Саймън Кларк
Нощта на трифидите (12)

ДЕСЕТА ГЛАВА
ВЪПРОСИ И ОТГОВОРИ

Предполагах, че ще се храня сам в някоя каюта. Но очакванията ми бяха надминати.

Изкъпах се под великолепните горещи струи на душа. После се преоблякох с панталон и риза от тънък джинсов плат — даде ми ги назаем човек от екипажа, с когото бяхме почти равни на ръст. Засега не можаха да ми намерят обувки по мярка и ми предложиха чифт дебели вълнени чорапи с достатъчно черни шарки по тях, за да приличат смешно на куче-далматинец.

Мина час, след като взехме подивялото момиче от плаващия остров, и усещах боботенето на мощната парна машина, тласкаща кораба през открито море. Сресвах си косата с гребенче, също взето назаем, когато един моряк надникна през вратата.

— Кльопачката е готова, мой човек — осведоми ме той жизнерадостно. — В пътническия салон, по коридора, първата врата отляво. Няма как да го подминеш.

Благодарих му и отделих малко време да огледам гладко обръснатите си бузи. От здравословната, но ограничена диета през последните дни скулите ми изпъкваха повечко. Но нямах прегладнял вид, въпреки всичко.

Пътническият салон лъхаше на уют без никаква показност с меките си кресла и малкия, но сгряващ душата със съдържанието си бар в ъгъла. А на една маса се мъдреше голям супник, пълен догоре с яхния, която бе претъпкана със зеленчуци и големи телешки мръвки.

Открих, че няма да съм сам. Русокосата Керис Бедекер вече беше там заедно с трима мъже. Те горяха от нетърпение, досущ дечица, чакащи фокусник. Грейнаха в усмивки насреща ми, когато прекосих по чорапи килима.

— Хайде да пропуснем церемониите — подкани ме висок чернокож мъж и посочи супника. — Сигурно сте гладен.

— Няма да отричам. И ще бъда много щастлив, ако повече не вкуся трифид през живота си.

Май ги изненадах, защото се спогледаха недоумяващо. Керис стана.

— Ще донеса рома, който ви обещах. Но не чакайте, моля ви, започвайте с обяда. — Отиде до бара и наля щедра порция. — Между другото, нали нямате нищо против да ви правим компания?

— В никакъв случай.

Тя още държеше бутилката ром, но със свободната си ръка посочи поред всекиго от мъжете.

— Това са моите съратници в приключенията. Ето го Гейбриъл Дийдс.

Чернокожият пристъпи към мен. Беше най-високият от тримата и се движеше със свободната лекота на атлет. Усмихна се топло и стисна ръката ми.

— Радвам се, че сте на борда, господин Мейсън.

— Дейвид, моля — поправих го засмян.

— Достойният господин с русата брадичка е Дек Хърни — нехайно продължи Керис. — Не се оставяйте да ви подмами да играете шах с него. Партиите му се проточват дни наред и слага такъв вонящ тютюн в лулата си, че и месец не би ви стигнал да се съсредоточите. Мисля си, че тези димни завеси влизат в стратегията му.

Дек Хърни беше на около двайсет и три години, направи ми впечатление на дружелюбен, макар и стеснителен човек. Ухили се, изчервен от закачките на Керис.

— Последен, но не и по значение, е Рори Мастърфийлд. Най-запаленият свирач на банджо в целия кораб.

Рори имаше поглед на наблюдателен човек. Носът му пък завършваше с остър връх. Усмихваше се охотно, но малко ми приличаше на оса и се взираше много изпитателно. Завърших ритуала на здрависването, като стиснах неговата ръка.

— Дейвид, появихте се с интересен костюм. С какъв тип въздушна машина летяхте?

Обясних му и той подсвирна впечатлен. После примига, сякаш запаметяваше информацията, за да я използва по-късно.

