Саймън Кларк
Нощта на трифидите (1)

Предговор от преводача
ДЕНЯТ НА ТРИФИДИТЕ НЕ СВЪРШВА С ПАДАНЕТО НА НОЩТА…

Подобно на всеки друг автор на предговор и аз се сблъсквам с опасната, макар и слабичка вероятност някой да обърне внимание на тези редове преди или след прочитането на романа. Това е плашещо. Имам обаче и други проблеми. „Нощта на трифидите“ е продължение на „Денят на трифидите“ от Джон Уиндъм, и то създадено от друг писател. Въпрос първи — да се занимавам ли с оригинала, или да се заровя само в продължението? Въпрос втори — да бъда ли откровен в мнението си за продълженията въобще? И така нататък в същия дух…

Но който се плаши от вълците на недоволството, да не навлиза в горските дебри на писането за литература (за разлика от писането на литература).

Моят отговор на първия въпрос гласи — твърде много уважавам покойния Джон Уиндъм, за да не започна именно с неговото творчество. Британски критици го определят като създател на парадоксалния под жанр „роман на уютната катастрофа“. И именно „Денят на трифидите“ според тях е отправната точка в тези пътешествия из пост апокалиптичната Земя, където шепа оцелели обикновени хора се борят за живота си в неочаквано и потресаващо променения свят.

Кошмарни, ходещи, месоядни растения… Хората обаче не ги изтребват, защото извличат от тях всевъзможни полезни вещества. Ала ненадейно настъпва бедствието — почти цялото население на планетата ослепява след необичаен метеоритен дъжд. Малцината зрящи не само трябва да се спогодят какво общество ще градят върху развалините на предишното, но и да изтърпят терзанията на съвестта си, понеже не могат да помогнат на почти никого от обречените слепци…

А какво споделя самият Саймън Кларк за романа и за дръзкото си хрумване да напише продължение?

„Преди три години [през 1998 г. — В. 3.] пътувах във влак и в него челно се блъсна птица. Докато чакахме да оправят бъркотията, аз открих, че съм се замислил за «Денят на трифидите». Уиндъм е съчетал две коренно различни идеи. Първата — растение, което ходи, храни се с животинска плът и убива с петметровото си жило. Чудесен материал за научнофантастично повествование. Но ето че намесва втората идея. Джон Уиндъм въвежда в сюжета и апокалиптично повсеместно ослепяване на хората. Загадъчни зелени проблясъци в нощното небе лишават от зрение почти цялото човечество освен малцината оцелели, които са принудени да започнат всичко отначало. Седях в експрес, сътворен от четиристотин тона стомана, сякаш напращяла от мускули. Само че го прикова на място птичка, тежаща петдесетина грама. Толкова лесно ми беше да се възхитя на притчата, разказана от Уиндъм и разкрила крехкостта на нашата цивилизация… «Денят на трифидите» е издаден през 1951 г., когато Британия преживява своеобразна криза на средната възраст. Без съюзниците си не би могла да победи във войната срещу Хитлер. Глобалната и империя се е разпаднала. Подобно на внезапно ослепелите в книгата на Уиндъм Британия не вижда пътя пред себе си. Мъкне се с опипване през развалините на стария световен ред.

Такова е настроението на страната, която се захласва по «Денят на трифидите». В романа тя вижда метафора за своето състояние. Тази книга казва ясно на читателите си, че са загубили своето могъщество, а зловещите хищници са спотайват в собствените им задни дворове. Но през целия този разказ за епохална катастрофа сияе нишката на надеждата — човешкият дух е несломим и ще съгради нови, макар и неузнаваемо различни общества.

Докато някой с парцал в ръка премахваше остатъците от сблъсъка по предните стъкла на влака, ненадейно си помислих: «А защо да не продължа историята в „Денят на трифидите“? Да, бе… Ще ти се!»

