Когато Елша слезе на пристанището, „Далнолет“ още си беше там и товареше греди. Но той знаеше, че на този кораб вече няма да го посрещнат гостоприемно, и затова отиде до вързания в съседство малък разнебитен крайбрежен съд, носещ името „Красивата роза“.

Ястреба му беше дал пълномощно за безплатен превоз, подписано от краля и подпечатано с Руната на мира.

— Прати го за мен, да го използвам, ако премисля — беше изсумтял старецът. — Ще ти послужи.

Капитанът на кораба, след като повика ковчежника си да му го прочете, изведнъж стана много учтив и се извини за тесните каюти и дългото пътуване. „Красивата роза“, разбира се, заминаваше за Хавнър, но беше каботажен кораб, продаваше дребна стока от пристан на пристан и сигурно щеше да мине цял месец, докато заобиколят югоизточния бряг на Големия остров до Кралския град.

Елша му отвърна, че това го устройва напълно. Защото макар да се боеше от пътуването, още повече го плашеше краят му.

От новолуние до полумесечина, за него пътуването се оказа време на мир и покой. Сивото коте се оказа издръжлив пътник, по цял ден енергично претърсваше корабчето за мишки, но вечер вярно се сгушваше под брадичката му на една педя разстояние; и за негова несекваща почуда, малкото късче жива топлина го пазеше от каменната стена и от гласовете, викащи го отвъд нея. Не напълно. Не толкова, че съвсем да забрави за тях. Бяха си там, малко отвъд булото на съня в нощния мрак, и малко отвъд светлината на деня. Докато спеше в топлите нощи на палубата, той често отваряше очи и гледаше как звездите се движат, полюшват се от лекото поклащане на закотвения съд, следвайки своя път през небесата на запад. Все още беше обсебен от духове. Но през този половин месец от лятото покрай бреговете на Камебер, на Барниск и на Големия остров можеше да обърне гръб на своите призраци.

Дни наред котето беше дебнало един млад плъх, голям почти колкото него. Когато го видя да дърпа с гордо усилие тялото му по палубата, един от моряците го нарече „Дръп“ и Елша прие да го нарича така.

Преплаваха през проливите на Ебавнор и през входа на залива Хавнър. Отвъд блесналата на слънцето водна шир малко по малко от далечната омара започнаха да се открояват белите кули на града в центъра на света. Когато се появиха, Елша стоеше при носа и щом погледна нагоре, видя на върха на най-високата кула блесналата сребърна светлина — Меча на Ерет-Акбе.

Съжали, че не може да остане на борда и да продължи, вместо да слиза на брега на великия град, за да се озове сред велики хора с писмо до краля. Знаеше си, че не го бива за пратеник. Защо го бяха натоварили с такова тежко бреме? Как бе възможно някакъв си селски заклинател, който нищо не разбира от висши материи и дълбоки изкуства, да се окаже призван за тези странствания от една земя до друга, от магьосник до монарх, от живите до мъртвите?

Нещо подобно бе споделил и с Ястреба.

— Всичко това е извън силите ми — беше му казал.

А старецът го поизгледа, нарече го с истинското му име и му отвърна:

— Светът е огромен и странен, Хара, но не толкова огромен и странен, колкото са умовете ни. Сещай се за това понякога.

Зад града небето бе причерняло от разразила се на сушата гръмотевична буря. Кулите грееха бели на пурпурно-черния фон и чайки се рееха над тях като разлетели се от вятъра огнени искри.

„Красивата роза“ спря до кея и спуснаха трапа. Този път моряците му пожелаха всичко хубаво, щом метна вързопа през рамо. Той вдигна покритата плетена кошница, в която търпеливо се беше свил Дръп, и слезе на брега.

Улиците бяха много и пълни с хора, но пътят към двореца беше ясен, а на Елша не му хрумваше какво друго може да направи, освен да иде направо там и да каже, че носи писмо за краля от Върховния маг Ястреба.

И го направи. Много пъти.

От пазач на пазач, от един дворцов служител на друг, от широките портални стъпала на двореца до високите преддверия, по стълбища с позлатени парапети, през вътрешни кабинети с пищни гоблени по стените, по подове, покрити с плочки, с мрамор и дъб, под решетести, гредоредни, сводести и изрисувани тавани, вървеше и повтаряше заклинанието си: „Праща ме Ястреба, някогашният Велик маг, с писмо за краля“. Отказваше да предаде писмото. Свита, тълпа от подозрителни, полуучтиви, снизходителни, печелещи време, неотстъпчиви стражи, вратари и служители се трупаше около него, следваше го на всяка крачка и забавяше пътя му навътре в двореца.

Изведнъж всички те се махнаха. Една врата се беше отворила. И се беше затворила след него.

Стоеше съвсем сам, в голяма стая. Цареше пълна тишина. Един широк прозорец гледаше над покривите на северозапад. Гръмоносните облаци бяха скрили широкия сив връх на планината Онн, надвиснала над далечните хълмове.

Отвори се друга врата. Влезе мъж, облечен в черно, приблизително на годините на Елша. Движеше се отривисто; лицето му беше красиво и сурово, гладко като бронз. Идваше право към него.

— Господин Елша, аз съм Лебанен.

Протегна дясната си ръка, за да стисне ръката на Елша според обичая в Еа и на Енладите. Елша се отзова инстинктивно на познатия жест. След това се сети, че трябваше да коленичи, или най-малкото да се поклони, но моментът за това като че ли беше отминал. Стоеше изтръпнал.

— Идвате от господаря Ястреб? Как е той? Добре ли е?

— Да, господарю. Праща ви… — Елша бръкна припряно в палтото си за писмото, което възнамеряваше да поднесе на краля коленичил, след като най-после го заведат до тронната зала, където кралят щеше да седи на трона. — …това писмо, милорд.

Очите, които го гледаха, бяха будни, добронамерено вежливи, неумолимо проницателни като на Ястреба, но криещи много повече от ума зад тях. Когато кралят взе поднесеното му от Елша писмо, учтивостта му беше съвършена.

— Приносителят на всяка вест от него може да разчита на сърдечната ми благодарност и гостоприемство. Ще ме извините ли?

Елша най-после успя да се поклони. Кралят отиде до прозореца, за да прочете писмото.

Изчете го най-малко два пъти, след което го сгъна. Лицето му си остана безстрастно като преди. Отиде до вратата и поговори с някого отвън, после се обърна към Елша.

— Моля, поседнете с мен. Ще ни донесат нещо за ядене. Знам, че сте били целия следобед в двореца. Ако капитанът на портата беше проявил капка ум да ме извести, можех да ви спестя толкова часове катерене през стените и плуване през рововете, с които са ме оградили… Поостанахте ли при господаря Ястреб? В къщата му на ръба на стръмнината?

— Да.

— Завиждам ви. Никога не съм бил там. Не съм го виждал, откакто се разделихме на Роук, преди петнайсет години. Половината ми живот. Той не пожела да отида при него на Гонт. Не дойде на коронясването ми. — Лебанен се усмихна, сякаш всички тези неща бяха маловажни. — Той ми даде кралството.

Седна и кимна на Елша да се настани в стола от другата страна на масичката. Елша погледна плота й, инкрустиран с фигури от кост и сребро — листа и цветове от самодивско дърво, увити около тънки мечове.

— Добре ли пътувахте? — попита го кралят и поведе разговор за дребни неща, докато им поднасяха блюда със студено месо и пушена пъстърва, зелена салата и сирене. Даде на Елша пример за гостоприемство, похапвайки с добър апетит; и наля вино, с цвета на най-светлия топаз, в кристални бокали. Вдигна чашата си.

— За господаря Ястреб, моя най-добър приятел.

— За него — промълви Елша и отпи.

Кралят поговори за Таон, който бе посетил преди няколко години — Елша помнеше възбудата, настъпила на острова, когато кралят беше в Меони. И поговори също така за няколкото музиканти от Таон, които сега пребиваваха в града, арфисти и певци, дошли да свирят в двора; може би Елша познавал някои от тях; и наистина имената, които спомена, му бяха познати. Предразполагаше госта си много умело, а и храната и виното също така помогнаха.

След като приключиха с яденето, кралят наля още по половин чаша и каза:

— Писмото засяга най-вече вас самия. Знаехте ли го? — Тонът му не се беше променил след разговора за маловажни неща и за миг Елша се обърка.

— Не — отвърна той.

— Имате ли представа за какво става въпрос?

— За моя сън може би — отвърна тихо Елша и сведе очи.

Кралят го изгледа за миг. Нищо оскърбително нямаше в погледа му, но в своята съсредоточеност той беше по-открит от повечето хора. После извади писмото и го подаде на Елша.

— Слаб съм в четенето, милорд.

Лебанен не се изненада — някои заклинатели можеха да четат, други — не — но явно дълбоко съжали, че бе поставил госта си в неловко положение. Златисто-бронзовото му лице почервеня.

— Извинете ме, Елша. Може ли да ви прочета какво пише?

— Моля, милорд — отвърна Елша. Смущението на краля за миг го накара да се почувства равен с него и за първи път той проговори естествено и с топлота.

Лебанен пропусна поздравите и още няколко реда, след което зачете на глас:

— „Елша от Таон, който ви носи това, е човек, призован насън, а не по своя воля в онази земя, която двамата с вас някога прекосихме. Той ще ви разкаже за страдание там, където страданието е безвъзвратно минало, и за промяна там, където нищо не се променя. Ние затворихме вратата, отворена от Коб. Сега може би предстои да падне самата стена. Той е бил на Роук. Изслушал го е само Азвер. Милорд кралят ще го чуе и ще постъпи както мъдростта му повели и както нуждата налага. Елша носи моята пожизнена почит и покорство пред милорд краля. Също така моята пожизнена почит и поздрави на милейди Тенар. Също на моята обична дъщеря Техану устно послание от мен.“ И го е подпечатал с руната на Ястребовия нокът. — Лебанен вдигна глава от писмото и задържа с погледа си очите на Елша. — Разкажете ми за този ваш сън.

И тъй, Елша разказа историята си още веднъж.

Разказа я накратко и не много добре. Колкото и да беше изпитвал благоговение пред Ястреба, някогашният Велик маг приличаше на стар селяк и се обличаше съответно; беше човек от соя и положението на Елша и тази простота беше надвила цялата му повърхностна боязливост. Но колкото и любезен и учтив да беше кралят, все пак той приличаше на крал, държеше се като крал, беше крал и за Елша тази пропаст между тях се оказа непреодолима. Затова той разказа историята си набързо, а когато приключи, въздъхна облекчено.

Лебанен зададе няколко въпроса. Лилия и след това Олуша били докоснали Елша по веднъж: повече не? И допирът на Олуша го изгорил?

Елша протегна ръката си. Белезите бяха станали почти незабележими след едномесечния загар.

— Мисля, че хората при стената щяха да ме докоснат, ако ги бях доближил.

— Но се държахте надалеч от тях?

— Досега поне.

— И не са хора, които сте познавали приживе?

— Понякога ми се струва, че познавам един или друг.

— Но никога повече не видяхте жена си?

— Толкова са много, милорд. Понякога ми се струва, че е там. Но не мога да я видя.