— Хапнете си, хапнете — приятелски ме насърчи Гейбриъл. — Ще стигне и ако поискате допълнително. А, да. Дек, ще докопаш ли хляба от масата зад теб? Трябва да поохраним тоя човек.

Дек ми подаде чинията с купчина филии.

Яхнията ухаеше превъзходно. И вкусът не ме разочарова. Мръвките обаче ми се сториха удивителни — май бяха хвърляли безгрижно в яхнията цели телешки пържоли. Имаше и жълт зарзават колкото грах. Не го разпознах, но беше чудесен.

Набързо изгълтах няколко лъжици и поумувах как да подхвана огромните парчета телешко само със скромна лъжица в ръка. Тогава забелязах, че другите четирима около масата следят всяко мое движение с възбудата на публика, очакваща илюзионистът да извади заека от цилиндъра си.

Поспрях и се запитах дали не съм забравил нещо или пък случайно не съм проявил неучтивост. Керис обаче се изчерви.

— Моля да ни извините, че ви зяпаме. — Усмихна се виновно. — Но изобщо не сме предполагали, че морето ще ни поднесе нов Робинзон Крузо, и то пилот на реактивен изтребител.

Дек се хилеше.

— Отгоре на всичко готов да се опълчи на вдъхващия ужас капитан Шарпстоун.

Неволно се зачудих какво ли прави подивялото момиче. Съвсем новото и стъписващо преживяване при срещата с други хора сигурно я е объркало.

— Момичето, което качихте на борда… — подхванах аз.

— Не се безпокойте — побърза да ме прекъсне Керис. — Ким Со се е затворила с нея в една каюта. Гостенката ни с удоволствие похапва цяла купа курабийки. А вие харесахте ли яхнията?

— Изумителна е — отвърнах от все сърце. — Нямате представа колко ми е вкусна.

— Още хляб? Заповядайте, вземете си.

— А ромът как беше? — сети се Гейбриъл.

— Чудесен, направо чудесен. Отново започвам да се чувствам човек.

Рори се бе замислил.

— Никак не ви е провървяло, щом се наложи да зарежете самолета си на такова място. Какво се случи?

Разказах му как се опитахме да определим докъде се простира облачният слой, защото отначало предположихме, че той е причинил затъмнението, и как стигнахме до горчивия извод, че гръмотевичната буря е прекъснала радиовръзката ни с базата. Завърших историята с описание на аварийното кацане върху живата рогозка. Разбира се, поприказвахме си и за дребната гадост на природата, която явно не позволяваше на слънцето да свети нормално. Научих, че имат същия проблем в Ню Йорк, значи явлението не беше местно, а глобално.

Огледах оживените им лица, а те наблюдаваха как обирам чинията си с коричка хляб.

— Е, какво ви води насам? За пръв път срещам американци, а и не съм чувал някой да е стигнал до Европа през Атлантика още от Ослепяването.

— Ослепяването ли? — Керис кимна, че е разбрала. — При нас го наричаме Началото.

— Да, бе, Началото — сухо се засмя Гейбриъл. — Аз пък наричам това пресилен оптимизъм.

— Впрочем — обади се Рори — и европейците не пътуват на запад. — Поне не сме чували да се е случвало напоследък — уточни Керис.

Потиснах желанието да си оближа пръстите и се задоволих да допия рома от чашата си.

— Не е трудно да се обясни. Толкова заети бяхме с оцеляването от трийсетина години, че пътешествията в чужбина са ни последната грижа.

— Е, ние обаче смятаме да оправим положението — грейна Гейбриъл. — Обикаляме с това корито от Северния полярен кръг по целия бряг на Европа и Африка чак до екватора.

— Съставяме карти, събираме образци — животни, растения и минерали — допълни Дек.

— И преценяваме докъде са се разпрострели трифидите, доколкото можем — вметна Керис. — Още ром, Дейвид?

— Благодаря, но е по-добре да откажа. Вече ме удари в главата.

