах около час в спокойна игра на карти с Керис, без да знам каква изненада ще ме сполети скоро.

Малко след девет часа влезе Ким Со, цъфнала в усмивка. Отначало бях готов да заподозра, че ми е подготвила някакъв майтап. Тя все се озърташе през рамо и лъскавата и черна плитка се люшкаше. Огледа всички ни, засмя се до уши и изрече:

— Може ли да ви запозная с нова гостенка?

На вратата нерешително се показа момиче на около петнайсет години. И нейното лице грееше в широка усмивка, а погледът и шареше по всички ни. Щом ме зърна, ухили се още по-весело. Посочи с пръст, разкикоти се и подвикна:

— Човек бум-бум! Човек бум-бум!

Как се бе преобразило моето диво хлапе от островчето… Отначало изобщо не я познах. Тъмното глухарче на бухналата и коса бе подрязано с вкус. Беше се изкъпала и носеше чисти дрехи. Промяната ме изуми, но и зарадва. Ким Со кимна насърчително на момичето и пак ни изгледа с горда усмивка.

— Искам всички да се запознаете с Кристина.

Доскорошното диваче се потупа с длан по лицето.

— Кис-тина. Кис-тина.

— Крис-тина — бавно повтори Ким.

— Крис-тина. — Кис-тина!

Ким се засмя.

— Е, все пак напредваме. Ако не с великански крачки, поне с бебешко топуркане.

Цяла нощ и ден Ким се бе старала да спечели доверието на момичето. Разказа ни, че Кристина охотно се пъхнала под душа и се преоблякла. Добави, че като малка сигурно е расла в цивилизована среда, защото знаела как да си мие лицето и зъбите и да си среше косата. Усилено наваксвала навиците за живот сред други хора. След броени часове пипала мебели, картини и дрехи, мъчела се да си припомни названията им.

И аз изпитах прилив на чувство, близко до гордостта, докато Кристина подтичваше из салона и оглеждаше всичко с детинско любопитство.

— Стол… маса. Маса! — Тя тържествуващо чукна по масата с кокалчетата на юмрука си. — Маса. Седни. Яж. Там леля Сю. — Посочи единия край на масата и се престори, че вади нещо от устата си. — Кхъ-кхъ… Уф! Размахваше ръка пред лицето си, докато кашляше.

Керис ме погледна.

— Доколкото схващам, леля Сю е пушила като комин.

— Макси — долу… долу… Макси лош. Вече имитираше куче, сложило предните си лапи на масата.

Рори се взираше в Кристина.

— Тя ще може ли да говори нормално? Тоест питам дали речникът и занапред ще си остане толкова оскъден?

— Попива всичко дяволски бързо. Много схватливо хлапе.

Кристина ненадейно пъхна пръст в устата си и го извади с влажен пукот. После се престори, че пълни чаша от въображаема бутилка. И този път заговори с учудващо дебел глас, почти като на мъж, а и долових ясно шотландски акцент.

— Наздраве за още една година живот… Бог да пази краля.

— Мили Боже… — Гейбриъл клатеше глава възхитен. — Чувал съм за фотографска памет, но както излиза, тя има фонографска памет.

— Допускам — подхвана Керис замислено, — че дори изведнъж да останеш сам на четири-пет години, ранните спомени за дома и семейството вече са се врязали твърде дълбоко и е невъзможно да се заличат.

Гейбриъл кимна.

— Горкото дете. Не ми се мисли през какви премеждия е минала.

— Засега отказва да спи на койка — сподели Ким. — Смъква завивките и си-прави от тях нещо като леговище в един ъгъл. Но както виждате, духът и е бодър. Тя е жизнена и умна.

Сияещата Кристина обикаляше, галеше всекиго по ръцете и главата и повтаряше:

— Здравей… здравей… здравей…

Щом стигна до мен, пак ме посочи и каза думите, с които влезе в салона:

— Човек бум-бум.

— Значи ти си човекът бум-бум? — подкачи ме развеселена Керис.

Кимнах и се усмихнах на Кристина, още се чудех на преобразяването и.

— Тя помни как я уплаших с револвера си. Гръмнах от упор един трифид, защото се примъкна прекалено наблизо. И тя направо полудя от страх.

— Е, няма страшно — увери ме Керис. — Виждам, че пак си и симпатичен. — Отново се ухили до уши и ме изгледа. — Човекът бум-бум.