Разговорът за това го доближи. Съвсем близо. Усети как отново се надига у него. Струваше му се, че стените на стаята всеки миг могат да се стопят и вечерното небе и реещата се планинска вис да изчезнат като дръпната завеса, за да го оставят там, където беше стоял винаги, на един тъмен хълм до стена от камъни.

— Елша.

Той вдигна очи разтреперан, със замаяна глава. Стаята изглеждаше светла, лицето на краля — сурово и живо.

— Ще останете ли в двореца?

Беше покана, но Елша можеше само да кимне, приемайки го като заповед.

— Добре. Ще уредя утре да предадете посланието, което носите на Техану. И знам, че Бялата дама ще пожелае да поговори с вас.

Той се поклони. Лебанен се обърна към изхода.

— Милорд…

Лебанен се извърна.

— Може ли да задържа котката си?

Никаква пробягала по лицето усмивка, никаква насмешка.

— Разбира се.

— Милорд, съжалявам с цялото си сърце, че ви донесох вест, която ви разтревожи!

— Всяка вест от човека, който ви изпраща, е щедър дар за мен и приносителя й. И предпочитам да получавам лоши вести от честен човек, отколкото лъжи от ласкател — отвърна Лебанен, а Елша, като долови в думите му нещо от родните си острови, се поокуражи.

Кралят излезе и тутакси на вратата, през която беше влязъл Елша, се появи мъж.

— Ще ви отведа в стаята ви, ако благоволите да ме последвате, господине. — Беше възрастен, изпълнен с достойнство и облечен добре, и Елша го последва, без да има представа благородник ли е, или слуга, поради което не посмя да го попита за Дръп. В стаята преди стаята, където се срещна с краля, служителите, пазачите и вратарите бяха настояли най-категорично да остави плетената си кошница при тях. Вече десетина-петнайсет дворцови слуги я бяха поглеждали и оглеждали недоверчиво и неодобрително. Десет или петнайсет пъти беше обяснявал, че е взел котката си, защото е нямало къде да я остави в града. Преддверието, където го бяха принудили да я остави, се намираше вече далече зад него, не я беше видял, когато минаха през него, никога вече нямаше да може да си я намери, беше на половин дворец от него, всичките тези коридори, зали, коридорчета, врати…

Водачът му се поклони и го остави в малка хубава стая — с гоблени по стените, с килими, стол с тапицирана седалка с везмо, прозорец с изглед към залива, маса, на която бяха поставени голяма купа с летни плодове и кана с вода. И плетената кошница.

Той я отвори. Дръп се измъкна лениво, показвайки, че дворците с нищо не могат да го учудят. Протегна се, подуши за поздрав пръстите на Елша и тръгна да обикаля из стаята, да поразгледа нещата. Откри ниша зад завесата, с легло, и скочи на леглото. Дискретно почукване на вратата. Влезе младеж, понесъл плосък тежък дървен сандък без капак. Поклони се на Елша и промърмори:

— Пясък, господине.

Постави сандъка в ъгъла срещу нишата, отново се поклони и излезе.

— Е… — каза Елша и седна на леглото. Нямаше навик да говори на котето. Връзката им се свеждаше до безмълвния, доверчив допир. Но все с някого трябваше да поговори. — Днес се срещнах с краля — каза той.

А кралят имаше да поговори с твърде много хора, преди да си седне на леглото. Главните сред тях бяха посланиците на Върховния крал на каргите. Те се канеха да се сбогуват, след като бяха изпълнили мисията си в Хавнър, за тяхно задоволство, макар и не за това на Лебанен.

Беше очаквал с нетърпение визитата на тези посланици като връхна точка на няколкото години търпеливи опити, покани и преговори. През първите десет години от управлението си Лебанен не беше успял да постигне нищо в отношенията си с каргите. Богът-крал в Авабат отхвърляше предложенията му за мирен договор и търговия и връщаше пратениците му, без да ги изслуша, като заявяваше, че боговете не преговарят със смъртни злодеи, още повече с прокълнати магьосници. Но прокламациите на Бога-крал за световна божествена империя не бяха последвани от страшните флотилии от безброй кораби, пълни с воини с бели пера, които да пометат безбожния Запад. Дори пиратските набези, измъчвали от толкова отдавна източните острови на Архипелага, постепенно бяха секнали. Пиратите бяха станали контрабандисти, стремяха се да разменят всякакви незаконни стоки, които можеха да измъкнат от Карего-Ат, срещу желязото, стоманата и бронза на Архипелага, защото Земите на Каргад бяха бедни на рудници и метал.

Тъкмо тези незаконни търговци първи донесоха вестта за възхода на Върховния крал.

На Хур-ат-Хур, големия беден най-източен остров на Каргските земи, един боен вожд, Тол, изкарващ родословието си от Торег Хупунски и от бог Вулуа, се бе провъзгласил за Върховен крал на тази земя. След това беше завладял Атнини, а после, с флотилия и нашественическа армия, събрана от Хур-ат-Хур и от Атнини, бе пожелал да наложи властта си и над богатия централен остров Карего-Ат. Докато воините му си пробиваха с бой път към Авабат, столичния град, гражданите му се вдигнаха на бунт срещу тиранията на Бога-крал. Избиха висшите жреци, прогониха чиновниците от храмовете, разтвориха широко портите, посрещнаха крал Тол със знамена и танци по улиците и го поведоха към трона на Торег.

Богът-крал избяга с останките от гвардията и жреците си в Гробниците на Атуан. Там, в пустинята, в храма сред съборените от земетръса руини на олтара на Безименните, един от неговите жреци-евнуси прерязал гърлото на Бога-крал.

Тол се провъзгласи за Върховен крал на Четирите каргски земи. Веднага щом вестта стигна до него, Лебанен изпрати посланици да поздрави своя брат-крал и да го увери в благоразположението на Архипелага.

Последваха пет години на трудна и уморителна дипломация. Тол беше избухлив човек, седнал на застрашен трон. Сред отломките на теокрацията, целият контрол над владенията му беше колеблив, цялата му власт — оспорима. По-дребни крале непрекъснато се самопровъзгласяваха и трябваше да бъдат подкупвани или надвивани, за да се покорят на Върховния крал. Секти изникваха от древни олтари и пещери, с призиви: „Бойте се от всемогъщия!“ и с предсказания за земетръси, за приливни вълни и мор за богоубийците. Властвайки над размирна, разкъсана от междуособици империя, Тол трудно можеше да се довери на могъщите и богати жители на Архипелага.

За него нищо не означаваше, че техният крал говори за приятелство, размахвайки Пръстена на мира. Та нима каргите нямаха право над този пръстен? Той беше сътворен в древни времена на запад, но преди много време крал Торег Хупунски го бе приел като дар от героя Ерет-Акбе, знак на приятелство между Каргад и Хардийските земи. Беше изчезнал, а след това бе последвала война, не приятелство. Но сетне Ястреба беше намерил пръстена и го бе откраднал, с Жрицата на Гробниците на Атуан, и беше върнал в Хавнър. Ето колко значеше „честната дума“ на архипелагците.

Посредством своите пратеници Лебанен търпеливо и много вежливо изтъкваше, че Пръстенът на мира, преди всичко, е дар от Моред на Елфаран, прескъп спомен за най-обичаните крал и кралица на Архипелага. И също така много свята реликва, че на него е изписана руната на Обвързване, могъщо заклинание за благослов. Преди около четири столетия Ерет-Акбе го отнесъл в Каргските земи като оброк за нерушим мир. Но жреците на Авабат бяха нарушили този оброк и бяха строшили Пръстена. А ето че преди четиридесет години Ястреба от Роук и Тенар от Атуан го бяха скрепили. И така, какво ще кажете за мира?

Това бе същината на посланията му до крал Тол.

И ето че преди месец, малко след Дълготрайния танц на лятото, бе пристигнала флота през протока Фелкуей, нагоре през провлаците на Ебавнор и между порталите на Хавнърския залив: дълги червени кораби с яркочервени платна, понесли на борда си увенчани с пера воини, пратеници в пищни халати и няколко забулени жени.

„Нека дъщерята на Тол, Върховния крал, който седи на трона на Торег и чийто предтеча е Вулуа, да носи Пръстена на мира на ръката си, както го е носила кралицата на Солея Елфаран, и това да е знакът за вечен мир между Запада и Източните острови.“

Това бе посланието на Върховния крал до Лебанен. Написано бе на свитък с големи хардийски руни, но преди да го връчи на крал Лебанен, посланикът на Тол го прочете на глас, публично, пред пратениците и двора на Хавнър, а се беше събрал целият двор, за да бъде оказана почит на каргските пратеници. Може би защото посланикът всъщност не можеше да чете на хардийски, а изрече думите високо и бавно по памет, те прозвучаха като ултиматум.

Принцесата не каза нищо. Стоеше сред десетте слугини или робини, които я бяха придружили до Хавнър, и рояка дворцови дами, на които набързо бе наредено да се грижат за нея и да й оказват почит. Беше забулена, забулена от глава до пети, както, изглежда, диктуваше обичаят на знатните жени в Хур-ат-Хур. Булата, червени и извезани със златни нишки, се спускаха до пода от шапката с плоска периферия или прическата, така че принцесата приличаше на червена колона или стълб — цилиндрична, безлика, неподвижна и безмълвна.

— Върховният крал Тол ни оказва превелика чест — изрече Лебанен с ясен и спокоен глас; след което замълча. Дворът и посланиците зачакаха. — Принцесо, вие сте добре дошла — обърна се той към забулената фигура. Тя не помръдна.

— Нека принцесата бъде настанена в Речния дом и нека всичко бъде както тя пожелае — каза Лебанен.

Речният дом беше красив малък палат в най-северния край на града, вграден към старата градска стена, с тераси над рекичката Серенен. Беше го построила кралица Херу и често го наричаха „Дома на кралицата“. Когато Лебанен се възкачи на трона, бе заповядал да го възстановят и обзаведат, заедно с Палата на Махарион, наричан „Новия дворец“, в който провеждаше дворцовия си съвет. Речния дом използваше само за летни празненства и понякога като място за отдих, за няколко дни.

Тълпата придворни леко се разшумя. В Дома на кралицата?

След като размени с пратениците на Каргад дължимите любезности, Лебанен напусна залата за аудиенции. Отиде в гардеробната си, където можеше да е толкова сам, колкото можеше да е сам един крал, със стария си слуга Дъб, когото бе познавал през целия си живот.

Тресна позлатения свитък на масата.

— Сиренце в капан за плъх. — С бяс извади от канията камата, която носеше винаги, и я заби в посланието на Върховния крал. — Прасето в торбата. Подаръчета. Пръстенът на нейната ръка, а нашийникът — на моя врат.

Дъб го зяпна, онемял и стъписан. Принц Арен Енладски никога не губеше самообладание. Като дете можеше да поплаче малко, да изхлипа, но повече — не. Твърде добре беше обучен, твърде дисциплиниран беше, за да се поддаде на гняв. А като крал, като крал, който бе спечелил владението си, след като бе пребродил страната на мъртвите, той можеше да бъде суров, но винаги, смяташе Дъб, винаги беше твърде горд, твърде силен, за да отстъпи на гнева.

— Няма да позволя да ме използват! — изрева Лебанен и отново заби камата си, с толкова почерняло лице и заслепен от ярост, че старецът се дръпна, вече наистина уплашен.

Лебанен го видя. Винаги виждаше хората около себе си.