— О, между другото — Рори сякаш си спомни за незначителна, но заслужаваща да се спомене дреболия, — отбиваме се при хората по пътя да им кажем „здрасти“. — Усмихна се. — Време е да се опознаем със съседите си. Дейвид, разкажете ни за себе си. Как живеете на остров Уайт?

Последва доста продължителна размяна на въпроси и отговори. Четиримата ме подхванаха с въпроси и аз се стараех да им отговарям по-пълно. По едно време узнах, че корабът вече се е насочил към Ламанша и те се съгласиха по-скоро да седнем на по халба-две бира в Шанклин. След това и аз изкопчих малко сведения за събеседниците си. Всички живееха в Ню Йорк. Те бяха научният екип на „Малкият Бигъл“. Сигурно сте се досетили, че е бил наречен на кораба „Бигъл“, с който Дарвин обикалял океаните. Имало и кораб „Големият Бигъл“, който пътувал на юг край американския бряг със същите задачи. Общо взето, бе им възложено да проверят какво е оцеляло от Стария свят, да установят какви земи са завладели трифидите и да се свържат с разпръснатите отломки от човечеството с далечната цел да бъдат събрани в единна глобална организация. — Някои се отнасят равнодушно към това — въздъхна Керис, — А една общност на норвежкия бряг отговори на молбата ни за слизане на брега с няколко точни пушечни изстрела.

— Загубихме двама моряци. — Отнесеният поглед на Рори ми подсказа, че си спомня неприятна случка. — Затова капитанът беше малко наежен при стъпването ви на борда днес.

Докато си приказвахме, започнах да изпитвам едва ли не страхопочитание към тези млади хора. Тяхната жизненост и неукротимата им енергия бяха необичайни. Помня, че си казах: „Ако ги включат в контакта, ще дават електричество за всички уреди на кораба.“ Нито за миг не оставаха в покой, независимо дали бяха изправени или седнали, говореха с изразителни жестове и припряна самоувереност, каквато не бях виждал дотогава. От време на време се чувствах като тъповатия братовчед провинциалист от вицовете. А те жадуваха да научат всяка подробност от живота на моя остров.

— Откъде си доставяте въглища? — попита Дек, лъскайки очилата си, докато заблестяха като хелиограф. — На остров Уайт няма „естествени“ залежи на въглища, нали?

— Ъ-ъ… няма — потвърдих, щом сдъвках поредната бисквита, която те наричаха курабийка. — Почти не използваме…

— Не използвате въглища ли? — Всички се изненадаха.

— А отоплението и осветлението? Нали имате и параходи?

— Имаме, обаче са преоборудвани да работят с течно гориво.

— Да нямате петролни кладенци?

— Не, обаче…

— Не е възможно още да разчитате на стари петролни резерви.

— Така е. Извличаме гориво от трифидите.

— Трифидите?! — Очите на Рори се разшириха като че ли чу върховна глупост. — Но как, за Бога, рафинирате маслото им до гориво?

— Ами, построихме рафинерия, която преработва трифиди в промишлени мащаби. Моят баща и още един човек на име Коукър изобретиха инсталацията преди двайсетина години. Напълно възможно е от маслото да се извлече лек спирт със свойства като на керосина и…

— Чуйте го само! — възкликна Гейбриъл. — Тези приятели изстискват бензин от проклетите растения. Невероятно!

— Получаваме и по-тежки масла за смазки, готвене и лекарства — добавих гордо, но смутено. — И горивото в моя реактивен изтребител беше спирт от трифиди. Различава се от горивата за двигателите с вътрешно горене или…

— Божичко… — отрони изумената Керис. — Най-важно е обаче дали вашите хора биха дали технологията на нашите?

Засмях се доста наивно.

— Не виждам защо да не ви я дадат.

Рори си потриваше брадичката.

— И имате реактивен въздушен флот, така ли?

— Да. Предимно изтребители и леки бомбардировачи.

