Урсула Ле Гуин
Другият вятър (3)

3.
Съветът на драконите

От прозореца на стаята си в двореца Тенар беше гледала как отплава корабът, отнасяйки в нощта Лебанен и нейната дъщеря. Не беше слязла на кея с Техану. Беше трудно, много трудно да й откаже да тръгне с нея. Техану се беше молила, тя, която никога за нищо не молеше. Не беше плакала, не можеше да плаче, но дъхът й беше излязъл на хлипове:

— Но аз не мога, не мога да ида сама! Ела с мен, мамо!

— Обич моя, сърчице мое, ако можех да ти спестя този страх, щях да го сторя, не разбираш ли, че не мога? Направих каквото можах за теб, пламъче мое, звездичке моя. Кралят е прав — само ти, ти единствена можеш да го направиш.

— Но ако просто си там, просто да зная, че си там…

— Аз съм тук, винаги съм тук. Какво бих могла да направя там, освен да съм бреме? Трябва да пътувате бързо, пътуването ще е трудно. Аз само ще ви бавя. А и може да започнеш да се боиш за мен. Сега не съм ти нужна. Няма да съм ти полезна вече. Трябва да го разбереш. Трябва да тръгваш, Техану.

И бе обърнала гръб на детето си, и бе започнала да подрежда дрехите, които Техану трябваше да вземе, не изящните одежди, които носеха тук в двореца, а грубите й, но здрави обувки и простото дебело наметало. След като не можеше да сдържи сълзите си, не биваше да позволи дъщеря й да ги види.

Техану стоеше объркана, като че ли парализирана от страх. Когато Тенар й даде дрехите да се преоблече, тя се подчини. Когато кралският офицер, Йенай, почука и попита дали би могъл да придружи господарката Техану до кея, тя се вторачи в него като нямо животно.

— Хайде, тръгвай — каза Тенар. Прегърна я и положи ръка на големия белег, покрил половината й лице. — Ти си също толкова дъщеря на Калесин, колкото и моя.

Момичето се притисна в нея, остана така много дълго, после се отдръпна, обърна се, без да каже дума, и излезе с Йенай.

Тенар стоеше и там, където я бе докоснал зноят на тялото и ръцете на Техану, усещаше нощния студ.

Пристъпи до прозореца. Светлини над пристанището, идващи и заминаващи си хора, глухият тропот на конски копита по улиците над водата. На кея се виждаше привързан един висок кораб, кораб който познаваше — „Делфин“. Гледаше от прозореца и видя Техану на пристана. Видя как най-сетне се качи на борда, повела някакъв кон, който се беше опъвал, и видя как Лебанен се качи след нея. Видя как отвързаха въжетата, лекото полюшване на кораба, тласнат с дългото весло от кея, рязкото спускане и издуване на белите платна в тъмнината. Светлината от фенера на кърмата потръпна над тъмната вода, бавно се смали в ярка капчица и изчезна.

Тенар се разшета из стаята да прибере дрехите, които беше носила Техану — копринената риза и пола; вдигна леките сандалки и ги задържа до бузата си, преди да ги прибере.

Дълго лежа будна в широкото легло и виждаше с вътрешния си взор отново и отново една и съща сцена: път, и Техану върви по него сама. И една тъмна грамада, мрежа, гърчеща се маса, която се спуска от небето, връхлитащо ято дракони, огън, ближещ небе и земя, който връхлита върху нея, и косата й гори, и дрехите й пламват… Не, Тенар! Няма да се случи това! Изтласкваше упорито тази сцена от ума си, но тя се връщаше отново — пътят, и Тенар, която върви сама по него, и черната, горяща грамада в небето, приближава се…

Когато предутринното зарево обля стаята със сиво, тя най-сетне заспа изтощена. Сънува, че е в къщата на Стария маг, нейната къща, и се радва неизразимо, че отново е там. Взе метлата от ъгъла зад вратата, за да помете лъскавия дъбов под, защото Гед го беше оставил да потъне в прах. Но в дъното на къщата имаше някаква врата, която досега не съществуваше. Когато я отвори, се озова в малка ниска стая с боядисани в бяло каменни стени. Гед се беше присвил в стаята, паднал на лакти и колене, с отпуснати ръце. Главата му не беше човешка, а малка, черна и клюнеста, глава на лешояд. И той й каза с тих, хриплив глас: „Тенар, нямам криле“. И когато го каза, в нея се надигна толкова гняв и страх, че се събуди задъхана — и видя високата стена на дворцовата си стая, огряна от ярки лъчи, и чу ясния зов на тръбите, възвестяващи четвъртия час на утрото.

Донесоха й закуска. Тя хапна малко и поприказва с Бери, старата слугиня, която си беше избрала от цялата свита слугини и почетни дами, които Лебанен й беше предложил. Бери беше умна, веща жена, родена в едно селце във вътрешен Хавнър, и с нея Тенар се разбираше по-добре, отколкото с повечето придворни дами. Те се държаха учтиво и почтително, но не знаеха какво да правят с нея, как да говорят с една жена, която е наполовина каргска жрица, наполовина — селянка от Гонт. Разбираше, че за тях е по-лесно да са добри с Техану, с нейната ужасна боязливост. Към нея можеха да изпитат жал. Но не към Тенар.

Бери обаче можеше и я изпитваше, и тази заран предложи много утеха на Тенар.

— Кралят ще я върне жива и здрава — каза й тя. — Нима можете да допуснете, че ще отведе момичето на опасност, от която да не може да го измъкне? Никога! Той — не! — Лъжлива беше тази утеха, но Бери толкова страстно вярваше, че е истина, че Тенар трябваше да се съгласи с нея, което само по себе си й подейства утешително.

Трябваше да се залови с нещо, тъй като отсъствието на Техану се чувстваше навсякъде. Реши да поговори с каргската принцеса, да види дали момичето ще благоволи да понаучи някоя дума на хардийски, или поне да й каже името си.

В Каргските земи хората нямаха истинско име, което да пазят в тайна, като говорещите на хардийски. Също като тукашните прозвища, каргските имена в повечето случаи бяха значещи — Роза, Елша, Чест, Надежда; или пък бяха традиционни — хората често носеха името на някой свой предтеча. Казваха имената си открито и се гордееха с древността на някое име, предавано от поколение на поколение. Самата тя беше отведена твърде малка от родителите си, за да знае защо са я нарекли Тенар, но смяташе, че може да е на някоя баба или прабаба. Това име й го бяха отнели, след като бе призната за Арха, преродената Безименна, и тя го беше забравила, докато Гед не й го върна. За нея, както и за него, това бе истинското й име; ала не беше име на Древната реч — не даваше на никого власт над нея и тя никога не беше го крила.

Сега я изненадваше защо принцесата крие своето. Прикачените към нея жени я наричаха само „принцесо“, или „милейди“, или „господарке“; посланиците бяха говорили за нея като за „Върховната принцеса“, „Дъщерята на Тол“, „Господарката на Хур-ат-Хур“ и прочие. Ако всичко, което притежаваше горкото момиче, бяха титлите, крайно време беше да си има и име.

Тенар знаеше, че не подхожда за една гостенка на краля да върви сама из улиците на Хавнър, а пък Бери си имаше задължения в двореца, затова помоли да я придружи някой слуга. Осигуриха й един чаровен лакей, по-скоро лакейче, тъй като беше петнадесетгодишно момче, което й помагаше на кръстовищата все едно, че беше някоя трепереща старица. Тя обичаше да се разхожда из града. Вече беше установила и си го беше признала, на път към Речния дом, че е по-лесно без Техану до нея. Хората поглеждаха Техану и бързо извръщаха погледи, а Техану стъпваше със скована, изстрадана походка, мразеше погледите им, както и извръщанията им, и Тенар страдаше с нея, може би повече от нея самата.

Но сега имаше възможност да поскита из улиците, без да бърза, да погледа уличните представления, пазарните сергии, различните лица и облекла от целия Архипелаг, да се отклони от прекия си път, за да може лакейчето да й покаже някоя улица, по която изрисувани мостове от един покрив до друг образуваха нещо като въздушен сводест покрив високо над главите им, от който на гирлянди надолу се спускаха лозници, покрити с червени цветя, а хората бяха поставили птичи кафези на позлатени пръчки от прозорците, тъй че всичко приличаше на градина, избуяла във въздуха. „О, колко бих искала Техану да види това“, мислеше си тя. Но представа си нямаше къде е сега Техану.

Речният дом, също като Новия дворец, датираше от царуването на кралица Херу, отпреди пет столетия. Когато Лебанен дойде на трона, сградата беше в руини; той го беше възстановил с много грижа и сега това бе красиво, изпълнено с покой място, скромно обзаведено, с тъмни, лъскави, непокрити с килими подове. Редици тесни прозорци се плъзгаха странично и откриваха цялата стена на някое помещение към върбите покрай реката и човек можеше да излезе на дългите дървени тераси, издаващи се над самата вода. Придворните дами бяха споделили с Тенар, че тук кралят най-много обичал да се измъква за през нощта, да остане сам или с някоя любовница, което придаваше още по-голямо значение, намекваха те, на това, че е настанил принцесата точно тук. Самата тя подозираше, че просто не беше поискал принцесата да остане под един и същ покрив с него и че това просто е единственото друго възможно място, но може би придворните дами бяха прави.

