Саймън Кларк
Нощта на трифидите (10)

ОСМА ГЛАВА
ИМА НЯКОЙ НА ОСТРОВА

Находките сред онези гърбици и издутини потвърдиха първите ми подозрения. Под покривалото от водорасли, бръшлян и мъх видях парчетии от дървен кей, може би някога разположен около Саутхемптън или на река Ейвън.

Докато се провирах сред отломките, не свалях шлема от главата си и не вдигах лицевата плочка. Тук-там зърнах в сплъстената зеленина гредите на пристан. На един здрав стълб бе закована табела „Акостиране само с пропуск“, едва разчитащите се букви отдавна бяха избледнели до тънки очертания около петънца черна боя.

Другаде се натъкнах на трийсетгодишните останки от обувка, оплетена във водорасли. Разпознах и кутията на телевизор, без стъкло отпред и кинескоп вътре, а в нея се бе настанил прекрасен рак с най-големите щипци, които бях виждал дотогава. Щом го доближих, той щракна във въздуха — нямаше да отстъпи бакелитовия си дом без борба.

Над мен червеникавото слънце още бледнееше в ръждивото небе. Чайките надаваха толкова натрапчиво тъжни вопли, че само подчертаваха печалната атмосфера. Какъв свят… какъв изискано скръбен свят. Светлина с оттенъка на ръжда, боклуци и отломки на изчезнала нация, почти свръхестествено чувство на самота.

„Мъх, мъх, мъх — последният крал на Ангкор Ват е мъртъв…“

След малко се провирах между покрити с водорасли могилки, по-високи от къщи. С изненада установих, че те са корпуси на малки товарни корабчета, влекачи и рибарски платноходки. Всички са били впримчени в плътната растителна маса и в някой момент великанската рогозка се бе откъснала, за да се понесе по течението към открито море.

Почти хипнотизиран от гледката на това някак нереално опустошение (сцената за мен беше като гробище на всичко, което хората някога са ценили), избирах откъде да мина между килнати на една страна лодки, полупотопени от коварната зеленина. На едно място стърчеше прояден от ръжда комин. На друго зееше отворен илюминатор зад гъсти като в джунгла увивни лози. А в плавателния съд се мержелееха очертания, в които разпознах моряшки койки. Продължих нататък, дърпах снопове водорасли само за да открия написаното с боя име на носа или друг илюминатор, покрит със слой от мъх.

И увлечен, и отвратен от това срастване на човешките творения с природата, изобщо не бях подготвен за следващото видение.

Отместих увиснали клонки бръшлян от туловището на моторен катер с каюта за живеене и внезапно се смръзнах. Притокът на кръв затуптя в ушите ми. Зад илюминатора имаше лице. Двете очи светеха насреща ми по-ярко от всичко, което бях видял след попадането си на този остров от водорасли. Погледите ни се срещнаха само за частица от секундата. От напрежението на неочакваната среща дишането ми спря. После лицето се скри. Опомних се от изненадата, заотстъпвах от лодката, подметката ми се закачи в някакъв клон и аз тупнах тежко на задника си.

Когато вдигнах глава, на палубата се бе появила фигура. Не познах веднага, че е човек. По-скоро ми се мярна сюрреалистично видение на гъвкаво човекоподобно с огромна тъмна коса. Слисах се, защото съществото наглед бе облечено в превръзки, подръпвани от ветреца. То ми напомняше за египетска мумия, но подскачаше твърде пъргаво и неоспоримо живо по съсипания катер.

— Чакай! — провикнах се. — Моля те, почакай!

Фигурата поспря и се озърна. Вече виждах, че е момиче, може би на около шестнайсет години. Очите и бяха зейнали от потрес, блещеше се към мен, сякаш бях изскочил от гробница.

Сетих се, че реакцията и е съвсем естествена. Защото стоях пред нея с дрехи, които сигурно и изглеждаха неземни, а шлемът и плексигласовата плочка закриваха лицето ми. За секунда смъкнах шлема от главата си.

— Не се стряскай — помолих я. — Няма да ти сторя зло.

Щом видя, че непознатият привидно свали главата си, момичето ахна силно и вдигна треперещи ръце пред лицето си. Заговорих я колкото се може по-кротко.