Кристина ненадейно изскочи от стаята. Усмивката ми посърна.

— Керис, ти може би избърза малко…

— Не се притеснявайте — успокои ни Ким. — За Кристина всичко още е ново. Неизбежно е понякога да и дойде в повечко.

Предположих, че момичето се е свило в гнездото си от одеяла в своята каюта. Но тя се върна скоро, грейнала от гордост.

— Запазих го — похвали ми се и вдигна куфарчето пред себе си. — Запазих го… ти… ти! Подаваше ми куфарчето.

— Искаш аз да го пазя ли? — озадачих се. — Но то си е твое, Кристина.

— Ти го — настояваше тя. — Ти го! Завъртях глава. — Извинявай, Кристина. Не разбирам.

— Ти… го!

Безпомощно се озърнах към останалите. И те клатеха глави в недоумение.

— Ах! Ах! Ах! — От устата и се изтръгваха гърлени звуци, по-скоро лай, а не човешка реч. — Ах! Ах!

Изведнъж тя грабна листа, на който Гейбриъл пишеше преди малко. Размърда го наляво-надясно пред лицето си и едва не си избърса очите с него. Напяваше безспир:

— Ти го! Ти го! Ти го!

— О-о… искаш да го прочета!

Очите и блеснаха тържествуващо. Закима енергично и повтори възбудено:

— Прочети го. Прочети го.

— Добре — усмихнах се. — Вече те разбирам, Кристина.

Тя се настани до мен на дивана и с удоволствие обви ръце около коленете си като дете, за да гледа как отварям ключалките на куфарчето.

По белезите и петната (а май имаше и следи от животински зъби) личеше, че и то би имало какво да разкаже за приключенията си през годините. Само Кристина си знаеше защо го бе опазила грижливо, откакто още малка е била принудена сама да се бори за живота си. Вдигнах капака едва ли не почтително. Започнах да вадя предметите един по един и ги нареждах внимателно на масата. Малка Библия. Разгърнах я и прочетох посвещението.

— „Дар за Кристина Джейн Скофилд по случай кръщенето и. С обич от нейната леля Сюзън Турейн.“

Кристина наблюдаваше жадно как представям съкровищата и.

— Една кукла — промърморих и оставих играчката до книгата.

— Бекър — промълви Кристина и докосна лицето на куклата. Дойде ред на нещо твърдо, увито в хартия. В първия миг го помислих за камък. Само че…

— Хляб. Пресъхнал и престарял. Може би е от много години.

Имаше и няколко дрешки за момиченце на четири-пет години. В мен се прокрадна предчувствие за неизбежното. Знаех, че ще открия някакви сведения за миналото на момичето. Секунда-две се колебаех дали да продължа този ритуал пред очите на Кристина. Тя докосна памучна дреха.

— Блю-ззъ. — Помисли и се поправи: — Блуза. — Паметта и се възстановяваше, познах по внезапния разсеян поглед. — Лошо куче Макс… растението го ухапа. — Оживлението и се стопи, седеше неподвижно. — Растението го ухапа. Макс в земята.

Настроението в салона се помрачи забележимо. Стори ми се, че всеки се вторачваше в тази купчинка предмети и вече си имаше своя версия какво е преживяла Кристина преди години. Аз виждах във въображението си малко момиченце, тичащо през притъмняла гора, притиснало към гърдите си куфарчето, в което някой бе събрал най-необходими вещи. Къшей хляб, останал неизяден. Библия, която тя не е можела да прочете, но е щяла да и напомня за по-щастливи времена. Стига да оцелее.

Имаше още неща в куфарчето. Въженце. Джобно ножче. Празна кибритена кутийка. Златен медальон с рус кичур вътре. Надписът гласеше „Маргарет Ан Скофилд“.

Майката на момичето?

На дъното беше последната вещ. Метална кутия за пура със завинтено капаче. Побирала е голяма пура, вероятно кубинска. Спомен за баща и? Доста любопитна сбирка предмети.

Понечих да прибера всичко в куфарчето, но Кристина ме спря, вкопчвайки се в китката ми. Насочи ръката ми към кутията за пура и притисна пръстите ми към метала.

Огледах се към другите в стаята. Те наблюдаваха с напрегнато очакване в смълчаното помещение, където се чуваше само далечното боботене на двигателите.

— Прочети го — настоя момичето.