Стражите в красивите униформи я познаха и я пуснаха, лакеи известиха за пристигането й, след което се струпаха около лакейчето й да разменят клюки, което, изглежда, беше основното занимание на лакеите, а пък около нея се струпаха дворцови дами, за да я поздравят, благодарни, че в палата се е появило ново лице, и да изтръгнат от устата й всичко възможно за кралската експедиция срещу драконите. След като цялата олелия приключи, най-сетне я пуснаха в покоите на принцесата.

При първите й две гостувания я бяха оставили да почака доста в преддверието, а след това забулените жени я заведоха във вътрешната стая, единственото сумрачно помещение в цялата тази иначе светла и въздушна сграда, където принцесата стоеше с шапката си с кръгла периферия с червеното було, стигащо до пода, като че ли закована на мястото си, като някой тухлен комин, точно както бе казала лейди Йеса.

Този път беше различно. Още щом пристъпи в антрето, отвътре се чу писък и шум от разбягали се хора. Принцесата изхвърча през вратата като обезумяла, хвърли се към Тенар и я прегърна. Тенар беше дребничка, а принцесата — висока, жизнена млада жена, изпълнена с пламенно чувство — така че буквално я събори, но успя да я задържи в силните си ръце.

— О, лейди Арха, лейди Арха, спасете ме, спасете ме! — разплака се тя.

— Принцесо! Какво става?

Принцесата беше обляна в сълзи — сълзи на ужас или на облекчение, или на двете едновременно, и от всичките й оплаквания и молби Тенар успя да разбере само, че бърбори нещо за дракони и жертвоприношение.

— Край Хавнър няма никакви дракони — каза тя строго и се освободи от прегръдката на момичето — и никой няма да бъде принасян в жертва. Какво става? Какво са ви казали?

— Жените казаха, че драконите идват и че ще принесат в жертва кралска дъщеря, а не коза, защото са магьосници, и аз се уплаших. — Принцесата стисна ръце и се опита да овладее паниката, която я беше обзела. Страхът й беше истински, неудържим, и Тенар я съжали. Но не се постара да скрие съжалението си. Момичето трябваше да се научи да държи на достойнството си.

— Вашите жени са невежи и не знаят достатъчно хардийски, за да разберат какво им казват хората. А самата вие изобщо не знаете хардийски. Ако го знаехте, щяхте да разберете, че няма от какво да се страхувате. Случайно да виждате хората в тази къща да бягат разплакани и да пищят?

Принцесата я зяпна. Този път не носеше нито шапка, нито була, беше само по тънка рокля, защото денят бе топъл. За първи път Тенар я виждаше не като смътен силует под червените була. Макар очите на принцесата да бяха подути от сълзите, а лицето й подпухнало, беше великолепна: светлокафява коса, светлокафяви очи, закръглени рамене и пълни гърди, тънко кръстче — жена в разцвета на своята хубост и сила.

— И никой от тези хора няма да бъде принесен в жертва? — отрони най-сетне тя.

— Никой няма да бъде принесен в жертва.

— Тогава защо идват драконите?

Тенар вдиша дълбоко.

— Принцесо, твърде много неща има, за които трябва да си поговорим. Ако ме приемате за своя приятелка…

— О, да — отвърна принцесата, хвана ръката на Тенар и я стисна много силно. — Ти си моя приятелка. Нямам друга приятелка, готова съм кръвта си да пролея за теб.

Колкото и да звучеше глупаво, Тенар знаеше, че е вярно.

Отвърна на ръкостискането на момичето, колкото можа, и каза:

— И ти си моя приятелка. Кажи ми името си.

Очите на принцесата се ококориха. На горната й устна все още имаше едно мокро петънце, и се беше подула от плача. Долната й устна трепереше. Въздъхна дълбоко и промълви:

— Сесеракх.

— Сесеракх, моето име не е Арха, а Тенар.

— Тенар — каза момичето и стисна ръката й още по-силно.

— Така — каза Тенар; мъчеше се да овладее положението. — Пътят ми дотук беше дълъг и ожаднях. Моля да седнем и ако може, да ми донесат вода. А след това можем да поговорим.

— Да — рече принцесата и изхвърча от стаята като озверяла лъвица. От вътрешната стая се разнесоха крясъци и викове, и отново шум от разбягали се във всички посоки хора. Появи се една от слугините й, заоправя разтреперана воала си и забърбори на толкова мътен диалект, че Тенар думичка не можа да разбере. „Говори на прокълнатия език!“, изрева отвътре принцесата и горката жена жално зацвърча на завален хардийски:

— Да седи? Да пие? Лейди?

Насред тъмната претрупана стая поставиха два стола, един срещу друг. Сесеракх застана до единия.

— Бих предпочела да поседнем отвън, в сянката, над водата — каза Тенар. — Ако благоволите, принцесо.

Принцесата изкрещя, жените се разшетаха и изнесоха столовете на дървената тераса. Двете седнаха една до друга.

— Така е по-добре — въздъхна Тенар. Все още й беше странно, че говори на каргски. Никаква трудност не изпитваше, но имаше чувството, че не е самата тя, че говори някой друг, актьор, играещ ролята й.

— Водата ти харесва? — запита принцесата. Лицето й си беше възвърнало нормалния цвят на гъста сметана, а очите й, вече не толкова подути от сълзите, бяха синкаво златисти, или просто сини, със златни точици.

— Да. А на теб?

— Мразя я. Там, където живеех, нямаше вода.

— Пустиня? И аз живях в пустиня. До шестнайсет. После прекосих морето и дойдох на запад. Обичам водата, морето, реките.

— О, морето! — проплака Сесеракх, сви се и се хвана за главата. — О, мразя го, мразя го! Душата си изповръщах. През цялото време. Ден след ден. Не искам никога повече да видя море. — Погледна бързо през клоните на върбите към кроткия плитък поток отдолу. — Е, тази река не е лоша — каза малко недоверчиво.

Една от жените донесе поднос с кана и две чаши и Тенар с наслада отпи от студената вода.

— Принцесо, имаме да поговорим за много неща. Но първо: драконите все още са много далече оттук, на запад. Кралят и дъщеря ми отидоха да поговорят с тях.

— Да поговорят с тях?

— Да. — Щеше да продължи, но каза: — А сега, моля разкажете ми за драконите в Хур-ат-Хур.

Като дете й бяха разправяли, че в Хур-ат-Хур имало дракони. Дракони в планините, разбойници из пустините. Хур-ат-Хур беше бедна и далечна страна и оттам не идваха никакви стоки освен опали, тюркоази и кедрово дърво.

Сесеракх въздъхна дълбоко. В очите й отново бликнаха сълзи.

— Като помисля за родния дом, се разплаквам — каза тя с такова искрено простодушие, че самата Тенар се насълзи. — Ами, драконите живеят в планините. На два, три дни път от Месрет. Там горе са само скали и никой не безпокои драконите, а и те не досаждат на никого. Но веднъж в годината слизат, пълзят по някакъв път. По-скоро пътека, цялата покрита с гладка прах, направена от коремите им, след като пълзят по нея, откакто свят се помни. Наричат го „Драконовия път“. — Забеляза, че Тенар я слуша с дълбоко внимание, и продължи: — Да се пресича Драконовият път е табу. Човек изобщо не трябва да стъпва на него. Трябва да го заобикаля, южно от Мястото на жертвоприношението. Те започват пълзенето си надолу в края на пролетта. На четвъртия ден от петия месец всички пристигат на Мястото на жертвоприношението. Никой не закъснява. И всички от Месрет и околните села са там и ги чакат. И после, след като всички те дойдат по Драконовия път, жреците започват жертвоприношението. И това е… Вие в Атуан нямате ли пролетното жертвоприношение?

Тенар поклати глава.

— Е, точно от това се уплаших, нали разбираш, че може да е човешко жертвоприношение. Ако нещата не вървят добре, тогава принасят в жертва кралска дъщеря. Или пък ще е някое обикновено момиче. Но това не са го правили от дълго време. Поне откакто аз се помня. Откакто баща ми надви всички останали крале. Оттогава принасят в жертва само по някоя коза или овца. Кръвта събират в купи, а тлъстото месо го хвърлят в свещения огън и призовават драконите. И всички дракони изпълзяват до него. Пият кръвта и ядат огъня. — Стисна за миг очи; Тенар — също. — После драконите се връщат в планините, а ние — в Месрет.

— Колко големи са драконите?

Сесеракх разпери ръце на около метър.

— Понякога са по-големи.

— И не могат да летят? Нито да говорят?

— О, не. Крилете им са като отсечени. Издават някакъв съсък. Животните не могат да говорят. Но са свещени животни. Те са знакът на живота, защото огънят е живот, а те могат да ядат огън и да храчат огън. И са свещени, защото идват на пролетното жертвоприношение. Дори нито един човек да не дойде, драконите ще дойдат и ще се съберат там. Ние отиваме там, защото драконите идват. Жреците винаги говорят за това преди жертвоприношението.

