Саймън Кларк
Нощта на трифидите (11)

ДЕВЕТА ГЛАВА
НА БОРДА

Имаше посрещани. И то много. Събраха се на палубата в любопитна, но чудновато смълчана тълпа.

Все още задъхан от катеренето по въжената стълбичка, най-сетне откопчах шлема и го смъкнах от главата си. Як мъжага на шейсетина години с херкулесови рамене се вторачи в мен изпод свирепо настръхналите си гъсти бели вежди. По позата му — разкрачен и сплел пръсти зад гърба си — познах, че това трябва да е господарят и повелителят на кораба.

Накрая той ме заговори. От силата на дебелия му глас шлемът затрептя в ръката ми.

— Добре дошли на борда, господине. — Пронизващият му поглед не се отделяше от лицето ми. — Някои от тия хора… ония, де, дето май са чели множко от боклуците на Стария свят, ви взеха за пришълец от Космоса. Но не и аз, господине. И добре, че е тъй. Щото на оня, боцмана, де, му се щеше да ви пусне едно куршумче в корема. — Изви брадясалата си челюст към мъж с пушка в ръце.

— За всеки случай, нали схващате?

— Много се радвам, че сте го убедили да не стреля.

— Не съм го убеждавал, господине. Аз предпочитах да ви гръмне в крака. Ама имам пътници, дето много се напъваха да ме отклонят от тоя курс.

— Пътници ли?

Вече бях колкото останал без дъх, толкова и озадачен. Внезапното ми избавление от плаващия остров, последвано от срещата с цял куп корави нехайни моряци, съвсем ме обърка. А и заради странния говор на капитана трябваше да насилвам мозъка си, за да го разбера.

— Името ми, господине — продължи страховитият мъж с тътнещия си глас, — е Шарпстоун. Командвам парахода „Малкият Бигъл“. Нали не бъркам, че не сте били по своя воля на това парче носен от вълните боклук?

„Хайде, Дейвид, опомни се! — подканих се аз. — Размърдай си мозъка. Той те пита какво се е случило.“ Доста замаян, отговорих:

— Ъ-ъ… така е. Кацнах принудително тук преди няколко дена.

— Кацнахте принудително. Значи сте пилот?

— Да. Едва не добавих горчиво: „От най-злополучните. Две аварийни кацания за два дена.“

Капитан Шарпстоун попита:

— Пътници имахте ли?

— А-а… имаше един, но…

Обясних му как се озовах в безизходица на островчето и му разказах за смъртта на Хинкман.

— Адски лош късмет — подхвърли капитанът малко по кротко.

— Адски лош късмет…

Изви глава към човека с пушката и останах с впечатлението, че му даде поредица от заповеди. Но заради резкия акцент не долових повече от една-две думи. После пак се обърна към мен и подхвърли небрежно:

— Вярвам, че можем да ви предложим дребни удобства. Няма да откажете един душ и вкусна гозба, нали?

Отвърнах, че няма да откажа, и му благодарих.

— Но първо малко формалности за корабния дневник. Как се казвате, господине, и откъде сте?

— Името ми е Дейвид Мейсън. Аз съм от остров Уайт.

— Как точно се пише „Мейсън“, господине? Казах си фамилията по букви.

— Много благодаря, господин Мейсън, добре сте дошли на кораба. — Едрият мъж тържествено се здрависа с мен. Както и очаквах, пръстите му стискаха като менгеме. — Ще ме извините, но трябва да си поема задълженията. Моите пътници обаче ще се погрижат за нуждите ви. Дръзвам да позная отсега, че и те ще имат въпроси към вас.

Той понечи да се отдалечи, а аз усетих през подметките на обувките си боботенето на двигателите. Единственият син комин на кораба блъвна дим — набиваща се на очи бяла струя под необичайното червено небе. Потегляхме.

— Чакайте — спрях го внезапно. — Чакайте! Засега не бива да тръгваме. Капитан Шарпстоун впи в мен суров и недоумяващ поглед.

— Тъй ли било, господин Мейсън? Пък аз си мислех, че още командвам тоя кораб.

— Извинете… — смънках. — Аз… просто има още някой на острова.

— Нали казахте, че няма оцелели пътници от вашия самолет?

— Вярно…, но имаше едно момиче. Тя…

— Момиче ли? — Той многозначително изви вежда към стоящите наоколо. — И що за момиче беше то?