Прибра камата си в канията. И изрече с малко по-сдържан тон:

— Дъб, заклевам се в името си, ще унищожа Тол и неговото кралство, но няма да му позволя да ме използва като подлога за трона си. — После вдиша дълбоко и седна, за да може Дъб да свали тежкия, отрупан със злато халат от раменете му.

Дъб не промълви нито дума пред никого, но последваха, разбира се, неизбежните умувания около принцесата на каргите и какво ще прави сега кралят с нея — или по-точно, какво вече е направил.

Той не бе заявил, че приема предложението да се венчае за принцесата. Защото всички бяха съгласни, че тя му е предложена за невяста; фразите около Пръстена на Елфаран трудно прикриваха предложението или сделката, или заплахата. Но също така не го беше и отказал. Отговорът му (безкрайно анализиран) гласеше, че тя трябва да живее в Речния дом: Дома на кралицата. Това беше многозначително, нали? Но от друга страна, защо не в Новия дворец? Защо ще я праща в другия край на града?

След коронясването на Лебанен дами от знатни домове и принцеси от стари кралски родословия на Енлад, Еа и Шелиет идваха да посетят кралския двор. Отнасяха се тях с най-царствена почит и кралят бе танцувал на техните сватби, когато, една по една, се задомяваха за местни благородници или богати хора от простолюдието. Беше добре известно, че харесва компанията на жени, както и съветите им, че флиртува с охота с хубави момичета и кани по някоя интелигентна жена да го посъветва, да го подразни макар, или да го утеши. Но никое момиче или жена не беше стигало и до сянката на най-малкия шанс да се омъжи за него. И нито една не беше настанявана в Речния дом.

Кралят трябва да си има кралица, повтаряха един подир друг съветниците му.

Наистина трябва да се ожениш, Арен, бе казала майка му последния път, когато я видя жива.

Наследникът на Моред да си няма наследник? — питаха простите хора.

На всички тях той бе отговарял с различни думи и по различни поводи: Дайте ми време. Имам да възстановявам едно кралство от руините. Оставете ме да направя дом, достоен за кралица, владение, което детето ми да може да управлява. И тъй като беше много обичан и много му вярваха, а и все още беше млад и беше чаровен и убедителен, се беше отървал от всички тези обсаждащи го, изпълнени с надежда девици. До този момент.

Какво се криеше под дебелите червени була? Кой живееше под тази неразтваряща се шатра? Придворните дами, прикрепени към антуража на принцесата, биваха обсаждани с въпроси. Хубава ли е? Грозна ли е? Вярно ли е, че била висока и стройна, ниска и мускулеста, бяла като мляко, пъпчива, едноока, жълтокоса, тъмнокоса, четиридесет и пет годишна, десетгодишна, лигав изрод, умна красавица?

Постепенно, слуховете започнаха да се стичат в една посока. Беше млада, макар не и дете; с коса нито жълта, нито черна; достатъчно хубава според някои дами; грозновата според други. Дума не говорела на хардийски, твърдяха всички, и не искала да се научи. Криеше се между жените си, а принудеше ли се да излезе от стаята си, се криеше под червената шатра на булата си. Кралят лично я беше навестил, като проява на домакинска любезност. Нито му се поклонила, нито проговорила или направила какъвто и да било знак, а си стояла там, според унилия коментар на старата лейди Йеса, „като тухлен комин“.

Той й говореше с посредничеството на хора, които му бяха служили като пратеници в Каргските земи, и с посредничеството на каргските посланици, които говореха на хардийски доста прилично. Упорито й предаваше комплиментите си и питанията си относно нейните желания и предпочитания. Преводачите говореха с нейните жени, чиито була бяха по-къси и някак не толкова непроницаеми. Жените й се струпваха около неподвижния червен стълб, ломотеха и бръмчаха, и се връщаха при преводачите, а преводачите уведомяваха краля, че принцесата е доволна и не иска нищо.

Беше тук вече от половин месец, когато Тенар и Техану пристигнаха от Гонт. Лебанен бе изпратил кораб с послание, в което ги молеше да дойдат, малко преди флота на Каргад да доведе принцесата и по причини, които нямаха нищо общо с нея или с крал Тол. Но още първия път, когато остана насаме с Тенар, той избухна:

— Какво да правя с нея? Какво мога да направя?

— Разкажи ми — отвърна Тенар, леко стъписана.

Лебанен беше прекарал твърде кратко време с Тенар, въпреки че през годините си бяха писали писма; не беше привикнал още с това, че косата й е побеляла, а и му се струваше по-дребничка, отколкото я помнеше; но моментално почувства, както и преди петнадесет години, че може да й каже всичко и че тя ще го разбере.

— Цели пет години градих търговските връзки и се стараех да поддържам добри отношения с Тол, защото е боен владетел и не искам кралството ми да бъде заклещено, както при управлението на Махарион, между дракони на запад и бойни вождове на изток. И защото управлявам под Знака на мира. И всичко вървеше добре, до това. Докато не ми изпрати най-неочаквано това момиче, заявявайки: щом искаш мир, дай й Пръстена на Елфаран. Твоят пръстен, Тенар! Твоят и на Гед!

Тенар се поколеба малко.

— Тя е негова дъщеря все пак.

— Какво е една дъщеря за варварски крал? Стока. Подкуп, с който да си купи привилегия. Ти го знаеш! Родена си там!

Не беше редно да го каже и той се усети. Изведнъж падна на колене и сложи ръката й на очите си в знак на разкаяние.

— Тенар, извинявай. Но това ме отчайва до безумие. Не знам как да постъпя.

— Какво пък, докато не предприемаш нищо, поне имаш отсрочка. Може би самата принцеса има някакво мнение?

— Как? Скрита под оня червен чувал? Та тя не говори, не се показва навън! Все едно че е колец на шатра. — Опита се да се засмее. Собственото му неудържимо негодувание го притесни и той се постара да намери извинение. — Това ми дойде на главата тъкмо когато получих тревожна вест от запад. Затова те помолих да дойдеш с Техану. Не за да те занимавам с тази глупост.

— Не е глупост — отвърна Тенар, но той прекрати темата, отхвърли я и заговори за драконите.

Тъй като вестите от запад наистина бяха тревожни, беше успял да не мисли за принцесата, поне през повечето време. Ясно си даваше сметка, че не е в нрава му да се справя с държавни дела, като ги пренебрегва. Като се оставя да бъде залъгван, човек лъже другите. Няколко дни след разговора им той помоли Тенар да посети принцесата, да се опита да поговори с нея. В края на краищата, каза й, нали говорели един и същи език.

— Вероятно — отвърна Тенар. — Не съм познавала никого от Хур-ат-Хур. На Атуан ги наричахме варвари.

Почувства се като пребит. Но тя, разбира се, изпълни молбата му. Скоро след това му съобщи, че е поговорила с принцесата. На същия език, или на почти същия, и че принцесата не знаела, че съществуват други езици. Смятала, че всички тук, придворни и дами, са някакви злонамерени безумци, които й се подиграват, бъбрейки и джавкайки като животни, непознаващи човешка реч. Доколкото Тенар можеше да прецени, тя била отраснала в пустинята, в първоначалното владение на крал Тол на Хур-ат-Хур, и пребивавала съвсем за кратко в имперския двор в Авабат преди да я изпратят в Хавнър.

— Уплашена е — каза Тенар.

— Значи затова се крие в шатрата си? Какво мисли за мен?

— Откъде да знае какъв си?

Той се намръщи.

— Колко е голяма?

— Млада е. Но е жена.

— Не мога да се оженя за нея — заяви той, изведнъж решен. — Ще я върна.

— Върнатата невяста е обезчестена жена. Ако я върнеш, Тол може да я убие, за да опази дома си от позор. Със сигурност ще реши, че искаш да го опозориш.

На лицето му отново се изписа безсилен гняв.

Тенар го изпревари.

— Варварски обичаи.

Той закрачи из стаята.

— Разбирам. Но не мога да приема това момиче за кралица на кралството на Моред. Не може ли да се научи да говори хардийски? Няколко думи поне? Толкова ли е неподатлива на учене? Ще кажа на Тол, че един хардийски крал не може да се ожени за жена, която не говори езика на кралството. Не ме интересува, че няма да му хареса, заслужава си го този шамар. А и ще ми спечели време.

— И ще я помолиш да учи хардийски?

— Как мога да я помоля за каквото и да било, след като приема всичко за празен брътвеж? Каква полза ако отида при нея? Мислех, че може би ти ще поговориш с нея, Тенар… Разбираш каква наглост е това, използването на това момиче, за да изглежда Тол равен на мен, използването на Пръстена — Пръстена, който ти ни донесе — за капан! Не мога дори да се престоря, че му го прощавам. Готов съм да печеля време, да отлагам, само за да опазя мира. Но нищо повече. Дори и тази заблуда е непростима. Кажи на момичето каквото сметнеш за най-добре. Аз няма какво да правя с нея.

И си излезе, изпълнен със справедлив гняв, който бавно се охлади до едно неловко чувство, твърде наподобяващо срам.

Когато каргските пратеници обявиха, че скоро ще си тръгнат, Лебанен подготви грижливо обмислено послание до крал Тол. Изрази дълбоката си благодарност за високата чест от присъствието на принцесата в Хавнър и удоволствието, което самият той и дворът ще имат да я запознаят с нравите, обичаите и езика на кралството му. Нищо не спомена за Пръстена и за това дали ще се ожени, или няма да се ожени за нея.

Същата вечер след разговора с обезпокоения от сънищата си заклинател от Таон той се срещна за последен път с каргите и им връчи писмото си до Върховния крал. Първо го прочете на глас, както посланикът бе прочел на глас писмото на Тол до него.

Посланикът го изслуша спокойно и заяви:

— Върховният крал ще е доволен.

През цялото време, докато разменяше любезности с пратениците и им показваше даровете, които изпращаше на Тол, Лебанен се чудеше защо приеха толкова леко неговата уклончивост. И всичките му мисли стигаха до едно и също заключение: Тол знае, че не мога да се избавя от нея. На което умът му отвръщаше страстно: няма да го бъде.

Попита дали посланикът ще се отбие в Речния дом, за да се сбогува с принцесата. Посланикът го изгледа тъпо, все едно че го беше попитал дали ще се сбогува с някакъв вързоп, който му е донесъл. Лебанен отново усети как гневът се надига в душата му. Забеляза как лицето на посланика леко се промени, стана някак загрижено и добродушно. Усмихна се и пожела на пратениците попътен вятър до Каргските земи. Напусна залата за аудиенции и се прибра в покоите си.

Ритуали и церемонии затрудняваха повечето му действия, а като крал трябваше да прекара повечето от живота си пред обществото; но тъй като беше седнал на трон, стоял празен от столетия, в дворец, в който протоколът беше забравен, все пак можеше да прави някои неща, както му харесваше. Най-малкото не беше допуснал церемониалността в спалнята си. Нощите поне си бяха негови. Пожела лека нощ на Дъб, който спеше в преддверието, и затвори вратата. Седна на леглото си. Беше уморен, ядосан и странно тъжен.

На шията си носеше неизменно малка златна верижка с окачена на нея кесийка, изтъкана от златни нишки. В кесийката имаше камъче: грубо издялано късче черна скала. Извади го и го стисна в шепата си, докато седеше и мислеше.