— Не се тревожи. Моля те, не се тревожи. Няма да ти сторя зло…

Вече можех да я разгледам по-внимателно. Оказа се, че не е покрита с превръзки, просто дрехите и се бяха разпарцалосали. И макар че лицето и бе чисто, дори ми се стори старателно измито, бухналата и коса ме стъписваше. За пръв път срещах човек с такава външност. И в нея се долавяше нещо животинско, сякаш беше дива котка.

— Бих искал да си поговорим, ако може… моля те. Няма да ти навредя. Казвам се Дейвид… и попаднах тук случайно. Като теб.

Не можех да измисля друго обяснение за присъствието и — и тя се бе озовала по неволя на това място. Кой знае как се бе изплъзвала толкова дълго от гибелното внимание на трифидите. Усмихнах се.

— Повярвай ми, нищо лошо няма да ти направа. Ще си стоя тук, долу. Само искам да…

— Мм… мър-мър…

— Съжалявам, не…

— Мър-мър. Ах! Ах!

Будните и очи като че излъчваха жизненост и ум, но да не беше няма? Или… Боцна ме някакво чувство и се срамувам да призная, че много приличаше на погнуса. Бях чувал истории за останали сами деца в осеяните с трифиди земи на голямата суша, които били отгледани от животни, подобно на легендарните Ромул и Рем. Отхвърлях ги като измислици. Все пак имаше немалко съобщения за оцелели, които се върнали към първобитното състояние. Дори падали дотам, че напълно губели дар слово.

— Мър-мър. Ах! Ах! — Очите и блеснаха, тя сви пръсти и притисна длан към устата си. — Мър-мър. Ах! Ах! Ах! Ах!

— Храна… питаш дали имам храна? — Най-сетне проумях. — Гладна ли си?

Тя склони глава встрани, не ме разбираше.

— Храна. Обясних с жестове.

— Ах! Ах! Този път ме разбра.

Усмихнах се и кимнах. Нещастното създание може да беше тук от много седмици, сигурно умираше от глад. Посегнах към торбата си.

Но тя се оказа по-пъргава от мен. Светкавично скочи от палубата на катера и босите и пети тупнаха съвсем леко на мократа почва. Тръгна към мен, също усмихната и кимаща, и в движение разгъваше нещо, покрито с парче платно.

Вцепених се, защото осъзнах какво прави. Тя предлагаше храна на мен.

Продължи да кима и да се усмихва, зъбите и проблясваха ослепително бели. После разстла парчето плат на земята, сякаш бяхме на излет. По средата имаше два рака… и плъх.

Тя вдигна плъха и се престори, че гризе коремчето му, издавайки доволно „Ммм, ммм“. След това ми го подаде, за да се насладя на плодовете на нейния труд. Усмивката, която изобразих, не беше много искрена. Плъхът изобщо не будеше апетита ми. От ноздрите му капеше кръв, изпъкващите му зъби имаха гнусен жълтеникав цвят.

Не исках да обидя новата си приятелка, като откажа предложения ми деликатес. Вместо това със сърдечна усмивка отчупих парче бисквита от аварийните си запаси и го подадох на момичето.

Стори ми се, че нашият малък ритуал я удовлетвори, защото пак сложи плъха върху плата, уви го набързо и стисна вързопчето под мишница. Възползва се обаче от моето предложение. Сякаш за да извади горещ кестен от жарава, ръката и се стрелна мълниеносно да вземе бисквитата от пръстите ми. Не беше нито от алчност, нито от диващина, просто такива бяха движенията и. Много бързи, но и ловки.

Огледа бисквитата. Явно не бе зървала сладкиш от печено тесто. Подуши я, плъзна пръст по повърхността. Щом остана доволна, близна подаръка.

— Ммм-мм!

Срещнах погледа и. Очите и сияеха от удоволствие, докато напъхваше бисквитата в устата си и я хрускаше, и то с голяма радост. Преглътна и облиза поред всичките си пръсти.

— Ммм… ммм!

— Хареса ли ти?

— Ммм!

Засмях се.

— Аз съм… Дейвид… Дей-вид…

Тя ме изгледа питащо.

— Де… Дей… — Опита отново да оформи сричките с уста.

— Та… те… — Дейвид.