Тенар дълго помисли над разказа й.

— Драконите тук на запад — заговори тя — са големи. Огромни. И могат да летят. Животни са, но могат да говорят. И също така са свещени. И опасни.

— Е — каза принцесата, — драконите може и да са животни, но повече приличат на нас, отколкото прокълнатите магьосници.

„Прокълнатите магьосници“ го изрече като една дума и без някакво особено натъртване. Тенар помнеше фразата от детството си. Означаваше „Тъмния народ“, хардийския народ на Архипелага.

— А защо?

— Защото драконите са преродени! Като всички животни. Като нас. — Сесеракх я изгледа с откровено любопитство. — Мислех, че щом си била жрица на Най-святото място на Гробниците, ще знаеш за тези неща много повече от мен.

— Но там нямахме дракони — отвърна Тенар. — За тях нищичко не съм учила. Моля те, приятелко, разкажи ми.

— Ами, да видим дали ще мога да го разкажа точно. Но тази приказка е зимна. Предполагам, че няма нищо лошо в това да я разкажа тук лете. Все едно, тук бездруго всичко е объркано. — Въздъхна. — Ами, в началото, нали, най-напред, всички ние сме били едно и също, всички хора и животни, вършили сме едни и същи неща. А после сме се научили да умираме. И така сме се научили да се прераждаме. Като един вид същество, или като друг. Но това е все едно, защото както и да умреш, ще се преродиш отново и рано или късно ще минеш през всички видове.

Тенар кимна. Дотук историята й беше позната.

— Но най-добрите същества, в които можеш да се преродиш, са хората и драконите, защото те са свещените същества. Тъй че човек се мъчи да не нарушава табутата, да спазва Предписанията, за да получи по-добър шанс отново да бъде личност, или поне дракон… Щом драконите тук могат да говорят и са толкова големи, разбирам каква голяма награда би трябвало да е това. Да жадуваш отново да си от нашия вид май не си струва чак толкова.

— Но историята е за прокълнатите магьосници, които открили Ведурнана — продължи тя. — Това било едно нещо, не знам точно какво, дето казало на някои хора, че ако се съгласят никога да не умират и да не се прераждат, могат да се научат как да правят магия. И те предпочели това, избрали Ведурнана. И с него отишли на запад. А то ги направило тъмни. И сега живеят тук. Всички хора тук — те са онези, които са избрали Ведурнана. Живеят и могат да правят прокълнатите си магии, ала не могат да умрат. Само телата им умират. Останалото от тях отива в някакво тъмно място и никога не се преражда. И приличат на птици. Но не могат да летят.

— Да — промълви Тенар.

— Това не си ли го учила на Атуан?

— Не — отвърна Тенар.

В ума й изплува споменът за разказа на Жената от Кемай, предаден й от Оджиън: в началото на времето човечеството и драконите били едно, но драконите избрали дивото и свободата, а човечеството — богатството и силата. Един избор, една раздяла. Дали не беше същата история?

Но образът, който тегнеше на сърцето й, беше Гед, клекнал насред онази каменна стая, с малка, черна и клюнеста глава…

— Ведурнанът не е онзи пръстен, нали? Дето все ми говорят, че ще трябва да нося?

Тенар се постара да изтласка от ума си спомена за Рисуваната стая и за съня си и да се съсредоточи върху въпроса на Сесеракх.

— Пръстен ли?

— Пръстенът на Уртакби.

— Ерет-Акбе. Не. Това е Пръстенът на мира. И ти ще го носиш само ако и когато станеш кралицата на крал Лебанен. А ако това стане, ще си щастлива жена.

На лицето на Сесеракх се бе изписало любопитство. Не беше намусено, нито цинично. По-скоро беше безнадеждно, полунасмешливо, търпеливо, изражение на жена, с десетилетия по-възрастна.

— Тук не става въпрос за късмет, скъпа ми приятелко Тенар — рече тя. — Аз трябва да се омъжа за него. И така ще бъда погубена.

— Защо ще си погубена, ако се омъжиш за него?

— Ако се омъжа за него, ще трябва да му дам името си. Ако той го изрече, ще открадне душата ми. Това правят прокълнатите магьосници. Затова винаги си крият имената. Но ако открадне душата ми, няма да мога да умра. Ще трябва да живея вечно без тялото си, като птица, която не може да лети, и никога няма да се преродя.

— Затова ли криеше името си?

— На теб го дадох, скъпа приятелко.

— Ценя високо дара ти, приятелко — отвърна живо Тенар. — Но тук можеш да кажеш името си на всеки, на когото поискаш. С него не могат да откраднат душата ти. Повярвай ми, Сесеракх. И можеш да му се довериш. Той не ти… няма да ти направи нищо лошо.

Момичето долови колебанието й.

— Но би искал. Тенар, скъпа, знам какво представлявам тук. В онзи голям град Авабат, където е баща ми, бях глупава, невежа жена от пустинята. Фейагат. Градските жени се подсмихваха и ме сочеха с пръст, щом ме видеха, онези мръсници с голи лица. А тук е още по-зле. Никого не мога да разбера и те не ме разбират, и всичко, всичко е различно! Дори храната не знам каква е, магьосническа храна, главата ми се замайва. Не знам какви са табутата, няма жреци, които да попиташ, само магьоснички, тъмни и гололики. И забелязах как ме гледат. Знаеш ли, през фейаг се вижда! Лицето му видях. Много е красив, прилича на воин, но е черен магьосник и ме мрази. Не ми казвай, че не е така, защото го знам. И мисля, че щом научи името ми, ще прати душата ми в онова място завинаги.

След като помълча, загледана в полюшващите се клони на върбите над ромонящата тихо вода, натъжена и уморена, Тенар промълви:

— Значи това, което трябва да направиш, принцесо, е да се научиш как да го накараш да те харесва. Какво друго можеш да направиш?

Сесеракх тъжно сви рамене.

— Ще ти е от полза ако разбираш какво казва.

— Дъра-дъра-дъра. Всички само това казват и нищо не се разбира.

— И те не ни разбират. Хайде, принцесо, как може той да те хареса, ако всичко, което ти му казваш, е дъра-дъра-дъра? Виж. — Вдигна ръката си, посочи я с другата и каза думата първо на каргски, а после — на хардийски.

Сесеракх повтори и двете думи много старателно. След още няколко части на тялото тя изведнъж схвана възможностите, които й предлагаше превеждането, и поизправи рамене.

— Как магьосниците казват „крал“?

— Агни. Това е дума на Древната реч. Мъжът ми ми го каза.

Още докато го изричаше, усети, че е глупаво в този момент да намесва и наличието на трети език; но не това привлече вниманието на принцесата.

— Ти имаш съпруг? — Сесеракх я зяпна със светнали като на лъвица очи и се засмя звучно. — О, колко великолепно! Мислех, че си жрица! О, моля те, приятелко, разкажи ми за него! Той воин ли е? Красив ли е? Обичаш ли го?

 

 

След като кралят замина да търси дракони, Елша нямаше представа какво да прави; чувстваше се съвсем безполезен, струваше му се, че незаслужено седи в двореца и яде кралската храна, че е виновен за неприятностите, които беше донесъл със себе си. Не можеше да седи по цял ден в стаята си, затова излезе по улиците, но великолепието и оживлението на големия град само го обезсърчаваха, а като нямаше нито пари, нито някаква цел, само обикаляше, докато не се умори. После се връщаше в двореца на Махарион и се чудеше дали строгите стражи ще го пуснат да влезе. Това, което донякъде го успокояваше, бяха дворцовите градини. Надяваше се там отново да срещне Роуди, но детето не се появи, и така може би беше по-добре. Елша смяташе, че не бива да разговаря с хора. Ръцете, които се протягаха към него откъм смъртта, можеха да се протегнат и за тях.

На третия ден след заминаването на краля той слезе да се поразходи покрай градинските езерца. През деня беше много горещо. Вечерта беше безветрена и душна. Взе и Дръп и го пусна да гони бръмбарчета под храстите, а самият той седна на една пейка край голямата върба и загледа сребристозелените проблясъци на шараните във водата. Чувстваше се самотен и отпаднал. Усещаше как рухва вътрешната му защита срещу онези гласове и протягащи се ръце. Каква бе ползата от това, че е тук, в края на краищата? Не беше ли по-добре просто да се спусне в онзи сън веднъж и завинаги, да слезе по онзи хълм и да се свърши? Никой на света нямаше да скърби за него, а смъртта му щеше да им спести тази напаст, която им бе донесъл. Предостатъчно им беше да се борят с дракони. Може би ако слезеше там, щеше да види Лилия.

Ако умреше, нямаше да могат да се докоснат. Магьосниците твърдяха, че няма дори да го поискат. Твърдяха, че мъртвите забравят какво е да си жив. Но Лилия бе протегнала ръце към него. Отначало поне, за малко макар, може би щяха да си спомнят живота достатъчно, за да се погледнат, да се видят един друг, макар и да не се докоснат.