Опита се да се избави от мислите за цялата тази глупост около каргското момиче, като помисли за заклинателя Елша и неговите сънища. Но в ума си стигаше само до болезнената завист към Елша, че е стъпил на брега на Гонт, че е разговарял с Гед и е поживял с него.

Точно от това изпитваше тъга и самота. Човекът, когото беше наричал свой господар, човекът, когото бе обичал повече от всеки друг, не му позволяваше да го доближи, не искаше да дойде при него.

Нима Гед вярваше, че след като е изгубил силата си на магьосник, Лебанен трябва да мисли за него с пренебрежение? Да го презира?

Предвид властта, която имаше сила над умовете и сърцата на хората, подобна мисъл беше допустима. Но Гед все пак го познаваше по-добре, или най-малкото имаше по-добро мнение за него.

Дали след като беше истинският господар и наставник на Лебанен, Гед просто не можеше да понесе това, че е негов поданик? Това наистина щеше да е трудно поносимо за стареца: този груб, рязък обрат в положението им.

Но Лебанен имаше много ясен спомен как Гед бе коленичил пред него на земята, на Роукската могила, в сянката на дракона и пред очите на учителите, чийто учител беше самият Гед. Беше се изправил и бе целунал Лебанен, и му бе казал да управлява добре, и го бе нарекъл „мой господарю и скъпи приятелю“.

— Той ми даде кралството — бе казал Лебанен на Елша. Даде му го точно в онзи миг. Изцяло и драговолно.

И точно затова Гед нямаше да дойде в Хавнър, нямаше да допусне Лебанен да получава съвети от него. Беше предал властта си — изцяло и по своя воля. Нямаше да позволи дори да се помисли, че се меси, да хвърля сянка над светлината на Лебанен.

— Със земните дела той приключи — казал беше Вратарят. Но историята на Елша беше принудила Гед да го изпрати тук, при Лебанен, и да го помоли да постъпи така, както е необходимо.

Наистина, странна беше историята на Елша; а твърдението на Гед, че самата стена ще рухне, бе още по-странно. Какво можеше да означава? И защо сънят на един човек можеше да има толкова тежест?

Самият той беше сънувал окрайнините на сухата земя, много отдавна, когато двамата с Великия маг пътешестваха заедно преди да пристигнат в Селидор.

И на онзи, най-западния остров, беше навлязъл с Гед в сухата земя. Отвъд стената от камъни. Надолу, в сумрачни градове, където сенките на мъртвите стояха на праговете или вървяха без цел и посока по улици, огрени само от неподвижните звезди. С Гед беше пребродил цялата онази страна, изнурителен път до една тъмна долина от прах и камъни, в подножието на планината, чието единствено име беше Болка.

Той отвори шепата си, погледна черното камъче и отново я затвори.

От долината на пресъхналата река, след като бяха свършили онова, за което бяха дошли, те бяха изкачили планината, защото връщане нямаше. Тръгнали бяха нагоре по пътя, забранен за мъртъвците, катереха се, хващайки се за скали, които пърлеха и изгаряха дланите им, докато Гед не можеше повече да продължи. Лебанен го беше носил, докъдето можа, след това беше пълзял с него до края на мрака, онази безнадеждна пропаст на нощта. И така се беше завърнал, с него, под светлината на слънцето и шума на морския прибой, на бреговете на живота.

Беше минало много време, откакто бе мислил толкова живо за онова ужасно пътуване. Но черното камъче от онази планина винаги лежеше на сърцето му.

И сега му се струваше, че споменът за онази земя, за тъмнината й, за праха, винаги беше стоял в ума му, малко под пъстрата жива игра на дните, въпреки че винаги се беше старал да извръща поглед от него. А извръщаше поглед, защото не можеше да понесе осъзнаването, че най-накрая отново ще иде там: ще иде самичък, без другар и завинаги. За да стои там с празен поглед, безмълвен, сред сенките на града-сянка. Без никога да види слънчевия зрак или да пие вода, или да докосне жива ръка.

Надигна се рязко, за да се отърси от тези мрачни мисли. Прибра камъчето в кесийката, приготви се за лягане, загаси лампата и легна. И изведнъж я видя отново: сумрачно сивата земя от прах и камъни. Издигаше се далече напред в черни, ръбести върхове, но тук се спускаше надясно, все по-надолу и по-надолу, в непрогледен мрак. „Какво ли се простира натам?“, беше попитал той Гед, докато крачеха все надолу и надолу. Спътникът му бе отвърнал, че не знае, че пътят нататък може би няма край.

Лебанен стана, ядосан и разтревожен от неумолимата нишка на мисълта си. Очите му подириха прозореца. Гледаше на север. Обичаше гледката от Хавнър над хълмовете, към високата, увенчана със сиви скали Онн. Още по на север, невидим оттук, отвъд простора на Големия остров и морето на Еа, беше Енлад, родният му дом.

Легнал, можеше да вижда само небето, ясното лятно нощно небе, Сърцето на лебеда, носещо се високо сред по-малките звезди. Неговото кралство. Кралството на светлината, на живота, в което звездите разцъфваха като бели цветя на изток и гаснеха в светлика на запад. Нямаше да мисли за онова друго владение, в което звездите бяха неподвижни, където в дланта човешка няма сила и където няма верен път, защото никой път не води за никъде.

Зяпнал към звездите, той съзнателно отклони ума си от онези спомени и от мислите за Гед. Помисли си за Тенар: звученето на гласа й, допира на ръката й. Придворните бяха формално сдържани, внимаваха как и кога да докоснат краля. Тя не беше. Слагаше ръката си на неговата и се смееше. Държеше се с него по-свойски, отколкото родната му майка навремето.

Роза, принцесата на дома Енлад, беше умряла от треска преди две години, докато той се намираше на борда на един кораб, идващ на кралска визита в Берайла на Енлад и островите на юг от него. Не беше разбрал за смъртта й, докато не пристигна в града и родния си дом, заварвайки ги потънали в траур.

Майка му сега се намираше там, в тъмната страна, в сухата страна. Ако отидеше там и минеше покрай нея, тя нямаше да го види. Нямаше да му проговори.

Стисна юмруци. Намести възглавниците на леглото си, помъчи се да се отпусне, помъчи се да отклони ума си от там, да помисли за неща, които нямаше да го върнат отново там. Да помисли за майка си като жива, за гласа й, за тъмните й очи под извитите вежди, за нежните й ръце.

Или да помисли за Тенар. Съзнаваше, че е поканил Тенар да дойде в Хавнър не само за да се съветва с нея, а защото тя беше майката, която му бе останала. Имаше нужда от тази любов, да я дава и получава. Обич, не правеща отстъпки и не приемаща условия. Очите на Тенар бяха сиви, не тъмни, но прозираха през него с пронизващо добросърдечие, неподведено от неговите думи или дела.

Знаеше, че се справя добре с онова, за което беше призван. Знаеше, че е добър в ролята си на крал. Но само с родната си майка и с Тенар беше разбирал някога, извън всякакво съмнение и колебание, какво означава да бъде крал.

Тенар го бе познавала още като младеж, преди да получи короната. Обикнала го беше оттогава и завинаги, заради самия него, заради Гед и заради самата себе си. За нея той беше синът, който никога не разбива сърцето ти.

Но смяташе, че все още има какво да оправя в себе си, след като можеше да бъде толкова гневлив и несправедлив към горкото момиче от Хур-ат-Хур.

Беше присъствала на последната аудиенция на пратениците от Авабат. Лебанен я беше помолил да бъде там и тя дойде с удоволствие. Когато бе пристигнала и завари каргите в двора, беше очаквала, че ще странят от нея или най-малкото ще я гледат накриво: жрицата изменничка, която с крадливия маг Ястреба беше откраднала Пръстена на Ерет-Акбе от съкровищницата на Гробниците на Атуан и предателски беше избягала с него в Хавнър. Заради нея при това Архипелагът отново си имаше крал. Каргите с право можеха да я обвиняват заради всичко това.

А Тол, кралят в Хур-ат-Хур, беше възстановил култа към Близначните богове и към Безименните, чийто най-голям храм Тенар бе разрушила. С което измяната й беше не само политическа, а и религиозна.

Но това все пак беше отдавна, преди повече от четиридесет години, почти се бе превърнало в легенда; а държавниците помнеха избирателно. Посланикът на Тол бе помолил за честта да се срещне с нея и я беше поздравил с пищно благочестива почит, която й се стори отчасти искрена. Нарече я Господарката Арха, Погълнатата, Преродената. От толкова години не бяха я наричали с тези имена, че й прозвучаха много странно. Но й достави силно, затрогващо удоволствие, че отново чува родния си език и че самата тя не е забравила да говори на него.

Ето защо дойде да се сбогува с посланика и свитата му. Помоли го да увери Върховния крал на каргите, че дъщеря му е добре, и за последен път погледна с обич високите кокалести мъже с техните светли, прибрани на плитки коси, прическите им с пера, дворцовите им доспехи от сребърна мрежа, с втъкани в нея птичи пера. Докато живееше в Каргад, рядко беше виждала мъже от своята раса. Само жени и евнуси бяха живели в Мястото на Гробниците.

Сред церемонията тя се усамоти в дворцовите градини. Лятната нощ бе топла и неспокойна, разцъфналите клони се полюшваха в нощния вятър. Звуците на града отвъд стените на двореца бяха като шепота на притихнало море. Двойка млади придворни се разхождаха прегърнати под дърветата; за да не ги безпокои, Тенар тръгна между фонтаните и розовите лехи в другия край на градината.

Лебанен отново беше напуснал аудиенцията навъсен. Какво му ставаше? Доколкото знаеше, досега той никога не се беше бунтувал срещу държавническите си задължения. Със сигурност знаеше, че един крал е длъжен да се ожени и че изборът му за коя да се ожени не е много голям. Знаеше, че един крал, който не се подчинява на своя народ, е тиран. Знаеше, че народът му иска кралица, иска наследници за трона. Но не беше направил нищо досега. Придворните дами с удоволствие клюкарстваха с Тенар за няколкото му любовници, никоя от които нищо не бе загубила от това, че се знае, че е любовница на краля. Той се беше оправял с тези неща дискретно, но не можеше да очаква, че вечно ще може да продължи така. Защо толкова се бе разгневил от това, че крал Тол му предлага едно съвсем подходящо решение?

Подходящо, но може би не толкова съвършено. Принцесата си беше сериозен проблем.

Тенар щеше да се опита да научи момичето на хардийски. И да намери дами, желаещи да я учат на нравите в Архипелага и на дворцовия етикет — нещо, за което тя самата определено не беше пригодна. Повече симпатия изпитваше към невежеството на принцесата, отколкото към сложните дворцови тънкости.

Възмущаваше я отказът или неспособността на Лебанен да разбере гледната точка на девойката. Толкова ли не можеше да си представи на нея какво й е? Отраснала в женските покои в крепостта на един боен вожд в затънтена пустинна земя, където сигурно не беше виждала друг мъж освен баща си, чичовците и няколко жреци; и изведнъж — отведена от онзи неизменно оскъден и суров живот, от непознати, на дълго и страшно презморско пътуване; изоставена сред хора, за които е знаела само, че са безверни и алчни за кръв чудовища, обитаващи другия край на света, при това не съвсем човешки същества, защото бяха магьосници, които можеха да се превръщат в животни и птици… И тя трябваше да се ожени за един от тях?