Усмихна ми се лъчезарно и ме изненада:

— Тате. — Изведнъж заговори като малко момиченце: — Тате-тате-тате-тате.

В този миг ме споходи озарение със свръхестествена яснота. Представих си общност на големия остров, която се бори да оцелее. Едно семейство сред другите. Баща, майка, малко момиченце. Сполетява ги беда. Умират всички, освен момиченцето. Сигурно ужасите, които бе преживяла, докато стигне до сегашните си години, можеха да запълнят страниците на цяла книга. Растяла е дива и самотна сред несекващи опасности.

— Тате, тате, тате — охотно повтаряше думата. — Тате, мама, леля Сю, мий-лице. Тате мър-мър. Мий-лице!

Очите и светеха, когато показа с жестове, че си мие устата и брадичката.

После се разсмя толкова хубаво, че и аз прихнах, преди да се усетя. Помъчих се да потисна смеха си, но изскачаше направо от корема ми и се разнасяше гръмогласно от устата ми.

Предполагам, че бяхме странна гледка. Ето ме, досущ космонавт от скъпоценните детски комикси, останали ни от Стария свят, пъхнал сребристия шлем под мишница. Момичето прилича на дивачка, облечена в парцали и хранеща се с плъхове. Стоим в облян от червеникава светлина свят на водорасли и разнебитени корабчета, кикотим се като прехласнати дечица. В този миг се изпълних и с обич към това същество, на която не можех да се противя. Момичето беше прекрасно, жизнено, с изящни движения, несъкрушимо здраво въпреки средата, в която бе попаднало. С нея бяхме две човешки същества, събрани от случайността насред опасности. Още тогава си наумих да измисля как да я измъкна от това плаващо островче сплетени водорасли. Не след дълго би свикнала с живота в моята страна. Вещи хора щяха да се погрижат за нея. Щеше да проговори английски, може би дори отново да има свое семейство. С периферното си зрение долових тътрещ се силует.

С едно незабавно движение грабнах револвера си и стрелях два пъти. Куршумите се забиха в стъблото на доближаващия ме трифид. Третият попадна в основата на жилото, както се извиваше за удар. Парчето метал 45-и калибър пръсна растителната тъкан на разкъсани влакна.

Момичето изпищя пронизително. Притисна длани към ушите си и хукна.

— Чакай! — викнах след нея. — Не се плаши!

Тя тичаше чевръсто като сърничка през бъркотията от нацепено дърво.

Втурнах се след нея, подвиквах и за да я успокоя, но девойката беше обзета от ужас. Може и никога да не бе чувала трясъка на изстрел.

Препускаше слепешком. Пред нея имаше гъста преграда от трифиди, заровили корените си в мочурливата пръст. Очаквах тя да свърне встрани. Не го направи. Мислех, че със сигурност ще спре. И това не направи. Бягаше с все сила. Изстрелите я бяха уплашили до полуда.

— Моля те, спри! Не отивай там… недей! В един миг на безумие понечих да пронижа крака и с куршум, за да не допусна да нахълта в този гибелен капан.

Но в последната секунда отпуснах оръжието надолу и поклатих глава отчаян. Оставаше ми само да зяпам втрещен как пищящото момиче се гмурва шеметно насред горичката от трифиди. Разтресоха се листа и стъбла, десетки жила се разгънаха и разцепиха със свистене въздуха. Групата зловещи растения излъчваше заплаха като гнездо на кобри.

Те се скупчиха около момичето, което вече не виждах. Имаше още трескави движения и грозните чудовища изведнъж замряха. Писъците на момичето секнаха. Стоях облещен. И почувствах как нещо в душата ми умря.

 

Прекарах окаяна седмица. Върнах се в изтребителя, опитвах се да спя, доколкото е възможно, хранех се с аварийните запаси, наблюдавах смяната на деня с нощ. Тормозеше ме умора, от която не успявах да се отърся.

Няколко пъти навличах шлема и ръкавиците и преброждах двестате декара на плаващия остров. Раците щъкаха насам-натам. Чайките крещяха като изгубени души.

Малкият ми свят се къпеше във все същото мътно червено сияние. То изобщо не разведряваше настроението ми.

Безброй пъти отивах до „брега“ и реех поглед над морето. Нито земя, нито кораби… нищо. Само унила ръждива вода без край. Лесно бих си помислил, че навлизам в протоците на Хадес.