Убеден съм, че в този миг ме смяташе за бълнуващ луд, който си дърдори за въображаеми момичета, може би и русалки, припичали се на слънце върху сплъстените водорасли над водата.

— Вижте какво, капитане, съжалявам, ако не обяснявам смислено. Аз обаче открих момиче, което живее на острова. Трябва да е на петнайсет-шестнайсет години. Струва ми се, че е неспособна да говори. — Видях, че той се взря в острова, мъчеше се да намери момичето. — Тя започна да се крие от мен.

— Да се крие ли?

— Уплаших я… неволно…, защото стрелях с револвера по трифиди.

— Но ние, господин Мейсън, не забелязахме и помен от някакво момиче. Видяхме вас и групичка трифиди, друго нямаше. — Шарпстоун погледна един мъж на средна възраст. — Курс на югоизток, господин Ший. Скорост десет възела.

— Слушам, сър.

Мъжът закрачи енергично към мостика.

— А вие, господин Мейсън… — Както би се изразила майка ми, капитанът ми взе мярката с поглед от главата до петите. — Пъхнете се под горещия душ, после не е зле и корабният лекар да види как сте.

Почти му изкрещях:

— Капитане, там има младо момиче. Не може да се махне от острова, яде само мръсни плъхове и компания и правят трифиди! Тя ще умре, ако не я намерим!

Капитан Шарпстоун не трепна при моето избухване, сякаш беше издялан от гранит. Но очите му подсказваха, че ще ме окове в трюма или ще измисли друго морско наказание, ако продължа в същия дух.

— Господин Мейсън, преживели сте неприятни изпитания. Съветвам ви да изпуснете парата, после да приемете нашето гостоприемство.

Корабът вече се отдалечаваше от плаващото островче. Там стърчаха трифиди под мъждивата светлина. Представях си как прекрасното жизнено момиче вижда кораба — единствената му надежда за спасение — да се скрива зад хоризонта. Кипнах и треснах шлема си в релинга на кораба.

— Не можете да я зарежете там!

— Господин Мейсън…

— Върнете ме на острова, аз ще я доведа.

— Няма никакво момиче, господин Мейсън. А сега, за ваше добро, хората ми… — погледът му се спря на двама грамадни вахтени моряци — … ще ви отведат от палубата.

Двамата ме сграбчиха с ръце като лопати. Истинско безумие. Защо ли този човек не приемаше сериозно думите ми?

Направих опит да се изтръгна от хватката им. Напразно. Те бяха ходещи буци мускули. Без да влагат забележими усилия, моряците ме помъкнаха към една врата. Каквото и да сторех или да кажех, нищо нямаше да променя. Момичето щеше да остане на острова. И там щеше да си умре — от глад, от студ, от жилото на трифид. Нямаше никакво съмнение. Никакво.

— Настанете господин Мейсън в някоя каюта — заповяда капитанът.

— И не забравяйте да заключите вратата.

— Капитан Шарпстоун, един момент, моля.

Гласът, който чух, се различаваше коренно от грубата реч на моряците. Беше мек, сдържан и преди всичко женски.

— Капитане, бихте ли погледнали за миг към острова? — настоя този глас. — Има какво да видите.

 

 

И вие бихте си казали, че не започнах гостуването си на спасилия ме кораб по най-достойния начин. Но след като оставих зад себе си няколко трупа през последните седмица-две, бях непреклонен, че няма веднага да се натоваря с вината за гибелта на още един човек. Вече можех да се дръпна встрани, защото моряците ме пуснаха. Гледах с немалко злорадство как екипажът се разтърча по палубата, за да подготвят кораба за завой. Капитанът редеше заповедите си с привична лекота.

— Обърнете на сто и осемдесет градуса, навлизаме с острия край напред. Много бавно, господин Ший. Не ща тая мръсна гадост да се оплете във витлата. Господин Либъруиц, пригответе пак въжената стълбичка. Закрепете я.

Облегнах се на релинга. Над мен висеше слънцето — мрачен червен диск в зенита си. Светлината не беше в изобилие. Стигаше колкото да различаваме гнусните дебнещи трифиди и гърбиците, бележещи покритите с водорасли гробници на яхти и влекачи. Гледката би трябвало да е унила и потискаща. Но точно тогава, кълна се в небесата, целият настръхнах от победоносно ликуване.