Тенар беше успяла да изостави своя народ и да дойде да живее сред чудовищата и магьосниците на Запада, защото беше с Гед, когото бе обикнала и комуто бе повярвала. Но дори и така, не се беше оказало никак лесно. Често пъти куражът й изневеряваше. Въпреки радушното посрещане, което й бе устроил народът на Хавнър, тълпите и възторжените викове, цветята и възхвалите, милите имена, с които я наричаха — Бялата дама, Носителката на мира, Тенар на Пръстена — въпреки всичко това се свиваше в стаята си в двореца през онези нощи, толкова отдавна, отчаяна, защото е толкова самотна и никой не говори езика й, а и тя нищичко не знае от това, което тук знаеха всички. Веднага щом отново се събраха и Пръстенът отиде на мястото си, тя бе помолила Гед да я отведе някъде и той бе изпълнил обещанието си, като се измъкна с нея на Гонт. Там беше живяла в къщата на Стария маг, като болногледачка и ученичка на Оджиън, учейки се как да бъде жена на Архипелага, докато не видя пътя, по който искаше да поеме.

Когато дойде в Хавнър с Пръстена, беше по-млада от това момиче. Ала не беше отраснала безсилна, като принцесата. Въпреки че властта й като Първа жрица беше предимно формална, власт на думи, тя беше овладяла напълно съдбата си, когато наруши мрачните правила, наложени от възпитанието й, и спечели свобода за своя пленник и за самата себе си. Но дъщерята на един боен вожд имаше контрол само над дребни неща. Когато баща й станеше крал, щяха да я наричат принцеса и щеше да получи по-богато облекло, повече роби, повече евнуси, повече скъпоценни накити, докато най-накрая не я дадяха за невяста; но за всичко това изобщо нямаше да я питат. Единственото, което можеше да види от света извън женските покои, щеше да е през процепите на капаците на прозореца в дебелите стени, през пластовете червено було.

Тенар се смяташе за щастлива, че не се е родила на толкова изостанал и варварски остров като Хур-ат-Хур, че никога не й се беше налагало да носи фейаг. Но знаеше какво е да си родена в хватката на желязна традиция. Неин дълг беше да направи каквото може, за да помогне на принцесата, докато е още в Хавнър. Но не смяташе да остава тук задълго.

Крачеше из градината, гледаше как пръските на фонтаните проблясват под звездната светлина и си мислеше как и кога ще може да се върне у дома.

Нямаше нищо против формалностите на дворцовия живот, не я притесняваше и съзнаването, че под цялата учтивост ври и кипи от амбиции, съперничества, страсти и сблъсъци на интереси. Самата тя бе отраснала в среда, изпълнена с ритуали, лицемерие и тайна политика, и всичко това нито я плашеше, нито я безпокоеше. Просто й беше мъчно за дома. Искаше да се върне на Гонт, с Гед, в техния дом.

Беше дошла в Хавнър, защото Лебанен я бе повикал с Техану, както и Гед, ако се съгласи; но Гед отказа да дойде, а Техану не можеше да замине без нея. Виж, това я плашеше и тревожеше. Нима дъщеря й толкова не можеше да се откъсне от нея? Лебанен имаше нужда от съвета на Техану, не от нейния. Но дъщеря й се беше вкопчила в нея, също толкова притеснена, също толкова чувстваща се не на място в двора на Хавнър, колкото момичето от Хур-ат-Хур, и също като нея — мълчалива и необщителна.

Така че Тенар трябваше да играе ролята на дойка, на наставничка и на придружителка вече и за двете, две уплашени момичета, които не можеха да вземат в ръце властта си, докато на нея самата не й трябваше никаква власт, освен свободата да се върне у дома, където й беше мястото, и да помага на Гед в градината.

Съжаляваше, че не могат да си посадят у дома бели рози като тукашните. Толкова уханен бе мирисът им в нощта. Но горе в планината беше твърде ветровито, а слънцето през лятото беше прекалено горещо. Пък и козите сигурно щяха да изядат розите.

Най-сетне тръгна през източното крило към покоите, в които ги бяха настанили с Техану. Дъщеря й беше заспала, тъй като беше късно. Пламъче колкото перла гореше на фитила на малката алабастрова лампа. Покоите с високите тавани бяха притихнали, потънали в сенки. Тя загаси лампата, легна си и скоро потъна в сън.

Вървеше по тесен, виещ се, сводест каменен коридор. Носеше алабастровата лампа. Мъничкият й овал от светлина й сочеше пътя в тъмното. Стигна до някаква врата, водеща към стая. В стаята имаше хора с птичи криле. Някои имаха птичи глави — на ястреби и лешояди. Стояха или клечаха неподвижно, без да поглеждат нито към нея, нито към нищо, с очи, обкръжени с бяло и червено. Крилете им приличаха на огромни черни плащове, провиснали от раменете им. Знаеше, че не могат да летят. Бяха толкова скръбни, така безнадеждни, а въздухът в стаята бе толкова мръсен, че тя се опита да се обърне, да побегне, но не можеше да се движи; и борейки се с тази парализа, се събуди.

Отново се озова сред топлите сенки, под звездите в прозореца, при мириса на рози, тихия шум на потъналия в сън град и диханието на спящата Техану.

Стана рязко, за да отърси от главата си останките от съня. Беше Рисуваната стая в Лабиринта на Гробниците, където за първи път бе срещнала Гед лице в лице, преди четиридесет години. В съня рисунките на стените бяха оживели. Само че това не беше живот. Беше безкрайният, вечният неживот на онези, които са умрели, без да се преродят: прокълнатите от Безименните: неверниците, западняците, магьосниците.

След като човек умре, той се преражда. Това бе изричното знание, с което беше отраснала. Когато като дете я отведоха в Гробниците, за да стане Арха, Погълнатата, й казаха, че тя единствена от всички хора се е прераждала и ще се преражда като самата себе си, живот след живот. Понякога го беше вярвала, но не винаги, още докато беше жрицата на Гробниците, а оттогава изобщо бе престанала да го вярва. Но знаеше онова, което знаеха всички хора на Каргските земи — че след като умрат, се прераждат в ново тяло, светлина, загасваща и светваща отново в същия миг на друго място, в женска утроба или в яйцето на мушица, или в понесено от вятъра семе трева, връщат се отново, за да съществуват, забравили предишния си живот, нов живот за новия, живот след живот — вечно.

Само онези, които бяха отхвърлени от самата земя, от Древните сили, тъмните чародеи на Хардийските земи, не се прераждаха. Когато умирали — така казваха каргите, — не се връщали в живия живот, а отивали в едно ужасно място на полусъществуване, където, крилати, но неспособни да летят, нито птици, нито хора, трябвало да обитават във вечността, без никаква надежда. С каква наслада й бяха разказвали жриците на Косил за ужасната орис, която чака онези нагли врагове на Бога-крал, чиито души са обречени да бъдат откъснати вечно от света на светлината!

Но животът след смъртта, за който й беше разказвал Гед, където според него отивали неговите хора, онази неизменна земя на прах и сянка — не беше ли това не по-малко скръбно и ужасно?

В ума й гъмжеше от въпроси, за които нямаше отговор: след като бе престанала да бъде каргийка, след като бе изменила на святото място, трябваше ли и тя да отиде в онази суха земя, след като умре? Трябваше ли Гед да отиде там? Щяха ли да се подминават там, вяло и безразлично? Невъзможно. Но ако той трябваше да отиде там, а тя да се прероди, така че раздялата им да бъде вечна?

Изобщо нямаше да мисли повече за това. Беше съвсем ясно защо сънува Рисуваната стая толкова години след като бе оставила всичко това зад гърба си. Трябваше да е свързано със срещата с посланиците, с това, че отново бе говорила на каргски, разбира се. Но въпреки това остана да лежи разтревожена, притеснена от съня. Не искаше да се връща към кошмарите на своята младост. Искаше да се прибере вкъщи, да лежи до Гед, да слуша дишането на спящата Техану. Когато Гед заспеше, беше тих като камък; но огънят бе засегнал гърлото на Техану, тъй че в дъха й винаги се долавяше някаква дрезгавост и Тенар се беше вслушвала в това, ослушваше се да го чуе нощ след нощ, година след година. Беше като самия живот, завръщащия се живот, този скъп звук, това леко хрипкаво дишане.

Вслуша се в него и най-сетне заспа. И в сънищата й имаше само въздушни бездни, и цветовете на утрото, носещи се в небето.

Елша се събуди много рано. Малкият му другар през цялата нощ бе много неспокоен, също като него. С радост стана от леглото си, отиде до прозореца, седна, още сънен, и се загледа в предутринната светлина, озарила небето над залива, с отплаващите рибарски лодки и издутите платна на кораби в ниската мъгла над залива, вслушан в шума на града, подготвящ се за новия ден. Тъкмо когато започна да се чуди дали не е време да се потопи в дворцовата суматоха, за да разбере какво се очаква от него, на вратата се почука. Някакъв мъж донесе поднос с пресни плодове и хляб, кана мляко и малка паничка месо за котето.

— Ще дойда да ви заведа при краля, когато известят петия час — уведоми го той официално, а после не толкова официално му обясни как може да слезе в дворцовите градини, ако иска да се поразходи.

Елша, разбира се, знаеше, че от полунощ до пладне има шест часа, а от пладне до полунощ — други шест, но никога не беше чувал да „известяват“ часовете, затова се учуди за какво му говори човекът.

Скоро обаче разбра, че тук, в Хавнър, четирима тръбачи излизат на високата тераса на най-високата кула на двореца, онази, която бе увенчана с тънкия сребърен резец на меча на героя, и в четвъртия и петия час преди обед, както и в първия, втория и третия час след обед надуваха тръбите си, една на запад, една на север, една на изток и една на юг. По този начин придворните в двореца, както и търговците и корабоплавателите в града, можеха да уреждат нещата си и да изпълняват задълженията си в уговорения час. Едно момче, което срещна, докато се разхождаше в градините, му обясни всичко това — малко, слабичко момче, облякло туника, която беше твърде дълга за него. Обясни му, че тръбачите знаели кога точно да надуят тръбите си, защото в кулата имало огромни пясъчни часовници, както и Махалото на Ат, висящо от върха на кулата, което, ако се пуснело да се люлее в началото на поредния час, завършвало маха си точно в началото на следващия. И също така момчето каза на Елша, че мелодиите, които свирели тръбачите, били все части от „Оплакването на Ерет-Акбе“, което написал крал Махарион, след като се завърнал от Селидор, различна част за всеки пореден час, но по пладне те изсвирвали цялата мелодия. И че ако човек искал да е някъде в определен час, трябвало само да поглежда към терасите, защото тръбачите винаги излизали няколко минути по-рано и ако слънцето греело, вдигали нагоре сребърните си тръби и те заблестявали. Момчето се казваше Роуди и беше дошло с татко си, Владетеля на Метама на Арк, за да постои цяла година в Хавнър, и ходеше на училище в двореца, и беше на девет години, и му беше мъчно за майка му и за сестра му.