Понякога валеше дъжд. Водата се събираше в кръглите ямички по крилата на самолета, които издълбах, удряйки с парче плавей. Грижливо я събирах в шишето си, за да продължа механичното си съществуване — хранене, пиене, сън, — но не влагах в това занимание нито душа, нито ум. Трифидите убиха двама души, които познавах толкова мимолетно. Но с отминаването на дните омразата ми към растенията стихна до кротко примирение. И моряците се давят в океана. Въпреки това синовете им често потеглят през морските простори. Затова се научих да приемам, каквото е отредила съдбата. А и трифидите скоро се превърнаха в нишката, която ме свързваше с живота. Защитен от шлема и летателния си костюм, повалях някой от тях и отсичах жилото му с ножа си. После откъсвах по-крехките филизи и листа и ги дъвчех със същото механично старание. Сладко-горчиви, толкова сладко-горчиви, но допълваха оскъдните ми дажби.

Щом се нахранех, настанявах се на седалката, затварях покритието на кабината, зяпах червеното небе над мен и си мислех за момичето, което срещнах тук. Чудех се как се е казвала. И дали самата тя е помнела името си от дните, когато е имала майка и баща.

 

Нощите бяха по-тъмни, отколкото през целия ми дотогавашен живот. Макар да подозирах, че някои са безоблачни, не се показваше и една-единствена звезда. И луната беше скрита от погледа ми.

Седях под плексигласовото покритие и спях на пресекулки.

Случваше се да отворя очи и да зърна лице със зейнали очи, които се взираха в мен, докато се унасях.

Колкото и да се стрясках, до сутринта отписвах тези посещения като обикновени сънища. Но докато крачех из моите понесени от морето владения, продължавах да виждам в мислите си засмяното лице на дивото момиче. Моят баща бе написал преди време, че на хората не е присъщо да останат за дълго съкрушени от трагедията. Съзнанието е същински феникс, отново и отново се издига от пепелищата на отчаянието.

Скоро и моето настроение се подобри. По-усилено мислех как да се махна от плаващия остров. Захванах се да режа с ножа си увивните лози, впримчили една здрава наглед яхта. Пресмятах, че за два-три дни ще я освободя и вероятно някак ще налучкам курса към сушата — поемех ли право на север, щях да стигна до остров Уайт или поне до големия остров. По време на работата не биваше да се заплесвам. Трифидите дебнеха неуморно наоколо. Съберяха ли се към мен, нахлупвах шлема и спусках лицевата плочка. Така беше неудобно и задушно, но поне проклетите растения не можеха да ми навредят.

В първите няколко дена на „острова“ често чувах скорострелното трополене на трифидите. Те обаче лека-полека се умълчаха. В един късен безсънен час си спомних афоризъм на Оскар Уайлд. Не бе ли изрекъл ехидните слова „Само едно нещо е по-лошо от това да те одумват… и то е изобщо да не те одумват“? Дали пък трифидите не бяха споделили помежду си всичко, което имаха да казват за мен? Може би са решили, че не ги интересувам. Или съм недосегаем в безопасността на кабината и костюма. Каквато и да беше причината, предпочетоха да не ме забелязват, и за мен вече имаха намусен, а не зловещ вид.

Отначало неочакваната тишина ме изпълваше с опасения. Но те не се занимаваха с мен и не бих казал, че се почувствах пренебрегнат. А и имаше кой да ми обръща внимание. Изобщо не липсваха плъхове. Представях си, че за тях съм нещо като закуска, обяд и следобеден сладкиш с чая, събрани накуп. Опитаха няколко набега срещу мен, докато се трудех около яхтата. Но аз се сдобих с парче верига, дълго метър и половина, от мостика на едно речно корабче. Беше много практично оръжие, започнех ли да го въртя над главата си. Плъховете тутакси се разбягваха из продънените трюмове и не се съмнявах, че пак ме следят с гладните си очички.

Понякога бурното море караше пълния с трифиди сал да се гърчи зрелищно. Случваше се вълнението да е толкова силно, че „земята“ се надигаше и спадаше колкото моя ръст. Тогава ставаше невъзможно да се задържа изправен и подскачах по влажната пръст като разтръскано бобено зърно.