Ето го и моето диво момиче с коса като огромно тъмно глухарче около главата си. Нейният блеснал от вълнение и (осмелявам се да предположа) страх поглед бе прикован в кораба с бълващ дим комин и пенещи водата витла. Допускам, че за пръв път виждаше такова нещо.

Толкова се радвах да я видя, че сърцето ми преливаше от простичко, дори идиотско щастие. Бях познал, че не е загинала в гъсталака от трифиди. Само Господ знаеше как е оживяла.

Доближи водата, колкото смееше, застана неспокойно върху опасно разръфаната сплъстена зеленина. Притискаше куфарче към гърдите си. Чакаше кораба, който я доближаваше мудно.

Мислено я убеждавах да не загуби смелост и да не се втурне обратно към скривалището си. Огромният кораб, надвиснал над нея, сигурно беше и величествен, и страшен. Но тя май разбираше, че в него е единственият и шанс да оцелее. Въпреки явния си ужас не помръдваше, вкопчена в куфарчето като майка, бранеща бебето си.

— Господин Мейсън, приятно е да ви види човек усмихнат.

Озърнах се към притежателката на мекия женски глас.

Прецених, че е на около двайсет и пет години. Стройна, но не и кльощава. Косата и с цвят между русия и рижия падаше свободно и се стелеше по раменете и в прическа, каквато не бях виждал. Ясните и умни очи имаха особен оттенък на зеленото, а по розово-бялата кожа на лицето и едва личаха лунички. Не беше на палубата, за да се занимава с машинариите — познах това по добре оформените ръце без мазоли. Тя направо излъчваше недоловимото качество, което някои наричат „потекло“. Носеше обаче работни джинсови дрехи, карирана риза и здрави обувки. Практичният избор на дрехи бе смекчен донякъде с розово шалче. Усмихваше се развеселена.

— Не се случва всеки ден някой да се опълчи на страшния капитан Шарпстоун. Поздравявам ви.

— Само исках да ми повярва. Но май избрах най-грубия начин.

— Все пак постигнахте каквото искахте. — Тя кимна към момичето, чакащо пъплещия кораб.

— Коя е тя?

— Не знам. Сигурно се е понесла в морето заедно с това парче, когато се е откъснало от сушата.

Обърнах се да погледна младата жена, застанала до мен. Мозъкът ми, изглежда, работеше твърде бавно този ден, защото чак сега разпознах акцента и макар да бях изгледал стотици холивудски филми в избледнялото величие на киносалона „Сандаун“.

— Вие сте американка — установих учуден.

— Вие, британците, сте невероятно проницателни хора. — Все тъй усмихната, тя плъзна пръсти по ръкава на моя гумиран летателен костюм. — Това ли е на мода сред младежите от вашата страна на Атлантика?

И аз се засмях неволно.

— Не бих казал. Всъщност с голямо облекчение ще го смъкна от гърба си след десет дена непрекъснато носене. Ъ-ъ… впрочем, моля да ме извините.

— За какво?

— За това, че изтъквам очевидното. Изтърсих, че сте американка. Нямах желание да се показвам толкова отчайващо тъп. Но преживях няколко необикновени дни, меко казано.

Загледах се в острия нос на кораба, който лесно разсече плаващата рогозка от водорасли като нож, режещ зеле. В този миг превключиха на заден ход и корабът спря. Един вахтен моряк спусна стълбичката. Промърморих по-скоро на себе си:

— Плаващи острови, трифиди, подивели момичета, дни с нощен мрак. Трудничко се свиква.

— Като ви слушам — благо промълви тя, — имате нужда от изобилна гозба и дълго отспиване.

— Охотно потвърждавам. И може би глътка-две ром, ако се намира на кораба?

— Мисля, че ще можем да напълним някоя и друга чашка. Сега пък аз се държа невъзпитано. — Светлозелените очи се смееха, когато тя ми подаде ръка. — Керис Бедекер от град Ню Йорк.

Отвърнах с кимане и усмивка, макар и бледа от умората.

— Дейвид Мейсън от остров Уайт.

Пак се обърнахме да гледаме как обвитото в парцали момиче се катери по стьлбичката. Дори с куфарчето в едната си ръка беше смайващо пъргава. Споделих откровено:

— Радвам се, че тя се отърва жива и здрава от трифидите.

Керис каза нещо, от което изпаднах в дълбоко недоумение.

— Да-а… — проточи и се взря замислено в страховитите според мен растения. — Доста жалки дребни екземплярчета, не мислите ли?