— Елша.

Вдигна бавно глава към жената, застанала наблизо. Дребната сивокоса жена, Тенар. Забеляза угрижеността й, но не знаеше какво я е разтревожило. После си спомни, че дъщеря й, обгореното момиче, беше заминала с краля. Навярно бяха получили лоша вест. Навярно всички бяха загинали.

— Зле ли ти е, Елша? — попита го тя.

Той поклати глава. Беше му трудно да говори. Чак сега разбра колко лесно щеше да е на онази, другата земя, без да говори. Без да среща очите на хора. Без да го тревожат.

Тя седна на пейката до него.

— Изглеждаш ми разтревожен.

Отвърна й с вял жест — всичко е наред, все едно.

— Бил си на Гонт. С моя съпруг, Ястреба. Той как е? Грижеше ли се за себе си?

— Да — отвърна Елша. И се постара да й отговори по-съдържателно. — Беше изключително гостоприемен.

— Радвам се да го чуя. Безпокоя се за него. Поддържа къщата не по-зле от мен, но все пак не обичам да го оставям сам задълго… Моля те, разкажи ми с какво се занимаваше той, докато му гостуваше?

Разказа й как Ястреба беше набрал кошница сливи и я беше занесъл за продан, как двамата бяха оправили оградата, как Ястреба му бе помогнал да спи.

Тя го слушаше съсредоточено, сериозно, сякаш всички тези дребни неща имаха за нея не по-малка тежест от странните събития, за които си бяха говорили преди три дни — това, че мъртвите зоват един жив човек, че едно момиче се превръща в дракон, че дракони палят пожарища по островите на запад.

В края на краищата той самият не знаеше вече кое тежи повече — големите и странни неща, или дребните.

— Жалко че не мога да се прибера у дома — въздъхна жената.

— И аз бих могъл да съжаля, но ще е напразно. Струва ми се, че никога вече не ще се върна у дома. — Не разбра защо го каза, но след като чу думите си, реши, че са верни.

Тя го изгледа продължително с кротките си сиви очи, без да каже нищо.

— Бих искала и дъщеря ми да се върне с мен у дома — каза тя, — но това също би било напразно. Знам, че трябва да продължи. Не знам накъде.

— Ще ми кажете ли какъв дар притежава тя, що за жена е, за да я повика кралят и да я вземе със себе си за среща с драконите?

— Ох, ако знаех, щях да ти кажа — отвърна Тенар с глас, изпълнен с тъга, с обич и горчилка. — Тя не ми е родна дъщеря, както може би вече си предположил или си го разбрал. Дойде при мен като малко дете, спасено от огъня, но на косъм, и така и не се изцери напълно… Когато Ястреба се върна при мен, стана и негова дъщеря. И спаси и мен, и него от жестока смърт, като призова един дракон, Калесин, наречен „Най-древния“. А драконът я нарече своя дъщеря. Тъй че е дете на много родители и ничие, непощадена от болка, но и спасена от огън. Коя е в действителност може би никога няма да разбера. Но бих искала сега да е тук, при мен, извън всякаква опасност!

Искаше му се да я успокои, но и неговото сърце се беше свило.

— Разкажи ми за жена си, Елша.

— Не мога — каза той след дълго мълчание. — Щях да го направя, ако можех, господарке Тенар. Толкова ми тежи тази вечер целият този ужас и страх. Мъча се да мисля за Лилия, но виждам само онази тъмна пустош, която се спуска все надолу и надолу, и не мога да я видя в нея. Всичките спомени, които имах за нея, бяха за мен като въздуха и водата, всичко това изтече и потъна в онова сухо място. Нищо не ми остана.

— Съжалявам — промълви тя и двамата отново се умълчаха. Здрачът се усилваше. Беше безветрено, много топло. Светлините на двореца струяха от прозорците и през неподвижните, унили листа на върбите.

— Става нещо — каза Тенар. — Става някаква голяма промяна в света. Може би няма да ни остане нищо от онова, което сме знаели.

Елша погледна нагоре към смрачаващото се небе. Дворцовите кули се очертаваха ясно, белият им мрамор и алабастър улавяха всичката светлина, останала на запад. Очите му подириха острието на меча, забит на върха на най-високата кула, и той го видя — тънка сребриста ивица.

— Вижте.

На върха на меча, като диамант или като капка вода, светеше звезда. Пред очите им звездата се освободи от острието и се издигна високо над него.

В двореца или пред стените му се разнесоха гласове; прозвуча рог, рязко и властно.

— Върнали са се — промълви Тенар и стана. Във въздуха се носеше възбуда и Елша също се изправи. Тенар забърза към двореца, откъдето можеше да се види пристанището. Но преди да прибере Дръп, Елша отново вдигна очи към меча, вече съвсем бледа резка тъмното небе, и към звездата, носеща се ярка над него.

 

 

„Делфин“ влезе в залива в безветрената лятна нощ, понесе се напористо напред с издути от магическия вятър платна. Никой в двореца не беше очаквал, че кралят ще се върне толкова скоро, но всичко беше подредено и готово за неговото идване. Кеят моментално се напълни с придворни, свободни от служба войници и градско население, готови да го поздравят, а и песнопойци и артисти се бяха струпали, за да чуят как се е сразил и е надвил драконите, та да могат да го разкажат в балади.

Останаха разочаровани: кралят и свитата му поеха право към двореца, а войниците и моряците от кораба казаха само:

— Отидоха нагоре, над пясъците на Онева, и след два дни се върнаха. Магьосникът ни изпрати вест по птица, защото тогава бяхме при Портите на Залива, а трябваше да ги срещнем в Южното пристанище. Отидохме и те ни чакаха при устието на реката, всички невредими. Но видяхме пушека от пламналите гори над Южен Фалиерн.

Тенар беше сред тълпата на кея и Техану отиде право при нея. Прегърнаха се пламенно. Но докато вървяха по улиците сред вечерните светлини и радостните възгласи, Тенар продължаваше да си мисли: „Променила се е. Никога вече няма да се върне у дома.“

Лебанен крачеше сред гвардията си. Напрегнат и зареден с енергия, изглеждаше царствен, излъчваше войнственост. „Ерет-Акбе“, викаха хората, щом го видеха, и „Сине на Моред!“ На стъпалата на двореца той се обърна с лице към всички. Имаше силен глас, решеше ли да го използва, и сега той прокънтя и усмири шума на тълпите.

— Чуйте, хора на Хавнър! Жената на Гонт говори от наше име с един от главните дракони. Уговориха примирие. Един от тях ще дойде при нас. Дракон ще дойде тук, в град Хавнър, при двореца на Махарион. Не да руши, а да преговаря. Дойде време, когато хората и драконите трябва да се срещнат и да разговарят. Затова ви казвам: дойде ли драконът, не се бойте от него, не се бийте с него, не бягайте от него, а го поздравете в Знака на мира. Поздравете го, както бихте поздравили велик владетел, дошъл в мир от далечна земя. И не се бойте. Защото сме закриляни от меча на Ерет-Акбе и от Пръстена на Елфаран, и от името на Моред. А от свое лично име, обещавам ви, че докато съм жив, ще браня този град и това кралство!

Всички слушаха, затаили дъх. Взрив от възторжени викове последва думите му, когато той се обърна и влезе в двореца.

— Сметнах, че ще е добре да ги предупредя — каза той с обичайно кроткия си глас на Техану и тя кимна. Говореше й като на приятел и тя се държеше като такава. Тенар и придворните веднага го забелязаха.

После кралят се разпореди на заранта, в четвъртия час на утрото, да се събере пълният Дворцов съвет и всички се пръснаха; но Лебанен спря Тенар за малко, след като Техану се отдалечи.

— Тя е тази, която ни брани — каза той.

— Сама?

— Не се бой за нея. Тя е дъщеря на дракон и сестра на дракон. Отива там, където ние не можем. Не се бой за нея, Тенар.

Тя сведе кротко глава.

— Благодаря ти, че ми я върна здрава и невредима. Поне засега.

Бяха се отделили от останалите, в коридора, водещ към източните покои на двореца. Тенар вдигна очи към краля.

— Говорих с принцесата за дракони.

— Принцесата ли — повтори той безразлично.

— Тя си има име. Не мога да ти го кажа, защото вярва, че можеш да го използваш, за да унищожиш душата й.

Той се намръщи.

— В Хур-ат-Хур има дракони. Малки, според нея, и без криле, и не говорят. Но са свещени. Свещеният знак, залогът за смъртта и прераждането. Тя ми напомни, че моят народ не отива там, където отиват вашите хора, когато умрат. Онази суха земя, за която разказва Елша, ние не отиваме там. Нито принцесата, нито аз. Нито драконите.

Сдържаността на Лебанен моментално се смени с напрегнато внимание.

— Въпросите на Гед за Техану — промълви той. — Това ли са отговорите?

— Зная само това, което принцесата ми каза, или ми го припомни. Тази вечер ще говоря с Техану за това.