— Иисусе…

Изведнъж Дек и другите трима се облегнаха назад и взеха да се споглеждат. Май успяха да си кажат немалко неща само с очите. Неочаквано ми се стори, че биха предпочели да се усамотят, където няма да ги чувам, за да си поблъскат главите над казаното от мен.

Накрая Керис подхвана с много премерен тон, от който в ума ми за пръв път се пробуди безпокойство:

— Дейвид, значи твърдите, че вашият остров поддържа военновъздушни сили?

— Да — отвърнах, настроен по-предпазливо. — За самозащита.

— А смятате ли, че сте застрашени от… чуждестранна сила? Не мога да намеря по-точен израз.

— Не стигаме чак дотам. Но се е случвало да ни нападат пирати. По-малките острови от нашата група бяха особено уязвими.

— Значи сте използвали тези реактивни самолети и за атаки?

— Понякога. Гласче някъде в съзнанието ми ме предупреди да си прехапя дългия език.

— Ясно. — Керис поумува още малко. — Нали разбирате защо бихме могли да се обезпокоим, като научим, че общност от другата страна на океана поддържа толкова боеспособен въздушен флот?

— Само за отбранителни цели.

— Но е подходящ и за нападения, нали?

— Права сте. — Усмихнах се и вдигнах рамене. — Моля ви да повярвате обаче, че никой при нас не жадува да стане господар на света.

Рори издиша шумно и впи острия си поглед в мен.

— Дейвид, може би вниквате в затрудненията ни. Ние… тоест нашите хора се излагат на голям риск. Да, отиваме при общностите по цял свят, дружески им протягаме ръка и предлагаме да започнем търговия — да разменяме не само продукти, но и знания. Ала освен това издаваме, че имаме жизнеспособно, самозадоволяващо се общество с достъп до суровини като въглища и дървесина. Кимнах.

— Загрижени сте, че някоя от европейските общности би се опитала да ви нападне и да ви отнеме всичко.

— Не пренебрегваме тази опасност. — Изражението на Гейбриъл се помрачи. — И ние сме си патили от пиратски нападения. Загубихме приятели и близки.

— Затова не бива да се учудвате, че малко се изнервяме, щом научим, че някой има цял флот реактивни бомбардировачи и изтребители — вметна Керис.

— В края на краищата… — погледът на Рори срещу мен не трепваше — … бихте могли да решите, че е по-добре не да търгувате, а просто да ни пратите по дяволите с бомбите си и да си вземете, каквото ви хареса.

— Не сме такива хора — заявих убедено. — Предпочитаме мира. И ние искаме да създадем връзки между различните общности.

Гейбриъл се поотпусна.

— Радвам се да го чуя.

— И ние искаме да имаме само приятели — засмя се Рори, — а не врагове.

— Освен това — изтъкнах — нито един от нашите самолети, дори изтребителите, не може да стигне до Ню Йорк.

— Значи нямате самолетоносачи?

Прихнах.

— Нямаме. Не си позволяваме този лукс.

Изведнъж всички наоколо цъфнаха в усмивки.

— В такъв случай ще бъдем най-близки приятели — обяви Гейбриъл и стана. — Според мен поводът заслужава да си сипем нещичко, за да го отпразнуваме.

Върна се с уиски — толкова силно, че пареше гърлото. Две-три глътки стигнаха алкохолът да зазвънти във вените ми и да проникне направо в главата ми. След единайсет денонощия, през които спах сгърчен в тясната кабина, изведнъж усетих смазваща умора. Керис забеляза, че брадичката ми провисва към гърдите. Каза ми, че са приготвили каюта за мен, и ме съпроводи по коридора с лека стъпка до малка, но уютна стаичка, където ме чакаше току-що застланата койка.

— О, Дейвид, сетих се нещо — подхвърли на излизане. — Шкиперът каза, че би трябвало да пристигнем на остров Уайт утре сутринта. А дотогава се чувствай като у дома си.

Успях да и благодаря, преди да потъна в прекрасен унес без сънища.