Елша се върна в стаята си навреме, за да се срещне с водача си, вече не толкова изнервен, колкото можеше да е. Разговорът с детето му напомни, че синовете на владетелите все пак са деца, че владетелите все пак са хора и че не от хора трябва да се бои.

Водачът му го преведе през дворцовите коридори до едно дълго светло помещение с прозорци по едната стена, с изглед към кулите на Хавнър и към фантастичните мостове, издигащи се в ефирни дъги над каналите — погледът се рееше от покрив на покрив и от тераса на тераса през улиците. Той застана до вратата разколебан, не знаеше трябва ли да отиде до групата хора в другия край на помещението.

Кралят го видя, отиде при него и го поздрави сърдечно, заведе го при останалите и му ги представи един по един.

Имаше една жена, около петдесетгодишна, дребничка и много светлокожа, с посивяла коса и големи сиви очи: Тенар, представи я усмихнат кралят: Тенар на Пръстена. Тя погледна Елша в очите и го поздрави тихо.

Имаше един мъж, приблизително на годините на краля, облечен в кадифе и тънък лен, със скъпоценни камъни на колана и шията, и с един голям рубин на едното ухо: корабовладелецът Тосла, каза кралят. Лицето на Тосла, тъмно като стар дъб, беше кораво и скулесто.

Имаше един на средна възраст, облечен скромно, с уверен поглед, който говореше на Елша, че човек може да разчита на него: принц Сийг от дома Хавнър, каза кралят.

Имаше един четиридесетинагодишен мъж, който държеше дървена тояга, висока колкото самия него, по което Елша позна, че е магьосник от Школата на Роук. Лицето му беше обветрено, но имаше нежни ръце. Беше сдържан, но много вежлив. Майстор Оникс, представи го кралят.

Имаше и една жена, която Елша взе за слугиня, защото беше облечена много просто и стоеше встрани от групата, полуизвърната, сякаш гледаше навън през прозорците. Той забеляза колко красиво падат къдриците на черната й коса, тежка и лъскава като водопад, когато Лебанен я представи.

— Техану от Гонт — обяви кралят и гласът му изкънтя като в предизвикателство.

За миг жената погледна Елша право в очите. Беше млада; лявата част на лицето й беше гладка и мургава, с блестящо тъмно око под извитата вежда. Дясната беше обезобразена — огромна, безока, покрита с грапава кора рана. Дясната й ръка приличаше на крив гарванов нокът.

Тя подаде ръка на Елша по обичая на хората на Еа и Енладите, като всички останали, само че му подаде лявата си ръка. Той я пое и я докосна, длан в длан. Нейната пареше. Погледна го отново с възхитителния поглед на едното си око — лъскаво, навъсено и пламенно. После отново сведе глава и се отдръпна, сякаш не искаше да е между тях, не искаше да е тук.

— Господин Елша ви носи послание от баща ви, Ястреба на Гонт — каза кралят, забелязал, че вестоносецът е онемял.

Техану не вдигна глава. Лъскавата черна коса почти скриваше обезобразеното й лице.

— Господарке — започна дрезгаво, с пресъхнала уста Елша, — той ми заръча да ви задам два въпроса. — Замълча, за да оближе устни, да си поеме дъх и да надвие мигновената паника, че е забравил какво трябва да каже; но се получи пауза на изчакване.

Техану проговори с още по-хриплив глас от неговия.

— Задайте ги.

— Каза първо да ви попитам: „Кои са онези, които отиват в сухата земя?“ А на сбогуване ми каза: „Попитай дъщеря ми също: Един дракон ще премине ли през каменната стена?“

Техану кимна признателно и отстъпи още крачка назад, сякаш искаше да отнесе загадките със себе си, далече от тях.

— Сухата земя — повтори кралят. — И драконите…

Погледът му тревожно заигра от лице на лице.

— Хайде да седнем и да поговорим.

— Не бихме ли могли да поговорим долу в градините? — попита дребничката сивоока жена, Тенар. Кралят веднага се съгласи. На излизане Елша чу как Тенар му каза:

— Трудно й е да остава на затворено по цял ден. Иска си небето.

Градинарите им донесоха столове под сянката на огромна стара върба до едно от езерцата. Техану застана до езерцето и се загледа в зелената вода, в която плуваха няколко сребристи шарана. Явно искаше да помисли над въпросите на баща си, а не да говори, въпреки че можеше да ги чува.

След като всички се настаниха, кралят помоли Елша отново да разкаже историята си. Слушаха го мълчаливо и със съчувствие, и този път той можа да разкаже всичко без задръжки и без да бърза. След като приключи, помълчаха още малко, а после магьосникът Оникс го попита:

— Снощи сънувахте ли?

Елша отвърна, че доколкото помни, не го е спохождал сън.

— Аз сънувах — каза Оникс. — Сънувах Призовника, който ми беше учител в Школата на Роук. За него казват, че е умрял два пъти: защото се върна от онази страна отвъд стената.

— А аз сънувах духовете, които не са се преродили — промълви много тихо Тенар.

Принц Сийг каза:

— Цяла нощ ми се струваше, че чувам гласове из улиците на града, гласове, които ми бяха познати от детството, викаха ме както някога. Но когато се вслушвах, бяха само викове на нощните стражи или крясъците на пияни моряци.

— Аз не сънувам никога — заяви Тосла.

— Аз не сънувах онази страна — каза кралят. — Спомнях си я. И не можех да престана да си я спомням.

Той погледна към смълчаната жена, Техану, но тя само се взираше в езерото и не проговаряше.

Никой не проговаряше; и накрая Елша не издържа.

— Ако нося беда, трябва да ме изгоните!

Отговори му магьосникът Оникс — не властно, но с тон, който не търпи възражения:

— Щом Роук ви е изпратил на Гонт, а Гонт ви е изпратил в Хавнър, значи трябва да сте в Хавнър.

— Повече глави по-леко мислят — ехидно подхвърли Тосла.

— Да оставим за малко сънищата настрана — каза Лебанен. — Гостът ни трябва да знае какво ни безпокоеше преди да дойде той… защо помолих Тенар и Техану да дойдат тук в началото на лятото и защо помолих също така Тосла да прекрати пътешествията си и да се включи в съвета ни. Тосла, би ли обяснил на Елша за какво става въпрос?

Тъмноликият кимна. Рубинът на ухото му блестеше като капка кръв.

— Става въпрос за драконите. В Западния разлив те, вече от няколко години, нападат ферми и села на Ули и Узидеро. Прелитат ниско, хващат покривите на къщите с ноктите си, разтърсват ги, плашат хората. В Портите на Торин вече на два пъти са връхлитали по време на жътва и палят с дъха си нивите, опожаряват купи сено и подпалват сламените покриви. По хора не са налитали, но в пожарите са загинали хора. Не са нападали къщите на владетелите на тези острови, за да търсят съкровища, както в Тъмните времена. Само селата и нивите. Същата вест получихме от един търговец, заминал на югозапад чак до Симли, за да изкупува зърно: драконите нападнали и изпепелили нивите точно по време на жътва. А миналата зима в Семел два дракона се настанили на върха на вулкана, планината Анданден.

— Аха — каза Оникс и след като кралят го погледна питащо, поясни: — Магьосникът Сепел от Палн ми съобщава, че тамошната планина била много свято място за драконите, защото в древни времена ходели там да пият огън от земята.

— Тъй че са се върнали — продължи Тосла. — Налитат, гонят стада и добитък, които са поминъкът на тамошните хора, без да нараняват животните, но така ги плашат, че те се разбягват и подивяват. Хората казват, че са млади дракони, черни и тънки, огънят им все още е слаб.

— А в Палн вече има дракони, които живеят в планините, в северната част на острова, дива местност без ферми. По-рано там ходели ловци, да ловят диви овце и соколи за опитомяване, но драконите ги прогонили и вече никой не смее да пристъпи до планините. Може би пелнийският ви магьосник знае нещо за тях?

Оникс кимна.

— Казва, че се виждало да прелитат над планините като ято диви патици.

— Между Палн и Семел и острова на Хавнър е само Пелнийското море — вметна принц Сийг.

Елша си помисли, че от Семел до родния му остров Таон са по-малко от сто мили.

— Тосла се отправи към Драконов низ на кораба си „Гларус“ — каза кралят.

— Но едва успях да зърна най-източния от онези острови, когато ме връхлетя цяло ято зверове — каза Тосла с мрачна усмивка. — Подгониха ме като добитъка и овцете, духаха да разкъсат платната ми, докато не избягах откъдето бях дошъл. Но това не е новост.

Оникс кимна отново.

— Никой досега не е стигал до Драконовия низ, освен господар на дракони.

— Аз съм стигал — заяви кралят и изведнъж се усмихна с широка, хлапашка усмивка. — Но бях с господар на дракони… Точно за онова време си мислех. Когато бяхме с Великия маг в Западния разлив, за да търсим некроманта Коб, минахме покрай Джесидж, който е още по на запад от Симли, и видях там опожарени поля. А в Драконовия низ видяхме как се избиваха едни-други като побеснели животни.

— Възможно ли е някои от онези дракони да не са съвзели от лудостта си през онова жестоко време? — попита принц Сийг.

— Било е преди повече от петнайсет години — каза Оникс. — Но пък драконите живеят много дълго. Времето за тях може би тече по различен начин.

Елша забеляза, че докато магьосникът говори, поглежда с едно око към Техану, която стоеше сама до езерото.

— Но те все пак са нападнали хора едва преди година-две — каза принцът.

— Не са нападали — възрази Тосла. — Ако един дракон поиска да унищожи хората в едно стопанство или село, кой би могъл да го спре? Нападали са само имота им. Реколта, купи сено, ферми, добитък. Това, което казват, е: „Махайте се… махайте се от Запада!“

— Но защо трябва да ни го казват с огън и хаос? — запита магьосникът. — Та те все пак могат да говорят! Могат да говорят на Езика на Сътворението. Моред и Ерет-Акбе са разговаряли с дракони. Нашият Върховен маг е разговарял с тях.

— Онези, които видяхме в Драконовия низ — каза кралят, — бяха изгубили силата на словото. Разривът, който Коб беше нанесъл на света, изсмукваше силата им, както и нашата. Единствен великият дракон Орм Ембар дойде при нас и заговори на Върховния маг, като му каза да отиде на Селидор… — Замълча и погледът му се зарея в далечината. — Но дори Орм Ембар беше лишен от словото преди да умре. — Отново зарея поглед надалече и лицето му се озари от странна светлина. — Орм Ембар умря заради нас. Той ни отвори пътя към тъмната земя.

Дълго всички мълчаха. Тишината се наруши от тихия глас на Тенар.

— Веднъж Ястреба ми каза… да видим дали ще си спомня как го каза точно: че драконът и драконовата реч са едно и също, едно същество. Че един дракон не учи Древната реч, той е Древната реч.

— Като гларус в полет. Като плуваща риба — промълви Оникс. — Да.

Техану слушаше, застанала неподвижно до езерото. Сега всички я погледнаха. Погледът на майка й, Тенар, беше напрегнат и нетърпелив. Техану извърна глава.

— Как може човек да накара един дракон да му проговори? — рече кралят. Думите му прозвучаха като на шега, но след тях отново настъпи мълчание. — Е, надявам се, че ще го научим. Майстор Оникс, докато си говорим за дракони, ще ни разкажете ли онази своя история за момичето, което дошло в Школата на Роук, защото съм единственият тук, който я е чувал.