Той се намръщи замислено; после лицето му се проясни. Наведе се и целуна Тенар по бузата за лека нощ. Отдалечи се и тя го изгледа. Беше разтопил сърцето й, беше я замаял, но не беше заслепена. „Още го е страх от принцесата“ — помисли тя.

 

 

Тронната зала беше най-старото помещение в двореца на Махарион. Беше залата на Гемал Морския син, принца на Илиен, станал крал в Хавнър и от чието родословие произлизаше кралица Херу и нейният син Махарион. Хавнърската балада гласеше:

Сто воини и сто жени

седяха в залата на Гемал, Морския син

край масата на краля, на съвета дворцов,

красивата и щедра знат на Хавнър,

най-храбри воини и прелестни жени.

Около тази зала в продължение на столетие наследниците на Гемал бяха съградили още по-голям дворец, а накрая Херу и Махарион бяха издигнали Кулата от алабастър, Кулата на кралицата и Кулата на меча.

Всичко това се бе съхранило; но въпреки че народът на Хавнър неизменно го беше наричал Новия дворец през всичките векове след смъртта на Махарион, когато Лебанен дойде на трона, той беше стар и наполовина в развалини. Лебанен го беше възстановил почти изцяло и с голямо великолепие. Търговците на Вътрешните острови в първоначалната си радост, че отново си имат крал и закони, защитаващи търговията им, бяха повишили приходите му и му бяха предложили още пари за подобни начинания; през първите няколко години дори не се оплакваха, че данъците съсипват търговията им и могат да оставят децата им разорени. Ето защо той можа да направи Новия дворец отново нов и великолепен. Но самата тронна зала, след като беше възстановен старият таван от дебели греди, а тесните, високи прозорци отново бяха остъклени, беше оставил с древната й суровост.

През кратките лъжединастии и Тъмните времена на тирани, узурпатори и пиратски главатари, през всичките беди, нанасяни от времето и амбициите, тронът на кралството беше стоял непокътнат в дъното на дългата зала: дървен стол с висок гръб, на обикновен дървен подиум. Някога бе имал златен обков. Него отдавна го нямаше: малките, изтръгнати златни гвоздеи бяха оставили дупки в дървото. Копринените му подложки и украси бяха откраднати или изядени от молците, мишките и плесента. Нищо друго не показваше какво представлява този стол, освен мястото, на което стоеше, и смътно различимата резба на гърба му — чапла, носеща в клюна си клонка от офика. Фамилният герб на дома Енлад.

Кралете от този дом бяха дошли от Енлад на Хавнър преди осемстотин години. Там, където е Върховният трон на Моред, казваха, там е кралството.

Лебанен бе заповядал да го почистят, гнилото дърво да се поправи и подмени, да се намаже с масло и излъска до тъмен сатен, но го остави небоядисан, непозлатен, гол. Някои богати люде, идващи да се възхитят на разкошния палат, одумваха недоволно тронната зала и трона.

— Прилича на хамбар — казваха те, и: — Това Върховният трон на Моред ли е, или столът на някой стар селяк?

На което според някои кралят отговарял:

— Какво е едно кралство без хамбарите, които ни хранят, и селяците, които отглеждат зърното? — Според други отговарял: — Моето кралство позлатени и кадифени дрънкулки ли е, или се опира на силата на дървото и камъка? — Други пък твърдяха, че нищо не отговарял, освен че просто така му харесва. И тъй като кралският му задник седеше на голия трон, критиците му нямаха последната дума по въпроса.

В тази строга зала с високи тавански греди, в прохладното утро с морска мъгла в късното лято, се събра Кралският съвет: деветдесет и един мъже и жени, сто, ако бяха дошли всички. Всички те бяха избрани от краля, някои за да представят големите благородни и царствени родове на Вътрешните острови, заклети васали на Короната; други — за да защитават интересите на други острови и части от Архипелага; трети — защото кралят ги беше намерил, или се надяваше, че ще се окажат полезни като държавни съветници. Имаше търговци, корабовладелци и представители от Хавнър и други големи пристанищни градове от Морето на Еа и Вътрешното море, внушителни и достолепни в тъмните си халати от тежка коприна. Имаше майстори на гилдии, гъвкави и лукави в сделките, сред които се открояваше една светлоока жена със здрави ръце, представителка на рудничарите от Оскил. Имаше магьосници от Роук като Оникс, в сивите им наметала и с дебели тояги. Тук беше и един пелнийски магьосник, наричан Учителя Сепел, който не носеше тояга и около когото повечето хора обикаляха в широк кръг, въпреки че изглеждаше съвсем безобиден. Имаше благороднички, млади и стари, от кралски владения и княжества, някои в коприни от Лорбанъри и перли от Пясъчните острови, и две Островитянки, едри, грубовати и излъчващи достолепие, една от Ифиш и една от Корп, да говорят от името на хората от Източния разлив. Имаше и няколко поети, няколко учени хора от древните училища на Еа и на Енладите, и няколко капитани на войска или от кралските кораби.

Всички тези съветници бяха избрани от краля. След всеки две или три години той или ги канеше да останат да служат още, или ги отпращаше по домовете им с благодарности и почести и ги подменяше. Всички закони и налози, всички присъди по дела, представяни пред трона, той обсъждаше с тях, изслушваше техния съвет. След това те гласуваха по неговото предложение и то биваше налагано само със съгласието на мнозинството. Имаше и такива, които твърдяха, че съветът не е нищо освен кралски галеници и кукли, и наистина можеше и да е така. В повечето случаи кралят налагаше волята си, стига да решеше да я отстоява. Често не изразяваше мнение и оставяше съветът да вземе решение. Мнозина съветници бяха установили, че ако разполагат с достатъчно факти, които да подкрепят позицията им, и ги отстоят добре, могат да склонят останалите и дори да убедят краля. Тъй че споровете между различните групировки и органи в съвета често се разгорещяваха и дори при пълен съвет кралят на няколко пъти беше срещал съпротива и възражения и беше губил в гласуването. Беше добър дипломат, но посредствен политикан.

Самият той смяташе, че съветът му служи добре, а хората на властта бяха започнали да го уважават. Простолюдието обаче не обръщаше много внимание на съвета. Обикновените хора възлагаха надеждите си на кралската особа. Имаше над хиляда песни и балади за сина на Моред, принца, който се върнал на гърба на дракона от смъртта към бреговете на деня, героя на Сора, владетеля на Меча на Сериад, Самодивското дърво, Ясена на Енлад, любимия на всички крал, който властваше под Знака на мира. Но щеше да е трудно да се съчинят песни за съветници, обсъждащи митнически такси.

И тъй, макар и невъзпети, те се стичаха и заемаха местата си на подплатените пейки срещу неподплатения трон. Когато кралят влезе, станаха. С него дойде Жената на Гонт, която повечето бяха виждали преди, тъй че не предизвика вълнение, и някакъв дребен мъж в ръждиво черно.

— Прилича на селски заклинател — промълви един търговец от Камери на съседа си, корабостроител от Уей, а той му прошепна с примирен, незлоблив тон:

— Несъмнено.

Мнозина от съветниците също обичаха краля, или поне го харесваха — нали тъкмо той в края на краищата беше поставил властта в ръцете им, и макар да не се чувстваха задължени да са му благодарни, все пак уважаваха преценката му.

Старата владетелка на Ебеа влезе позакъсняла, а принц Сийг, който председателстваше според протокола, покани съвета да седне. Всички седнаха.

— Чуйте краля — обяви Сийг и всички се смълчаха.

Той им съобщи, и за мнозина това бе първата сериозна вест по този въпрос, за набезите на дракони над Западен Хавнър, и как е тръгнал с Жената на Гонт, Техану, да преговаря с тях.

Държа ги в напрежение, докато им говореше за предишните нападения на дракони по островите на запад, и накратко им разказа историята на Оникс за момичето, превърнало се в дракон на Роукската могила, и им напомни също тъй, че Техану е обявена за дъщеря от Тенар на Пръстена, от някогашния Велик маг на Роук, както и от дракона Калесин, на чийто гръб самият крал бе донесен от Селидор.

Накрая им разказа какво се бе случило преди три дни призори при прохода на планините Фалиерн.

Завърши с думите:

— Драконът отнесе посланието на Техану до Орм Ириан в Палн, на повече от триста мили. Но драконите са по-бързи от всеки кораб, дори с магическия вятър. Можем да очакваме Орм Ириан всеки момент.

Принц Сийг зададе първия въпрос — знаеше, че кралят ще го посрещне с охота:

— Какво се надявате да спечелите, владетелю, като преговаряте с един дракон?

Отговорът беше бърз:

— Много повече, отколкото бихме спечелили, ако се опитахме да се борим. Трудно ми е да го изрека, но това е истината: срещу гнева на тези огромни същества, ако наистина се възправят срещу нас в цялата си чет, ние нямаме никаква защита. Мъдри хора ми казват, че може би съществува едно място, където бихме могли да устоим срещу тях, остров Роук. А на Роук може би ще се намери само един човек, който би могъл да устои срещу един-единствен дракон, без да бъде унищожен. Следователно трябва да се опитаме да разберем повода за техния гняв и като го премахнем, да сключим мир с тях.