В онзи момент начинанието ми се струваше неосъществимо, все едно се мъчех да продам на Спилбърг сценарий за филм. Но идеята ме тормозеше упорито…“

Дотук добре. Смело. Стигнахме обаче до втория въпрос: за продълженията на известни и любими книги. Веднага ще изплюя камъчето — отнасям се с предубеждение към тях. Разбира се, на теория нищо не пречи и книгата, използваща света на оригинала, да бъде интересна и смислена. Уви, в повечето случаи крайният резултат е боклук. Не искам да засягам ничии нежни чувства, затова ще посоча не литературни примери, а един кино провал. Така де — „думам ти, дъще, сещай се, снахо“… Люк Бесон засне жестоко разтърсващия филм „Никита“ с Ан Парийо и холивудските акули решиха, че гладките билярдни топки в главите на американците не биха понесли толкова пренаситено със съдържание и емоции европейско кино. И скалъпиха (за да не употребя друга, по-точна дума) „Терористката“ с Бриджит Фонда. Олеле! Като капак на всичко натресоха на зрителите скудоумния до сълзи телевизионен сериал „Никита“…

Саймън Кларк обаче не е хлътнал в многобройните капани, които авторите на продължения си залагат сами. Героят в книгата не е Бил Мейсън от „Денят на трифидите“, а неговият син Дейвид Мейсън. Не се е опитал и да подражава на стила на Джон Уиндъм. Пък и неговата история започва двадесет и пет години по-късно. Още по-същественото е, че е направил много сериозен опит да покаже правдиво възможното развитие на този поразен от катастрофа човешки свят.

Не е изненадващо. Роденият на 20 април 1958 г. британец Саймън Кларк е известен автор в жанра „хорър“, дори е прекалено плодовит — десет романа за някакви си осем години… Важното е, че изобщо не му липсва обиграност в писателския занаят и според мен го доказва убедително в „Нощта на трифидите“. Освен това не е чужд на фантастичното, ако ще и досега да е наблягал на свръхестествената му страна.

Естествено не бих се опитал да преразказвам романа, но пък не мога да устоя на едно свое желание — да похваля Саймън Кларк за трезвия му възглед относно неспособността на човека дори в най-критични обстоятелства да се отърси от глупостта, алчността, ограничеността, ненавистта… И все пак не е нито мизантроп, нито циник. Иначе казано, умее да върви по острието на бръснача. Няма да прекалявам. Право на читателя е да одобри или оплюе писателя и творенията му.

Накрая ще добавя откъс от едно интервю със Саймън Кларк. Думите му едва ли се нуждаят от коментар.

„Въпрос: Във вашите книги се долавя силен апокалиптичен уклон, напомнящ за Джон Уиндъм, Джон Кристофър и Хърбърт Уелс. Доколко сте повлиян от тези автори? И защо писатели и читатели се увличат толкова по произведения, описващи мрачното катастрофално бъдеще?

Отговор: Адски съм повлиян от тези хора. И много съжалявам, че силните романи за бедствия на Кристофър — «Светът през зимата» и «Смъртта на тревата», напоследък не са лесно достъпни за читателите. Дори да е странно, има нещо невероятно завладяващо в историите за рухването на цели цивилизации. Вероятно на инстинктивно равнище непрекъснато се опасяваме, че тъкмо това ще ни сполети. Поне е ясно, че медиите неуморно ни заливат с материали за затоплянето на климата, новите заразни болести, опасността от падане на голям метеорит, «ядрената зима», ужасните последствия от употребата на генетично променени храни. Може би усещаме, че страшната беда дебне зад най-близкия ъгъл, и писателите се чувстват задължени да изследват и това «какво би станало, ако…». В края на краищата, ако сме научили нещо от историята си, то е истината, че нито едно общество или цивилизация не са нито неунищожими, нито неизменни.

Въпрос: А вие смятате ли, че човечеството съсипва света… или че светът ще изтреби човечеството?

Отговор: Интересен въпрос. Хъм… Ще го кажа така: светът е саморегулиращ се, самовъзстановяващ се организъм. Човечеството би могло да унищожи себе си и същевременно да нанесе тежки рани на света, но Земята ще се изцели…“