— Момиче в Школата? — изсмя се Тосла. — Много са се променили нещата на Роук!

— Така е — каза магьосникът и изгледа хладно мореплавателя. — Това стана преди осем години. Тя дойде от Уей, предрешена като младеж, пожелал да изучи изкуството на магията. Не можа да подведе Вратаря, разбира се. Но той все пак я пусна и взе страната й. По това време Школата се оглавяваше от Повелителя на призоваването… — Леко се поколеба. — Мъжът, когото ви казах, че сънувах снощи.

— Кажете ни нещо за този човек ако обичате, майстор Оникс — подкани го кралят. — Това беше Торион, същият, който се върна от смъртта, нали?

— Да. След като Върховният маг се забави много и не получавахме никаква вест от него, се побояхме, че може да е умрял. Ето защо Призовникът приложи изкуствата си, за да слезе и да види дали е преминал стената. Остана там дълго, тъй че учителите се уплашиха и за него. Ала накрая той се пробуди и каза, че Великият маг бил сред мъртвите и нямало да се върне, но отредил да се върне Торион и да управлява Роук. Но скоро драконът ни донесе Великия маг Ястреба жив, а с него и милорд Лебанен… Сетне, когато Великият маг отново си замина, Призовникът падна и остана да лежи все едно, че животът го бе напуснал. Билкарят, въпреки цялото си изкуство, повярва, че е мъртъв. Но докато се готвехме да го погребем, той се надигна, проговори и каза, че се е върнал към живота, за да свърши каквото трябва. И тъй като не можехме да изберем нов Върховен маг, Торион Призовникът ръководеше Школата. — Замълча. — Когато дойде момичето, въпреки че Вратарят я беше пуснал, Торион не позволи да влезе зад стените. Не искаше да има с нея нищо общо. Но Пазителят на шарките я отведе в Дъбравата и тя поживя там известно време в края на леса и ходеше с него сред дърветата. Той, както и Билкаря, и Куремкармерук Нарицателя бяха убедени, че е имало някаква сериозна причина тя да дойде на Роук, че е пратеничка или проводник на някакво велико събитие, макар тя самата да не го знае; ето защо я защитиха. Другите повелители застанаха на страната на Торион, според когото тя носела само раздор и гибел за Школата и трябвало да бъде изгонена. По това време бях ученик. Много огорчени бяхме, че учителите ни са скарани и разделени.

— И то заради едно момиче — каза Тосла. Този път Оникс го погледна съвсем студено.

— Точно така. — След което продължи разказа си. — Накратко, когато Торион изпрати една група от нас да я принудим да напусне острова, тя го предизвика да се срещне с нея същата вечер на Роукската могила. Той дойде и я призова по име да му се покори: „Ириан“ я нарече. Ала тя му отвърна: „Не съм само Ириан“. И още докато го изричаше, се преобрази. Стана… доби облика на дракон. Докосна Торион и тялото му се превърна в прах. После се изкачи на хълма и докато я гледахме, не знаехме жена ли виждаме, обгърната от пламъци, или крилат звяр. Но на самото било я видяхме съвсем ясно — дракон, като пламък от червено и златно. И тя се вдигна на крилете си и полетя на запад.

Гласът му беше затихнал, а лицето му — изпълнено с благоговеен трепет от спомена. Всички мълчаха.

Магьосникът се окашля и продължи:

— Преди да се изкачи на хълма, Нарицателят я попита: „Коя си ти?“ Тя отвърна, че не знае другото си име. Заговори я Пазачът на шарките, Повелителят на градежа, попита я къде отива и дали ще се върне. Тя каза, че отива отвъд запада, за да научи името си от своя народ, но че ако я повика — ще дойде.

В настъпилата тишина проговори един хриплив и тънък, металически глас. Елша не разбра думите, но му се сториха някак познати, сякаш си спомняше смътно смисъла им.

Техану се беше приближила до магьосника и стоеше до него, напрегната като изопнат лък. Тъкмо тя беше проговорила.

Стъписан, чародеят я погледна, стана, отстъпи крачка назад, после се овладя и каза:

— Да, това бяха думите й: „При моя народ, отвъд запада.“

— Повикайте я. О, повикайте я! — зашепна Техану, протегнала и двете си ръце към него. Той отново неволно отстъпи назад.

Тенар стана и промълви на дъщеря си:

— Техану? Какво ти става? Какво става, Техану?

Техану ги изгледа един по един. Елша се почувства като привидение пред пронизващия й поглед.

— Повикайте я — повтори тя. И погледна краля. — Можете ли да я повикате?

— Нямам такава власт. Може би Пазителят на шарките на Роук… или самата ти…

Техану поклати глава и прошепна:

— Не, не, не. Аз не съм като нея. Нямам криле.

Лебанен се обърна към Тенар, сякаш очакваше напътствие. Тенар гледаше дъщеря си отчаяно.

Техану се извърна към краля.

— Съжалявам — изхриптя сковано дрезгавият й глас. — Трябва да остана сама, сър. Ще помисля над казаното от баща ми. Ще се опитам да отговоря на въпросите му. Но трябва да остана сама, моля.

Лебанен кимна и погледна Тенар, която веднага отиде при дъщеря си и я прегърна; двете се отдалечиха по огряната от слънце пътека край езерцата и фонтаните.

Четиримата мъже седнаха отново и дълго мълчаха.

— Прав бяхте, Оникс — каза Лебанен и се обърна към другите. — Майстор Оникс ми разказа историята си за жената-дракон Ириан, след като му казах нещо за Техану. Как като дете Техану повикала дракона Калесин на Гонт и му говорила на Древната реч, а Калесин я е нарекъл „своя дъщеря“.

— Ваше величество, много странно е това… времето, в което живеем, е странно… когато една жена се оказва дракон и когато едно неуко момиче проговаря на Езика на Сътворението! — Оникс беше дълбоко и явно потресен и уплашен. Елша го забеляза и се зачуди защо самият той не изпитва такъв страх. Вероятно защото не знаеше достатъчно, за да се уплаши, или от какво да се уплаши.

— Но има и стари истории — каза Тосла. — Не сте ли ги слушали на Роук? Сигурно не са могли да минат през дебелите ви стени. Приказки, които си разказват обикновените хора. Песни дори. Има една моряшка песен, „Момичето от Белайло“, в която се разправя как един моряк оставял по едно разплакано момиче във всяко пристанище, докато една от хубавиците не полетяла на метални криле след лодката му, грабнала го и го изяла.

Оникс го изгледа с погнуса. Но Лебанен се усмихна и рече:

— Жената на Кемай… Старият Върховен маг, Айхал, наричан Оджиън, е разказал на Тенар за нея. Поканила Оджиън в къщата си и го нагостила с рибена чорба. И му казала, че човечеството и драконите някога са били едно. Тя самата била и дракон, и жена. И тъй като бил магьосник, Оджиън я видял като дракон.

— Както вие сте видели Ириан, Оникс — каза Лебанен. Оникс заговори сковано, обръщайки се само към краля:

— След като Ириан напусна Роук, Нарицателят ни показа пасажи в най-древните книги, които са останали неразгадани, но в които очевидно се споменава за същества, едновременно хора и дракони. Един ден обаче се скарали или между тях настъпило невъзвратимо разделение. Но тези неща си остават загадка за нас.

— Надявах се, че Техану ще ни помогне да я изясним — каза Лебанен. Но гласът му беше такъв, че Елша не разбра дали още разчита на това, или се е предал.

По пътеката към тях тичаше някакъв мъж, сивокос ветеран от кралската гвардия. Лебанен се извърна, стана и отиде при него. Двамата поговориха тихо. Войникът си отиде, а кралят се върна при събеседниците си.

— Има новини — заговори той малко предизвикателно. — Над Западен Хавнър е имало големи прелитания на дракони. Подпалили са гори, а според екипажа на един каботажен съд и хората, бягащи от Южния пристан, град Ресбел е в пламъци.

Същата вечер най-бързият кораб на краля го понесе с приятелите му през залива на Хавнър, с платна, подсилени от магическия вятър, предизвикан от Оникс. Призори стигнаха до устието на река Онева, под ската на планина Онн. С тях на брега бяха свалени и дванадесет коня — стройни, силни тънкокраки животни, гледани в кралските конюшни. Конете бяха рядкост по островите, освен на Хавнър и Семел. Техану познаваше магаретата добре, но досега не беше виждала кон. По-голямата част от нощта бе прекарала с тях и гледачите им — помагаше им да ги държат кротки. Бяха добре гледани, възпитани животни, но не бяха свикнали с пътувания по море.

Когато настъпи моментът да ги яхнат, на песъчливия бряг на Онева, Оникс доста се уплаши и конярите трябваше да му показват и да го окуражават, но Техану се метна на седлото веднага след краля. Юздите хвана в сакатата си ръка, но сякаш не ги използваше, а общуваше с кобилата по друг начин.

Малкият керван пое на запад, в подножията на Фалиерн. Това беше най-бързият път, с който разполагаше Лебанен — да заобиколят покрай Южния пристан щеше да им отнеме много време. Бяха взели със себе си магьосника Оникс, за да спести лошото време, да разчиства пътя им от препятствия и да ги пази от всякаква опасност, освен от възможния огън на някой дракон. Срещу драконите, ако се натъкнеха на тях, нищо не можеше да ги предпази, освен може би Техану.

След като се допита до съветниците си и командирите на гвардията си, Лебанен бързо стигна до извода, че няма начин да се срази с драконите или да защити селищата и хорските имоти от тях: стрелите бяха безполезни, щитовете — също. Само най-великите магьосници бяха успявали някога да надвият дракон. Той не разполагаше с такъв велик магьосник, а и не знаеше да има такъв между живите, но трябваше все пак да защити народа си по най-добрия възможен начин, а не можеше да измисли никакъв друг начин, освен да се опита да преговаря с драконите.

Икономът му се беше стъписал, когато тръгна към дворцовите покои, в които бяха настанени Тенар и Техану: кралят трябва да вика при себе си онези, които иска да види; да им заповяда да се явят. „Не и когато иска да ги помоли за нещо“, отвърна му Лебанен.

Каза на слисаната слугиня, която отвори вратата им, да попита дали може да поговори с Бялата дама и с Жената на Гонт. Така бяха известни двете за хората в двореца и в града. Всяка от тях носеше името си открито, както краля, нещо рядко, толкова дръзко и противно на порядки и обичаи, на безопасността и приличието, че макар хората да знаеха имената им, избягваха да ги изричат и предпочитаха да ги заобикалят.

Поканиха го и след като им разказа накратко за новината, която беше получил, той заяви:

— Техану, може да се окаже, че ти си единствената в кралството, която би могла да ми помогне. Ако успееш да призовеш тези дракони, както си повикала Калесин, и ако имаш над тях някаква власт, ако можеш да говориш с тях и да ги запиташ защо воюват срещу моя народ, ще го направиш ли?

Младата жена се смути от думите му и се обърна към майка си.

Но този път Тенар не й предложи убежище. Дори не помръдна. Само й каза:

— Техану, отдавна ти го казах: когато един крал ти заговори, ще му отговориш. Тогава беше дете и не отговори. Но вече не си дете.

Техану се дръпна уплашено. И също като дете сведе глава.