— Те са животни — заяви старият владетел на Фелкуей. — Хората не могат да се споразумяват с животни, да сключват мир с тях.

— Нима не притежаваме Меча на Ерет-Акбе, който уби Великия дракон? — извика един млад съветник.

Отговори му друг:

— А кой уби Ерет-Акбе?

Споровете в съвета обикновено минаваха бурно, въпреки че принц Сийг държеше стриктно на правилата и не позволяваше на никого да прекъсва друг или да говори повече от обръщането на двуминутния пясъчен часовник. Бърборковците биваха прекъсвани с трясъка на жезъла на принца със сребърния връх по пода и повика му към следващия говорител. И така, те говореха и се надвикваха бързо, и всички неща, които трябваше да се кажат, както и много неща, които нямаше нужда да се казват, се казваха, после се отхвърляха и се казваха отново. Спореха най-вече дали трябва да тръгнат на война, да се бият с драконите и да ги надвият.

— Един отряд стрелци на някой от бойните кораби на краля би трябвало да ги свали като гъски — изрева някакъв разгорещен търговец от Уотхорт.

— Нима ще пълзим пред безмозъчни зверове? Нима не са останали герои между нас? — настоя властно господарката на Отокни.

На това Оникс отвърна рязко:

— Безмозъчни ли? Та те говорят на Езика на Сътворението, на езика, на който се опира цялата ни магия и мощ. Те са зверове толкова, колкото и ние сме зверове. Хората са животни, способни да говорят.

Един капитан на кораб, стар, обрулен от вятъра и слънцето мъж, каза:

— Тогава не трябва ли тъкмо вие, магьосниците, да говорите с тях? След като познавате речта им и може би споделяте тяхната мощ? Кралят говори за някакво момиче, което се превърнало в дракон. Но маговете могат да се превъплътят в дракони, когато пожелаят. Не могат ли магьосниците на Роук да говорят с тях или да се сразят с тях, ако трябва, равностойно?

Магьосникът от Палн се изправи. Беше нисък мъж, с тих глас.

— Да придобиеш друг облик значи да станеш същото същество, капитане — заговори той учтиво. — Един магьосник може да заприлича на дракон. Но истинската Промяна е изкуство, пълно с рискове. Особено сега. Една малка промяна сред огромни промени е като дъх срещу бурен вятър… Но сред нас има една, която не се нуждае от никакво изкуство и все пак може да говори от наше име на драконите по-добре от всеки друг. Стига да е готова да говори от наше име.

Тук Техану се изправи от пейката си в подножието на кралския подуиум и каза:

— Готова съм.

И отново седна.

Това ги накара да прекратят за малко горещата си препирня, но скоро отново я подхванаха.

Кралят слушаше, но не говореше. Искаше да разбере настроенията на хората си.

Сладкогласните сребърни тръби високо на кулата изсвириха цялата мелодия четири пъти, за да известят шестия час, по обед. Кралят стана, а принц Сийг обяви прекъсване на съвета до четвъртия следобеден час.

В една стая в Кулата на кралица Херу беше подредена закуска — прясно сирене, летни плодове и зеленчуци. Там Лебанен покани Техану и Тенар, Елша, Сийг и Оникс; а Оникс, с разрешението на краля, доведе и пелнийския магьосник Сепел. Седнаха да похапнат заедно и да поприказват. Прозорците гледаха към пристанището и бреговата ивица на север от залива, потънала в синкава омара, която можеше да е или от неразнеслата се още утринна мъгла, или от пушека на горските пожари в западната част на острова.

Елша все още беше изумен от това, че са го включили в най-близкия кралски кръг и са го поканили на съвета. Какво общо имаше той с драконите? Нито можеше да се бие с тях, нито да говори с тях. Превелика и странна беше за него представата за толкова могъщи същества. На моменти хвалбите и заканите на съветниците му бяха звучали като джафкане на кученца. Веднъж бе видял на морския бряг едно такова кученце, лаеше и лаеше срещу океана, втурваше се напред и се зъбеше на пенливите вълни, после тичаше уплашено от гребените им, подвило мократа си опашка.

Но се радваше, че е с Тенар, чието присъствие го успокояваше и чиято доброта и кураж му допадаха, а скоро установи, че и с Техану също така му е спокойно на душата.

С този грозен белег от изгоряло тя сякаш беше с две лица. Не можеше да вижда едновременно и двете, само едното или другото. Но вече бе свикнал с това и то не го притесняваше. Лицето на майка му някога беше наполовина покрито от виненочервения родилен белег. Лицето на Техану му напомняше за това.

Сега тя като че ли беше по-малко неспокойна и разтревожена отпреди. Седеше кротко и на два пъти заговори седящия до нея Елша с някак свенлива сърдечност. Той чувстваше, че също като него, тя е тук не по свой избор, изборът й беше отказан, принудена бе да тръгне по път, който не разбираше. Може би пътищата им се сливаха, поне засега. Тази представа го поокуражи. Разбираше само, че предстои нещо, което трябва да направи, нещо започнато, което трябва да се довърши, и чувстваше, че каквото и да се окаже то, ще е по-добре да го извърши с нея, отколкото без нея. Може би еднаквата им самотност я привличаше към него.

Но разговорът, който тя подхвана, не засягаше толкова дълбоки неща.

— Баща ми ви е дал някакво котенце — заговори го тя, след като станаха от масата. — На леля Мос ли беше?

Той кимна и тя го попита:

— Сивото ли е?

— Да.

— Беше най-доброто от котилото.

— Тя почна да дебелее тук.

Техану помълча, след което каза свенливо:

— Мисля, че е „той“.

Елша се усмихна неволно.

— Добър спътник е. Един моряк го нарече Дръп.

— Дръп — повтори тя и го погледна доволно.

— Техану — каза кралят. Беше седнал до Тенар на пейката под сводестия прозорец. — Днес на съвета не те поканих да кажеш за въпросите на господаря Ястреб. Не му беше времето. Смяташ ли, че тук е мястото?

Елша я погледна. Момичето се замисли, преди да отговори. Погледна към майка си, но не получи отговор.

— Предпочитам да ви го кажа тук — изхриптя гласът й. — И може би на принцесата на Хур-ат-Хур.

След кратка пауза кралят попита учтиво:

— Да пратя ли да я повикат?

— Не, мога и сама да я посетя. След това. Всъщност нямам много за казване. Баща ми пита: „Кои отиват в сухата земя, когато умрат?“ И двете с майка ми поговорихме за това. И си помислихме, хората отиват там, но зверовете отиват ли? Птици летят ли там? Има ли дървета, расте ли трева? Елша, ти си го виждал.

Изненадан, той успя да отвърне само:

— Там… Трева има, но по високата страна на хълма, и изглежда мъртва. А оттатък стената — не знам.

Техану погледна краля.

— Вие сте преброждали тази земя, милорд.

— Не видях никакъв звяр, нито птица или нещо, което да расте.

Елша проговори отново:

— Господарят Ястреб каза: прах, камък.

— Мисля, че в смъртта си никакви други същества не ходят там, освен човешки — каза Техану. — Но не всички хора. — Отново погледна майка си и не извърна очи.

— Хората на Карг са като животните — заговори Тенар. — Гласът й беше сух, никакво чувство не се долавяше в него. — Те умират, за да се преродят.

— Това е предразсъдък — намеси се Оникс. — Простете, лейди Тенар, но вие самата… — И замълча.

— Вече не вярвам — отвърна Тенар, — че съм или съм била, както ми казваха, вечно прераждащата се Арха, една душа, превъплъщаваща се безкрайно и поради това — безсмъртна. Но вярвам, че когато умра, като всяко смъртно същество ще се слея отново с по-великото същество на света. Като тревата, дърветата, животните. Хората са само животни, които говорят, сър, както сам казахте тази сутрин.

— Но ние можем да говорим Езика на Сътворението — възрази магьосникът. — Като научаваме думите, с които Сегой е създал света, словото на самия живот, ние учим душите си да надвиват смъртта.

— Онова място, в което няма нищо освен прах и сенки, това ли е вашето завоевание? — Гласът й този път не беше сух, а очите й блестяха.

Оникс стоеше пред нея, възмутен, но онемял.

Кралят се намеси.

— Ястреба задава и втори въпрос. „Може ли дракон да премине каменната стена?“ — Погледна Техану.

— Отговорът на този въпрос се съдържа в първия — отвърна тя, — щом драконите са само животни, които могат да говорят, а животните не отиват там. Виждал ли е някой магьосник дракон там? Или вие, милорд? — Погледна първо Оникс, а след това — Лебанен.

Оникс се замисли.

— Не.

Кралят изглеждаше смаян.

— Как никога не съм се сещал за това? Не, не видяхме нито един. Мисля, че там няма дракони.

— Милорд — каза Елша, по-високо от всичко, което бе казвал досега в двореца. — Дракон. — Стоеше с лице към прозореца и посочи.