По цилиндърчето нямаше нищо за четене. Отворих го. И видях стегнато навитото листче.

Измъкнах листчето полека и мина време, докато го разгъна и го притисна с длани върху масата. Текстът като че бе надраскан припряно, но личеше и навикът да се пише красиво.

Взрях се в Кристина. И тя чакаше със светнали очи, без да шавне.

Нямаше как да протакам повече. Прочетох писмото на глас:

 

— „До всеки, за когото се отнася това. Момичето, което ви даде това писмо, е моя дъщеря. Името и е Кристина Джейн Скофилд. Тя е на пет години.

Не ми остава време да се впускам в подробности за премеждията ни. Двайсет години живяхме в укрепен лагер на брега на Корнуол. Бяхме смесена общност от зрящи и незрящи. По мое мнение се справяхме сравнително добре, препитавахме се предимно със земеделие и разнообразявахме храната си с по малко риба.

Но преди една година цяла флотилия яхти доближи брега. Нямахме време да се подготвим за отбрана, преди да ни нападнат. Нашествениците отведоха зрящите жени и децата ни. Останалите бяха изклани. По-скоро с късмет, а не с хитроумие, им се изплъзнах заедно с дъщеря си Кристина. Бродихме месеци наред. Хранехме се, с каквото намерим. Спяхме в развалини. И вечно бягахме от трифидите, които тръгнаха подир нас, както вълците вървят по следите на ранено животно. Всъщност точно така си беше. Вече бях на възраст, когато напуснахме селището. А сега съм болен. За мен е огромно мъчение да измина повече от километър-два на ден. Мъкнем се бавно и трифидите ни догонват.

За цяла година митарства не срещнахме дори един човек. И стигнах до заключението, че сме единствените хора в цялата страна. Трифидите или са изтребили другите, или са ги прогонили. А сега тези прокълнати растения упорито се канят да се нахранят с нас.

Седя и пиша до теб — непознатия, когото никога няма да зърна. С Кристина намерихме временно убежище в един хангар с лодки до река. Тъмно е. Макар че не ги виждам, мога да ги чуя — трифидите тракат по стволовете си с онези техни пръчици като пръсти, съобщават и на себеподобните си, че са ни хванали в клопка тук.

Кристина спи безметежно. Тя не знае, че това е последната ни вечер заедно.

Въпреки че не разбирам нищо от медицина, досещам се, че времето ми изтича. Напипвам твърда неподвижна буца в корема си. Кожата ми е болнаво жълта. Подозирам, че е тумор. Все едно е, защото съм твърде слаб да извървя повече от няколко крачки наведнъж. Скоро и това няма да ми е по силите.

Аз обаче не се безпокоя. Тревожа се само за дъщеричката си. Сърцето ми се къса при мисълта да я оставя самотна и беззащитна… и безпомощна срещу онези гнусни растения.

Вече се питам дали разсъдъкът не ме напуска. Толкова ми се дреме, че трудно оставам буден по-дълго от броени минути. Тази вечер Кристина се измъкна от хангара. Спомням си смътно, че я попитах къде е ходила. Тя отговори, че е търсила, ябълки, но някакви други растения непрекъснато я биели с вейките си. Разбира се, притесних се и я попитах дали са я удряли с жилата си. Тя потвърди, смъдяло мъничко, но не било много зле. По лицето и наистина имаше розови белези, но не и отоци, камо ли признаци на отравяне. Може обаче да ми се е присънило. Ех, съчинявам това писмо, за да се откъсна от действителността. Отлагам края и онова, което трябва да причиня на прекрасното си дете.

След малко ще я сложа в малката лодка, която намерих в хангара. Ще и дам храна, вода и това писмо, после ще я пусна сама в мрака. Друго не мога да сторя. Едва се движа. И знам, че не ми стигат силите да се намъкна в лодката при нея. Милото ми дете ще трябва да направи каквото може, за да оцелее в света отвън.

Да я гледам как си отива ще е най-голямата мъка в живота ми, защото знам, че се разделяме завинаги… и може би я пращам на смърт. Но има ли друг начин? Има ли?

От цялата си душа ви умолявам да се грижите за нея. Тя е добро момиче.

Искрено ваш Бенджамин Скофилд“

 

Когато привърших четенето на писмото, не добавих нищо. И другите не продумаха. Седяхме смълчани, потънали в мислите си.