— Не мога да ги повикам — промълви с немощния си, хриплив глас. — Не ги познавам.

— Можеш ли да повикаш Калесин? — попита Лебанен.

Тя поклати глава.

— Много е далече. Не знам къде.

— Но ти си дъщеря на Калесин — каза Тенар. — Не можеш ли да говориш на тези дракони?

— Не знам — прошепна отчаяно Техану.

— Ако има и най-малка възможност, Техану — заговори Лебанен, — да говорят с теб и ти да говориш с тях, моля те, използвай тази възможност. Не мога да се сражавам с тях и не знам езика им, а как мога да разбера какво искат от нас същества, които могат да ме унищожат с един дъх, с един поглед? Ще говориш ли с тях? Заради мен? Заради нас?

Тя замълча. След това, толкова тихо, че едва се чу, промълви:

— Да.

— Тогава се приготви да тръгнеш с мен. Ще потеглим на четвъртия час вечерта. Хората ми ще те отведат на кораба. Благодаря ти. Благодаря и на теб, Тенар! — каза той и стисна ръката й, но много за кратко, защото трябваше да се погрижи за още много неща преди да тръгне.

Когато най-сетне слезе забързан на кея, видя мъничката й, скрита под наметалото фигура. Последният кон, който трябваше да се качи на борда, цвилеше и запъваше крака, отказваше да се качи по рампата. Техану като че ли разговаряше с коняря. След това хвана юздата на коня, каза му нещо тихичко на ухото и той кротко я последва по рампата.

Корабите са като малки, претъпкани с хора къщи и някъде към полунощ Лебанен чу двама от конярите да си говорят тихо на задната палуба. „Добра ръка има“, рече единият, а другият, с по-младежки глас: „А бе, тъй е, ама изглежда ужасно, нали?“ А първият отвърна: „Че щом на коня му е все едно, теб какво те интересува?“ „Не знам, ама…“

Сега, докато яздеха от пясъците на Онева към подножията на планината, където пътят се разширяваше, Тосла приближи коня си до този на Лебанен.

— Тя ще ни е преводачката, нали?

— Стига да може.

— Е, по-смела е, отколкото щях да допусна. Щом това я е сполетяло първия път, когато е говорила с дракон, може да я сполети отново.

— Какво имаш предвид?

— Обгоряла е до смърт.

— Не е от дракон.

— Кой тогава?

— Хората, при които се е родила.

— Как така?

— Скитници. Крадци. Била е пет-шест годишна. Пребили я до несвяст и я хвърлили в лагерния огън. Смятали, че е умряла или ще умре и че всичко ще се вземе за нещастен случай. Заминали си. Селяните я намерили и Тенар я прибрала.

Тосла се почеса зад ухото.

— Поучителна историйка за човешката добрина. Значи и на Великия маг не е дъщеря? Но какво имат предвид, като казват, че е изтърсаче на дракон?

Лебанен беше плавал с Тосла, беше се сражавал до него при обсадата на Сора и го познаваше като смел, умен и хладнокръвен мъж. Когато грубостта на Тосла го подразнеше, се винеше заради това, че собствената му кожа не е достатъчно дебела.

— Не знам какво имат предвид. Знам само, че драконът я е нарекъл своя дъщеря.

— Тоя ваш магьосник от Роук нещо много бързо заяви, че не го бива за тая работа. Но може да говори Древната реч, нали?

— Може. Само с няколко думи може на пепел да те направи. Ако не изпитваше уважение към мен, не към теб.

Тосла кимна.

— Знам.

Яздиха през целия ден, толкова бързо, колкото можеха да издържат конете, а надвечер стигнаха до едно малко градче, където конете можеха да се нахранят и отпочинат, а ездачите им да поспят, в кое от кое по-неудобни легла. Несвикналите да яздят откриха, че едва могат да стъпват на краката си. Тукашните хора нищо не бяха чували за дракони и изпаднаха в ужас само от блясъка на цялата тази група богати странници, дошли изневиделица, поискали овес и постеля и платили със сребро и злато.

Малко преди да съмне ездачите отново поеха по пътя си. Намираха се на стотина мили от пясъците на Онева към Ресбел. През този втори ден щяха да преминат ниските проходи на планините Фалиерн и да слязат по западния скат. Йенай, един от най-доверените командири на Лебанен, яздеше далече напред; Тосла беше в ариергарда; Лебанен водеше главната група — подрусваше се на седлото полузадрямал в тихия предутринен здрач. Приближаващият се тропот на конски копита го събуди. Йенай се беше върнал. Лебанен погледна натам, накъдето му сочеше офицерът.

Тъкмо бяха излезли от горите на билото на един хълм и на ранната светлина преди зазоряване се виждаше съвсем ясно чак до края на прохода. Планинските ридове се трупаха на черни грамади на фона на смътния, червеникав блясък на облачното утро.

Но двамата гледаха на запад.

— Това е по-близо от Ресбел — каза Йенай. — На петнайсет мили оттук сигурно.

Кобилката на Техану, въпреки че беше дребна, беше най-породистото животно и като че ли беше твърдо убедена, че тя трябва да води останалите. Ако Техану не я задържаше, щеше да дърпа напред, докато не застане начело на колоната. Кобилката се приближи, докато Лебанен дърпаше юздите на коня си, и Техану се озова до него, загледана в същата посока.

— Гората гори — каза й той.

Виждаше само изгорялата страна на лицето й, която сякаш се взираше слепешком; но виждаше и подобната й на гарванов нокът ръка, стиснала юздите. Трепереше. „Изгорялото дете се бои от огъня“ — помисли той.

Що за жестока и страхлива глупост го беше обладала, та да каже на това момиче: „Ела да поговориш с драконите, спаси ми кожата!“, и да я доведе право в пожара?

— Ще се върнем — заяви той.

Но Техану вдигна здравата си ръка и посочи:

— Вижте! Вижте там!

Искра от огромен пожар, горящ въглен, издигнал се над черната линия на прохода, полетял в небесата орел с огнени криле, дракон, понесъл се право към тях.

Техану се изправи на стремената и нададе пронизителен, разкъсващ слуха вик, като писък на чайка или на ястреб. Но беше дума, една-единствена дума:

— Медеу!

Огромното същество се приближаваше с ужасяваща скорост, дългите му тънки криле биеха въздуха почти лениво; огънят бе престанал да се отразява в тях и сега то изглеждаше черно или тъмнобронзово в усилващата се утринна светлина.

— Дръжте конете! — предупреди ги Техану с хрипливия си глас и точно в този момент сивият кон на Лебанен видя дракона и започна бясно да мята главата си и да се вдига на задните си крака. Той успя да го удържи, но зад него един от останалите коне изцвили от ужас и той чу как някой се претъркули на земята, чу виковете на конярите. Магьосникът Оникс дотича и спря до коня на Лебанен. Всички замръзнаха — стояха и гледаха приближаващия се дракон.

Техану отново извика същата дума. Драконът закръжи, забави полета си, приближи се още, спря и увисна във въздуха на петдесетина стъпки от тях.

— Медеу! — извика отново Техану и отговорът стигна до тях като ехо:

— Ме-де-ууу!

— Какво означава това? — попита Лебанен, наведен към Оникс.

— Сестра, брат — прошепна магьосникът.

Техану беше слязла от коня си, хвърлила беше юздите на Йенай и сега крачеше надолу по полегатия склон, над който беше надвиснал драконът — дългите му криле плющяха бързо и на къси махове, като на кръжащ ястреб. Но тези криле бяха петдесет стъпки дълги от единия край до другия, а плясъкът им кънтеше като метални барабани. Щом тя се приближи, от отворената му уста с дългите зъби излезе малко огнено валмо.

Тя вдигна ръката си. Не нежната си кафява длан, а изгорената — птичия нокът. Белегът от изгоряло по ръката и рамото й попречи да я изпъне нагоре. Стигна само до главата й.

Драконът се сниши малко, наведе глава и докосна ръката й с дългата си, блестяща, покрита с люспи муцуна. Като куче, като животно, поздравяващо господаря си с душене, помисли Лебанен; като сокол, кацнал на китката на соколаря; като крал, покланящ се на кралица.

Техану заговори, драконът заговори, и двамата — само по няколко думи, с кънтящите си като цимбали гласове. Нова пауза; сетне драконът заговори дълго. Оникс слушаше напрегнато. Още няколко разменени думи; стълбчета дим от ноздрите на дракона; скован, властен жест на осакатената, сгърчена женска ръка.

— Доведи я — преведе шепнешком магьосникът.

Драконът плесна силно с криле, сниши дългата си глава и изсъска, проговори отново, после се понесе във въздуха, високо над Техану, обърна се, направи един кръг и като стрела се отправи на запад.

— Нарече я „Дъщеря на Най-древната“ — прошепна магьосникът.

Техану стоеше неподвижна, загледана след отлитащия дракон.

После се обърна към тях. Изглеждаше толкова малка и крехка на широкия полегат склон и на фона на гората в сивата утринна светлина. Лебанен скочи от седлото и затича към нея. Мислеше, че ще я завари изцедена от сили и ужасена, протегна ръка да я подкрепи, но тя му се усмихна. Лицето й, наполовина — ужасно, наполовина — красиво, сияеше с червеното зарево на още неизгрялото слънце.

— Няма да нападат повече. Ще изчакат в планините — каза му тя.

После бавно се огледа, сякаш не разбираше къде е и защо, а когато Лебанен хвана ръката й, тя го остави; но пламъкът и усмивката се задържаха на лицето й и стъпваше леко.

Докато конярите държаха конете, които вече пасяха спокойно намокрената от росата трева, Оникс, Тосла и Йенай ги заобиколиха, въпреки че останаха на почтително разстояние.

— Милейди Техану — каза Оникс, — никога не бях виждал такава храброст.

— Аз също — каза Тосла.

— Страхувах се — отвърна Техану, но в гласа й нямаше чувство. — Но го нарекох мой брат, а той мен — своя сестра.

— Не можах да разбера всичко, което си казахте — призна чародеят. — Не знам Древната реч толкова добре като вас. Ще ни разкажете ли какво си казахте?

Тя заговори бавно, извърнала очи на запад, накъдето бе отлетял драконът. Изтокът аленееше и на неговия фон червенината на далечния пожар избледняваше.

— Казах: „Защо изгаряте земята на краля?“ А той отвърна: „Време е да си върнем своите земи“. А аз казах: „Най-древната ли ви каза да ги вземете с огън?“ Тогава той отвърна, че най-древната, Калесин, е заминала с Орм Ириан отвъд запада, за да лети на другия вятър. И каза, че младите дракони, които останали тук, на ветровете на света, твърдят, че хората са клетвопрестъпници, откраднали земите на драконите. Казват си едни на други, че Калесин никога няма да се върне и че повече няма да чакат, а ще прогонят хората от всички западни земи. Но Орм Ириан наскоро се е завърнала и сега е на Палн, каза той. А аз му рекох да я помоли да дойде. И той отвърна, че тя ще дойде при дъщерята на Калесин.

Към следващата част или към съдържанието

Урсула Ле Гуин Другият вятър (2)

Метаданни

Данни

Приказки от Землемория. Другият вятър

Информация

История

Сваляне / Връзки

2.Дворци

Урсула Ле Гуин
Другият вятър (2)

2.
Дворци