Всички се обърнаха. В небето над залива на Хавнър видяха дракон, долитащ от запад. Дългите му, бавно поклащащи се криле блестяха червено-златни. В лятната омара зад него се точеше и бавно се разнасяше струя дим.

— Е — каза кралят, — кои покои да приготвя сега за този гост?

Каза го на смях, изумен. Ала щом видя как драконът описа кръг високо в небето и се насочи право към Кулата на меча, изтича от стаята и се понесе надолу по стълбището, разбутвайки стъписаните стражи по коридорите, за да излезе пръв и сам-самичък на терасата под бялата кула.

Терасата беше покривът на залата за пиршества, широка мраморна площадка с ниска балюстрада, и точно над нея се издигаха Кулата на меча и Кулата на кралицата. Когато кралят се появи, драконът бе кацнал и свиваше с метален грохот огромните си криле. Ноктите му бяха издълбали жлебове в мрамора.

Дългата, покрита със златни люспи глава се изви и драконът погледна краля.

Кралят сведе глава, без да срещне очите му. Но остана изправен и заговори ясно.

— Орм Ириан, добре сте дошла. Аз съм Лебанен.

— Агни Лебанен — изсъска могъщият глас поздрава, с който Орм Ембар го бе поздравил преди време, в най-далечния запад, преди да стане крал.

Оникс и Техану бяха дотичали след него с няколко стражи. Един от стражите беше извадил меча си. Лебанен видя на един от прозорците на Кулата на кралицата друг, с изпънат лък и стрела, прицелена в гърдите на дракона.

— Приберете оръжията! — прокънтяха от гласа му кулите и стражът се подчини толкова припряно, че едва не изтърва меча си, но стрелецът сниши лъка с голяма неохота, притеснен, че ще остави краля си беззащитен.

— Медеу — прошепна Техану, застанала до Лебанен, без очите й да се отклонят от дракона. Огромната глава отново се извърна и грамадното кехлибарено око блесна немигащо, обкръжено от златни люспи.

После драконът заговори.

Оникс зашепна от другата страна на краля това, което звярът говореше и което Техану отвръщаше.

— Дъще на Калесин — каза звярът, — ти не летиш.

— Не мога да се променя, сестро — отвърна Техану.

— Аз да се променя ли?

— За малко, ако благоволиш.

И тогава хората на терасата и по прозорците на кулата видяха най-странното нещо, което можеха да видят някога, колкото и дълго да живееха в свят на чародейства и чудеса. Видяха дракона, огромното същество, чийто люспест корем и покрита с шипове опашка заемаха половината ширина на терасата и чиято увенчана с червени рога глава се издигаше два пъти над ръста на краля — видяха го как сниши гигантската си глава и така затрепера, че крилете му закънтяха като цимбали, и не дим излезе от ноздрите му, а бяла мъгла, която обви в облак страховитото му туловище и то се замъгли, като тънка пелена над посърнала трева; и се стопи. Обедното слънце огря опърления, надраскан с жлебове бял мрамор. И нямаше дракон. Имаше жена. Стоеше на десетина крачки от Техану и краля. Стоеше там, където можеше да е било сърцето на дракона.

Беше млада, висока, мускулеста, мургава, тъмнокоса, облечена в селска женска риза и панталони, босонога. Стоеше неподвижно, като че ли смутена. Огледа стъписано тялото си. Вдигна ръка пред очите си.

— Какъв дребосък! — промълви на простата човешка реч и се засмя. Погледна Техану. — Все едно че съм обула обувчиците, които носех на пет годинки.

Двете жени пристъпиха една към друга. И се прегърнаха церемониално, като тежко снаряжени воини или като два кораба, срещащи се в открито море. Задържаха се леко, но продължително. Пуснаха се и се обърнаха с лице към краля.

— Лейди Ириан — каза той с поклон.

Тя го изгледа малко смутено и му отвърна с непохватен реверанс. Когато вдигна глава, той видя, че очите й са с цвета на янтар, и извърна поглед.

— В този образ не мога да ви причиня зло — каза му тя с широка усмивка. — Ваше величество — добави с неловка учтивост.

Той отново се поклони. Този път като че ли той беше смутеният. Погледна към Техану, после се извърна към Тенар, излязла на терасата с Елша. Всички мълчаха.

Очите на Ириан се спряха на Оникс, застанал в сивото си наметало малко зад краля, и лицето й отново се озари.

— Господине — промълви тя, — от остров Роук ли сте? Познавате ли Повелителя на шарките?

Оникс се поклони и кимна. Не посмя да я погледне в очите.

— Как е той? Разхожда ли се между своите дървета?

Магьосникът кимна отново.

— А Вратаря, Билкаря и Куремкармерук? Бяха ми приятели, подкрепиха ме. Ако се върнете там, моля ви, предайте им моята обич и дълбока почит.

— Ще им предам — отвърна чародеят.

— Майка ми е тук — тихо каза Техану на Ириан. — Тенар от Атуан.

— Тенар от Гонт — каза Лебанен с леко развълнуван глас.

Ириан погледна Тенар с нескрита почуда.

— Вие сте тази, която донесе Пръстена на мира от Земята на Белокосите заедно с Върховния маг?

— Да — отвърна Тенар и се взря също толкова искрено в Ириан.

На терасата над тях, обкръжаваща Кулата на меча, се забеляза раздвижване: тръбачите бяха излезли, за да възвестят поредния час, но в момента всички се бяха струпали на южната страна над терасата и надничаха, за да видят дракона. По всички прозорци на дворцовите кули се мяркаха лица, а тътенът от човешки гласове по улиците се носеше като приливна вълна.

— Когато възвестят първия час — каза Лебанен, — съветът ще се събере отново. Съветниците сигурно са видели идването ви, милейди, или поне са чули за него. Тъй че, ако благоволите, смятам, че ще е най-добре да се появите пред тях и да ви видят с очите си. А ако им заговорите, убеден съм, че ще ви изслушат.

— Добре — отвърна Ириан. За миг у нея се долови някаква безчувствена тромавост, присъща на влечуго. Но щом се раздвижи, това изчезна и тя отново заприлича просто на снажна млада жена, пристъпваща доста непохватно. Обърна се към Техану и каза с усмивка: — Имам чувството, че ще полетя нагоре като искра, никаква тежест няма в мен!

Четирите тръби на кулата зазвучаха на запад, на север, на изток и на юг, повтаряйки фраза от траурната песен на крал отпреди петстотин години, сътворена по повод смъртта на негов приятел.

За миг сегашният крал си представи лицето на онзи човек, Ерет-Акбе, застанал на брега на Селидор — тъмноок, потънал в скръб, смъртно ранен, сред костите на дракона, който го беше убил. Странно му се стори, че му хрумват толкова далечни неща точно в такъв момент; ала все пак нямаше нищо странно в това, след като живи и мъртви, хора и дракони ги привличаше нещо, което предстоеше. Нещо, което той все още не можеше да проумее.

Той се спря, докато Ириан и Техану се изравнят с него. Тръгна с тях към двореца и заговори:

— Лейди Ириан, много са нещата, за които бих искал да ви питам, но това, от което народът ми се бои и което съветът ще иска да разбере, е дали вашият народ възнамерява да води война с нас, и защо.

Тя кимна — тежко и решително.

— Ще им кажа каквото знам.

Когато влязоха през покрития със завеса вход зад подиума, в тронната зала цареше суматоха. Врявата беше толкова силна, че отначало трясъкът на жезъла на принц Сийг едва се чу. Тишината настъпи изведнъж, всички се обърнаха и видяха влизащия с дракона крал.

Лебанен не седна, а застана пред кралския трон, а Ириан застана от лявата му страна.

— Чуйте краля — обяви Сийг сред мъртвата тишина. Кралят заговори:

— Съветници! За днешния ден дълго ще се разказва и ще се пее. Дъщерите на вашите синове и синовете на вашите дъщери ще говорят: „Аз съм внук на онзи, който е присъствал на Драконовия съвет!“ И тъй, почетете онази, чието присъствие ни носи тази висока чест. Чуйте Орм Ириан.

По-късно някои от присъствалите на Драконовия съвет разправяха, че когато поглеждали право в нея, виждали само една застанала на подиума висока жена, но щом погледнели малко настрани, улавяли с крайчеца на окото си някакво смътно златисто сияние, засенчващо краля и трона. А мнозина от тях, тъй като знаеха, че не бива да поглеждат в окото на дракон, гледаха настрана; но и нея поглеждаха крадешком. Жените я гледаха и някои я смятаха за простовата, други — за красива, а някои я жалеха, че е трябвало да влезе боса в двореца. А неколцина съветници, които не бяха разбрали какво точно става, се чудеха коя ли ще да е тази жена и кога ли ще влезе драконът.

Докато тя говореше, нищо не наруши пълната тишина. Въпреки че гласът й притежаваше лекотата на повечето женски гласове, той лесно изпълни голямата зала с високия таван. Говореше бавно и официално, все едно че превеждаше наум от древната реч.