Със събирането на дъждовни облаци се спускаше мрак. По принуда се прибирах в кабината на изтребителя. Там дремех или дъвчех листа от трифиди, които заливаха устата ми със сладко-горчивия си сок. Запълвах половин час с чистене на револвера и проверка на аварийните факли.

И в най-благоприятните обстоятелства надеждата е мимолетна. Колкото и усърдно да я пазиш и подхранваш с хапки оптимизъм, лесно е да изчезне. Въпреки всичко таях надежди. Например, че не съм далеч от сушата. Знаех, че теченията покрай южния бряг на Англия ще ме носят на югозапад до един момент. После ще се слеят с Гълфстрийм в Атлантическия океан, който пък ще ме тласне на север покрай издатината на Корнуол и към Ирландско море. Значи не бях чак толкова далеч от дома и семейството си. Поне се надявах…

 

 

Времето минаваше и у мен отново се прокрадваше подозрението, че не съм сам. Вече споменах, че някои нощи се будех в кабината и зървах надвесено над мен лице. Привиждаха ми се буйна коса и две блеснали очи. Сутрин си внушавах, че нощната гостенка е била при мен само насън.

Започнах обаче да откривам и по-веществени следи. Върнах се при самолета от яхтата и намерих на крилото два плъха с извити вратове. Бяха сложени прилежно един до друг като подарък. Една сутрин ми се причу човешки глас в далечината — напяваше меко и ритмично „Тате-тате, тате-тате-тате“… Писъци на чайки, променени от разстоянието? Кой знае.

Затова направих малък опит. Един следобед вързах парче бисквита на бинт от аварийния комплект. Провесих го от релинга на яхтата. Там се виждаше добре, но беше недосегаемо дори за най-атлетичния плъх.

После се поразходих по моята люшкаща се алея край морето. Върнах се след час и бинтът пърхаше леко с ветреца. Бисквитата я нямаше.

Ръждивото небе вече не ме потискаше. А щом се заех с работата си около яхтата, скоро се учудих на себе си. Подсвирквах си. Наистина си подсвирквах! Светлинката на оптимизма заблещука някъде в душата ми.

 

 

До десетия ден бях същински Робинзон Крузо. Събрах достатъчно плавен да си паля огън. Откъснах метален лист от опашката на самолета и го огънах в подобие на гърне, за да кипвам вода в него.

Пусках вътре филизи от трифиди и раци, подбрани измежду неуморно щъкащите по острова създания. Дори не се налагаше да ги ловя, сами се примъкваха към гърнето. Варивото имаше гадничък аромат — смес от сладост и горчилка с тегнещ над всичко остър солен дъх. С по-добрата храна се оправяше и настроението ми. Работата ми спореше. Можех и да се радвам на резултата от труда си. Скоро щях да освободя напълно яхтата от лозите.

Преди всичко обаче беше непоклатимото убеждение, че не съм сам на острова. По някакво чудо, което ме озадачаваше, но и радваше безмерно, дивото момиче бе оцеляло при нахлуването в гъсталака от трифиди. Вярно, още ме отбягваше. Боеше се твърде силно от оръжието, за да се покаже. Но щях да се справя с това, както се справих с хилядите лози, приковали яхтата към острова. С малко тактичност и поднесени бисквити бих могъл да си върна доверието и.

Кроях планове за завръщането у дома, и то с изумителна пътничка на борда.

Но знае се какво става и с най-хитроумните кроежи на мишките и хората…

Сутринта на единайсетия ми ден като съвременен Крузо вдигнах глава да си почина от рязането и зърнах параход, минаващ край острова. В този миг осъзнах, че съм приключил с освобождаването на яхтата. Веднага докопах и запалих авариен факел.

На кораба побързаха да дадат заден ход и да се върнат с кърмата напред към острова. Виждах непознати лица да се взират в мен от палубите. Явно бях интересна гледка за тях — фигура в нещо като скафандър и лъскав шлем, размахала ярко пламтящ факел върху сал от зеленина. А моето внимание бе приковано от непознатия флаг, който плющеше на мачтата на парахода.

Истината, че животът е пълен с изненади, се е изтъркала от повтаряне. И все пак си знаех, че събитията отново бяха взели неочакван обрат.