— Името ми е Ириан, от областта Стара Ирия на Уей. Сега съм Орм Ириан. Калесин, Най-древния, ме нарича своя дъщеря. Сестра съм на Орм Ембар, когото кралят познаваше, и съм внучка на Орм, който уби кралския съратник Ерет-Акбе и беше убит от него. Тук съм, защото ме повика сестра ми Техану.

— Когато Орм Ембар умря на Селидор, унищожавайки смъртното тяло на магьосника Коб, Калесин дойде отвъд запада и донесе на гърба си краля и великия маг на Роук. После, завръщайки се на Драконовия низ, Най-древния призова народа на запада, чиято реч им бе отнета от Коб и които все още са объркани. Калесин им рече: „Вие позволихте на злото да ви превърне в зло. Бяхте обезумели. Сега разумът ви се върна, но докато ветровете духат от изток, никога няма да сте онова, което бяхте: свободни и от добро, и от зло.“

— И рече Калесин: „Преди много време избрахме. Избрахме свободата. Човеците избраха игото. Ние избрахме огъня и вятъра. Те избраха водата и земята. Ние избрахме запада, а те — изтока.“

— И рече Калесин: „Ала сред нас винаги се намират някои, които им завиждат заради богатството, а сред тях винаги се намират такива, които ни завиждат за свободата. Тъй че ни връхлетя зло и винаги ще остане сред нас, докато не изберем отново, и завинаги, да сме свободни. Скоро аз ще замина отвъд запада, за да полетя на другия вятър. Ще ви отведа там или ще ви чакам, ако дойдете.“

— И тогава неколцина от драконите рекоха на Калесин: „Човеците, в своята завист към нас, преди много време откраднаха половината ни владение отвъд запада и вдигнаха стени от заклинания, та да не можем да ги преминем. Тъй че остави ни сега да ги прогоним в най-далечния изток и да си върнем островите! Човеци и дракони не могат да делят вятъра.“

— И тогава рече им Калесин: „Някога бяхме едно племе. И в знак на това във всяко човешко поколение се раждат по един-двама, които са и дракони. И във всяко поколение на нашия народ, по-дълго от краткия живот на людете, се ражда един от нас, който е и човек. Един от тях сега живее във Вътрешните острови. И има един, който сега живее при нас, който е дракон. Тия двамата са посланиците, носачите на избор. И няма да има повече такива, родени при нас или при тях. Защото равновесието се променя.“

— И им рече Калесин: „Изберете. Елате с мен да полетите на далечната страна на света, на другия вятър. Или останете и си сложете хомота на добро и зло. Или се смалете в жалки и глупави зверове.“ И накрая рече им Калесин: „Последната, която ще направи избора, ще е Техану. След нея избор няма да има. Няма да има път на запад. Само гората ще бъде, защото тя е винаги, в центъра.“

Хората от кралския съвет слушаха, безмълвни като камъни. Ириан стоеше неподвижно и се взираше през тях, докато говореше.

— Изминаха няколко години и Калесин отлетя отвъд запада. Някои го последваха, други — не. Когато се присъединих към своя род, аз последвах Калесин. Но отивам там и се връщам, докато ме носят ветровете.

— Моят народ изпитва ревност и гняв. Ония, що останаха тук, на ветровете на света, започнаха да летят на групи или сами към островите на човеците и повтарят: „Те заграбиха половината ни владение. Сега ние ще вземем целия запад от тяхното владение и ще ги прогоним от него, за да не ни носят повече своето добро и зло. Няма да превием вратове под тяхното иго.“

— Но не се опитваха да убиват островитяни, защото помнеха лудостта си: когато дракони убиваха дракони. Мразят ви, но няма да ви убиват, докато вие не се опитате да ги убиете.

— Така, една от тези групи вече бе долетяла до този остров, Хавнър, който ние наричаме „Студения хълм“. Драконът, който ги предвождаше и който говори с Техану, е моят брат Амауд. Те се стремят да ви прогонят на изток, но Амауд, също като мен, изпълнява волята на Калесин, стреми се да освободи племето ми от хомота, който вие носите. Ако двамата с него и чедата на Калесин успеем да опазим от беди вашия народ и нашия, ще го сторим. Но драконите нямат крал и не се подчиняват на никого, и ще летят накъдето пожелаят. Известно време ще правят така, както кажем двамата с моя брат, в името на Калесин. Но не задълго. И те не се боят от нищо на света, освен от вашите магьосници на смъртта.

Последната дума прокънтя тежко в просторната зала.

Кралят благодари на Ириан и каза:

— Оказахте ни висока чест със своята откровеност. Кълна се в името си, ще ви говоря откровено. Моля да ми кажете, дъще на Калесин, който ме донесе в моето кралство, какво е това, за което казахте, че плаши драконите? Мислех, че те от нищо не се боят, нито в света, нито извън него.

— Боим се от вашите заклинания за безсмъртие — грубо отвърна тя.

— За безсмъртие? — Лебанен се поколеба. — Аз не съм магьосник. Учителю Оникс, говорете от мое име, ако позволи дъщерята на Калесин.

Оникс стана. Ириан го погледна със студените си безстрастни очи и кимна.

— Лейди Ириан — заговори магьосникът, — ние заклинания за безсмъртие не правим. Само магьосникът Коб се опита да стане безсмъртен, с което злоупотреби с изкуството ни. — Говореше бавно, сякаш ровеше в ума си. — Нашият върховен маг, с милорд краля и с помощта на Орм Ембар, унищожи Коб и злото, което той причини. И Върховният маг пожертва цялата си мощ, за да изцери света, да възстанови Равновесието. Никой магьосник, откакто се помним, не се е опитвал да… — И млъкна.

Ириан го погледна в очите. Той сведе глава.

— Магьосникът, когото аз унищожих — каза тя. — Призовникът на Роук, Торион… той какво целеше?

Стъписан, Оникс не отвърна нищо.

— Той се върна от смъртта. Но не жив, като Върховния маг и краля. Беше мъртъв, но се върна през стената благодарение на изкуството си — на вашето изкуство — на вас, мъжете на Роук! Как можем да повярваме на думите ви? Вие нарушихте равновесието на света. Можете ли да го възстановите?

Оникс погледна краля. Изглеждаше отчаян.

— Милорд, не мисля, че тук, в този дворец е мястото, където могат да се обсъждат такива неща — пред всички хора — преди да сме разбрали за какво точно говорим и какво трябва да направим…

— Роук пази тайните си — отбеляза с лек укор Ириан.

— Но на Роук… — проговори Техану, без да става; плахият й глас заглъхна. Принц Сийг и кралят я погледнаха и й дадоха знак да продължи.

Тя се изправи. Лявата й страна бе извърната към съветниците, които седяха по пейките си неподвижни, като окати камъни.

— На Роук е Вечната обител — заговори тя. — Сестро, не е ли имал Калесин точно това предвид, говорейки за гората, която е в центъра? Може би трябва да отидем там. В центъра на нещата.

Ириан се усмихна.

— Ще отида там.

Двете погледнаха краля.

— Преди да ви изпратя на Роук или да тръгна с вас — бавно заговори той, — трябва да разбера какъв е залогът. Учителю Оникс, съжалявам, че толкова тежки въпроси и толкова рисковани дела ни принуждават така открито да обсъждаме действията си. Но съм убеден, че съветниците ми ще ме подкрепят, след като разбера посоката, в която трябва да действам, и я хвана. Това, което съветът ни трябва да знае, е, че островите ни няма защо да се боят от нападение на Народа на Запада… че примирието, най-малко, се поддържа.

— Поддържа се — заяви Ириан.

— Можете ли да ни кажете колко дълго?

— Половин година? — небрежно предложи тя, сякаш ставаше въпрос за ден-два.

— Ще поддържаме примирието половин година с надеждата, че ще бъде последвано от траен мир. Имам ли право да заявя, лейди Ириан, че за да имаме мир с вас, то вашият народ трябва да се увери, че намесата на нашите магьосници в… законите на живота и смъртта няма да ги застрашава?

— Да застрашава всички ни — отвърна Ириан. — Да.

Тук Лебанен се замисли за миг, след което заяви с най-царствено спокойна вежливост:

— В такъв случай съм убеден, че трябва да замина с вас. — Обърна се към пейките. — Съветници, след като е обявено примирие, трябва да търсим мир. За това търсене ще замина където е нужно, властвайки под знака на Пръстена на Елфаран. Ако виждате някакви пречки за това пътуване, кажете ги тук и сега. Защото под въпрос може да е балансът на силите в Архипелага, както и Равновесието на цялото. И ако трябва да замина, то трябва да го направя веднага. Наближава есента, а пътят до остров Роук не е къс.

Окатите камъни останаха да седят дълго, зяпнали и онемели. После принц Сийг рече:

— Тръгнете, кралю, заминете с нашата надежда и вяра, и с магическия вятър в платната ви. — Последва тихо одобрително жужене сред съветниците: „Да, да. Прав е.“

Сийг попита дали има други въпроси или нещо за обсъждане. Никой не проговори и той закри съвета.

На излизане от тронната зала Лебанен му каза:

— Благодаря ти, Сийг.

На което старият принц отвърна:

— Пред вас и дракона какво можеха да кажат горките душици?